Днес честваме 115 години от началото на Илинденско-Преображенското въстание - най- драматичният и героичен опит на българите от Македония и Тракия, останали под османско робство да извоюват свободата си.

Въстанието избухва на 2 август (нов стил) 1903 година и обхваща Македония и Одринско. То е върховен момент в националноосвободителната борба на македонските и тракийски българи. По данни на ВМОРО, заради потушаването на въстанието 30 000 души от засегнатите региони на Османската империя бягат в България. Част от тях са заселени в днешна Бургаска област.

Въстанието носи имената на двата църковни празника, на които избухват двата основни бунта. В Битолския вилает и Солунския вилает то избухва на 20 юли (2 август нов стил) – Илинден, а в Одринския вилает – на 6 август (19 август нов стил), Преображение Господне.

Предистория

След организираното от Върховния македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Османската империя засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски части, които извършват масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските въоръжени сили и чети на комитета. В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК ВМОРО начело с Иван Гарванов свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все пак задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава обстановката и смята, че без българска подкрепа може да се стигне до поражение, но след идването си в Македония се среща със завърналия се от заточение Даме Груев. Двамата решават, че след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има и Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието, обаче той е убит край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.

В края на април 1903 година серия от атентати в Солун ускорява избухването на въстанието. Взривени са сградата на Отоман банк, френския кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат особен резултат.

Подготовка и повод

През май 1903 година Христо Матов изготвя „Общ план на въстанието“, в който се излагат средствата на революционната борба и целите за извоюване. Реорганизират се въстаническите окръзи, приема се тактика за действие. На 20 юни 1903 година ЦК на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър Михаил Савов, с което информира него, правителството и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото състояние на организацията вътре в Македония. В писмото се засяга и въпросът за намеса на българската армия на страната на въстаниците, като се констатира, че това е положително прието от революционерите. Михаил Савов писмено отговаря, че въстанието трябва да бъде отложено за октомври 1903 година или дори за май 1904 година, докогато българската войска да бъде превъоръжена и способна за подобни военни действия, в противен случай не би имала възможност за намеса. Въпреки, че революционерите неколкократно са предупредени от представители на Княжество България, че то не може и няма да се намеси в едно такова въстание, те не се отказват от поетия курс. 

Бойни действия

Боевете в Македония започват на 2 август (нов стил) 1903 г. – Илинден. Масово въстава Битолски революционен окръг (въстанически окръг „Пелистер“) в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. В град Крушево българските въстаници обявяват Крушевска република и канят гърци и власи на обща борба против Османската империя. Равносметката от въстанието в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната: 19 582 въстаници водят 150 сражения срещу 292 735 турски войници (в пропорция близо 1:15), при обща продължителност на боевете 1 146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3 087 турски войници. Революционните окръзи „Кожух“ и „Беласица“ (солунски окръг), „Огражден“ (струмишки окръг) и „Овче поле“ (скопски окръг) действат отделни чети, а населението не въстава по изрично нареждане на организацията. Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно с решениеята на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгресът на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (дн. Царево), Ахтопол и други по-малки селища в Странджата, а турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград. Въстанието започва в Серския революционен окръг на 27 септември (14 септември) 1903 г. – Кръстовден. Сражения се водят почти по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях заедно участват Яне Сандански, кап. Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМОК и те с обединени сили действат срещу турския аскер. 

Потушаване

Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350-хилядна войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако Великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство.

Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята. На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.

Жертви

Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350-хилядна турска войска, на 994 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и моми са изнасилени от османските чети, а 176 - пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 войници.

В Битолски окръг, между 2 август и 23 октомври, стават 150 сражения, в които загиват 746 четници, в Солунско – 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско – 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни жители. На 12 септември 1903 година Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за прекратяване на въстаническите действия и саморазпускане на щаба

Преки последици от въстанието

След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната дипломацията. Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. Въпреки реформите, в България всички разбират, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 година. Вътрешната македоно-одринска организация претърпява сериозни поражения: губи значителна част войводи и четници, по места тайните ѝ комитети са разкрити и разбити. Започва преосмисляне на взетите решения за всеобщо въстание. Още преди края на въстанието в Западна Европа са изпратени Борис Сарафов и Михаил Герджиков, за да спечелят благоразположението на обществеността там. Задграничното представителство на ВМОРО издава в средата на 1904 година Мемоар на Вътрешната организация, който цели да осветли причините за избухването на въстанието.

Преговорите между ВМОРО и бившите дейци на ВМОК за създаване на общо Благодетелно дружество пропадат и на 16 декември официално се възстановява дейността на Върховния комитет. На Софийски съвещания от януари 1904 година е приета директивата за бъдеща дейност на ВМОРО, диктувана от Яне Сандански и приближените му, и която цели демократизация в организацията. В същия дух за децентрализация протичат Варненския (14 февруари), Струмишкия и Прилепския окръжни конгреси от 1904 година. През март 1904 година група дейци около Борис Сарафов формират Временен комитет, който извзема част от функциите на Задграничното представителство, но се саморазпуска в началото на 1905 година. С тези действия фактически започва разцеплението на ВМОРО. През 1904 година се провеждат преговори на две нива между Османската империя и Княжество България и между Османската империя и ВМОРО. България издейства от Високата порта пълна амнистия на политическите затворници, а ВМОРО участва в изготвянето на проект за реформи в Македония и Одринско.