Документ на Ватикана подчертава българския корен на жителите на град Кукуш в тяхната борба за българска църква. В него папа Лъв XIII дава разрешение на жителите на Кукуш да построят българска църква. Този документ, издаден от Светия отец, оборва опитите за фалшификация на историята на кукушани и техния принос за българското Възраждане.

В средата на XIX век най-силен е сблъсъкът в южните земи на Османската империя, населени по онова време с българи, които географски влизат в Егейска или Беломорска Македония. На първа линия попадат градовете Кукуш, Костур, Воден, Йенидже Вардар, Сяр, Солун, където влиянието на Гръцката патриаршия остава силно сред местните българи. Българите започват да се наричат също така „патриаршисти“ по името на религиозната институция, към чийто диоцез принадлежат.

Ще разгледаме по-подробно историята на духовния подвиг на кукушани в битката им за духовно и национално самосъзнание.

През 1859 г. българите от град Кукуш правят първият опит да се обявят за униати. Така се стига до датата 30 декември 1860 г., на която стотина съмишленици начело с Драган Цанков връчват на папския представител в Цариград молба, подписана от свои съграждани, търсещи апостолическо покровителство. В резултат на това е подписан акт за присъединяване към Рим, в който се формулират двете основни български искания – самостоятелна църковна йерархия и училища. Към тях присъства и изричното настояване за запазване на съществуващия Източен църковен обред. Така българите са признати от Светия престол и Високата порта за отделна религиозно-народностна общност милет в рамките на Османската империя.

След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим, архимандрит Йосиф Соколски е ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IX в присъствие на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи. На 14 април делегацията се завръща в Цариград. На 23 април, Великден, архиепископ Соколски извършва тържествено владишко богослужение, а на 1 юни 1861 г. султан Абдул-Меджид издава берат, с който Йосиф Соколски е признат за духовен глава (милет баши) на българите, които се съединиха с Рим. От това възниква и Български апостолически викариат (Apostolicus Vicariatus Bulgarorum), който съществува до 1883 г.

Ето как 10 години преди създаването на независимата Българска екзархия през 1870 г. кукушани извоюват признаването на българската народност с помощта на Запада. Те успешно успяват да използват противоречията между Запада и Изтока, между католицизма и православието, по същия начин, по който умелият български дипломат от Средновековието цар Калоян /1197-1207 г./ се противопоставя на гръцките амбиции за доминация.

Приемането на Унията за кукушани е акт на признаването им за българи, за да могат свободно да изповядват своята религия на родния си език. За постигането на тази цел те са готови рязко да скъсат връзката си с Гръцката патриаршия.

Именно в такава семейна среда на българи униати, на 4 февруари 1872 г. в Кукуш се ражда и водачът на българското национално-освободително движение в Македония и Одринско Гоце Делчев. Той завършва българската гимназия в Солун „Св.св. Кирил и Методий“, продължава обучението си във Военното училище в София, става учител на Българската екзархия и създава през 1893 г. Българския македоно одрински революционен комитет /БМОРК/, който подготвя и осъществява Илинденско-Преображенското въстание, в разгара на което той загива в битка край село Баница на 4 май 1903 г. /БГНЕС