Докато не разбием мита за "бащицата", трябва да забравим за демокрация, плурализъм и правова държава

Георги Коритаров, "Свободна зона"

30-и юни е емблематична дата до голяма степен за българския спорт, особено за онези фенове на отбора, наричащ се преди 49 г. Левски-Спартак. Това е особена дата, която отприщва поводи за размишления за смисъла от демокрацията и управлението. На 30-и юни 1971 г. при зверска катастрофа край Витиня загинаха две от най-ярките звезди на българския футбол – Георги Аспарухов и Никола Котков.

Те бяха скромни хора и по никакъв начин не са се откроявали нито с ексцентричност, нито с каквито и да е знаци на враждебност към една политическа система, която им беше осигурила възможността да спортуват и да се развиват. И все пак, в своето спортменство и в достойнството си Аспарухов и Котков блестяха на обществения небосклон, макар и по онова време със своята специфична гражданска различност на своето достойнство. По стечение на обстоятелствата на същата дата през 1971 г. при голяма трагедия загинаха трима съветски космонавти – Георги Доброволски, Владимир Волков и Виктор Пачаев.

Конюнктурата на комунистическата йерархия от ценности повеляваше, че щом има такава голяма съветска трагедия, не бива да се засенчва с трагични преживявания в други страни, още по-малко смъртта на двама футболисти. Къде са двама спортисти, къде са двама герои на Съветския съюз, при това космонавти. Въпреки това, един човек с много противоречива биография, но с основна характеристика на футболен запалянко, което го правеше особено вироглав – Ангел Солаков, вътрешен министър на България, направи така, че се организира едно от най-внушителните погребални шествия. Георги Аспарухов и Никола Котков бяха изпратени от 500 000, а може би и повече души в София. Множеството, които отидохме до кв. „Орландовци“ се преклонихме пред спортменството и пъстротата, които тези хора носеха. Неосъзнатата съпротива, която излъчваха, беше пленителна и заслужаваха този жест.

Тодор Живков обаче беше създал ред на „бащицата“ и на „бащата“ на един народ, който от времето на султаните беше свикнал да има някого, който да се грижи за него. Тогава Живков се подразни и изхвърли Ангел Солаков като вътрешен министър, разгневен от демонстрацията и оказаната почит към двамата спортисти. Много вярвах тези времена на „бащицата“ да са отминали.

Много е тежко произнасянето на същата формула и днес – българите си искат „бащицата“, а щом си го намерят, той е непоклатим. Няма програми, няма идеологии или политики. Повечето от нас искаме България да живее в демокрация и да е част от модерния свят. За да отстоим това свое желание и право, трябва да разрушим тази митология, издигайки „бащицата“ като онзи, който уволни вътрешния си министър заради погребението на Аспарухов и Котков. С бащица през 1971 и 2020 г. ние сме приключили. Трябва да забравим за демокрация, плурализъм, правова държава и съдебна система.