Коментар в National Revew  на Джон Болтън, бивш съветник по националната сигурност на президента Тръмп и бивш посланик на САЩ в ООН.

Администрацията на Байдън представи посещението на държавния секретар Антъни Блинкен в Киев на 6 май като демонстрация на подкрепа за борбата на Украйна срещу руската агресия.

Вместо това, Блинкен ни представи само риторично бърборене, отстъпвайки дори от това, което висшите служители на екипа на Тръмп (макар и не самият Тръмп) правеха в подкрепа на Украйна и се върна към угонворките от епохата на Обама. Владимир Путин трябва да бъде доволен.

Нещо повече, по необясним начин Блинкен приравнява агресивността на Русия с прословутите сериозни проблеми с корупцията в Украйна, заявявайки, че страната изпитва както „агресия отвън ... така и всъщност отвътре“. Такъв разтегнат паралел е безсмислен. И за Вашингтон, и за Киев корупцията едва ли ще бъде толкова стратегическа, колкото заплахата от Москва. Украинският президент Владимир Зеленски спечели изборите, провеждайки кампания срещу корупцията и докато се опитва да запази властта си, публичните забележки няма да подобрят представянето му.

По-важното е, че президентът Байдън все още няма политика спрямо Русия (или Китай) в Европа. Например, по време на телефонен разговор с Путин на 13 април, Байдън повдигна дълъг списък с въпроси и в крайна сметка покани Путин на двустранна среща на върха. Само че целенасочената външнополитическа стратегия изисква приоритизиране и разпределение на ресурсите сред проблемите на националната сигурност, а не само изброяването им. При липса на основен дискурс на националната политика, чисто процедурните стъпки в нея, като предложената среща на върха, в най-добрия случай ще останат театрални жестове и ще бъдат контрапродуктивни, ясно подчертавайки празнотата, която се крие под публичната реторика.

Междувременно наследените от Байдън проблеми, които с времето стават все по-сложни, все повече изискват спешни решения. След разпадането на Съветския съюз и Варшавския договор разширяването на НАТО на изток така и не стигна до окончателното си завършване. Шест страни от Източна Европа и Кавказ останаха в „сивата зона“ между Русия и новите граници на НАТО, като по този начин останаха уязвими към желанието на Москва да възстанови хегемонията си в границите на бившия СССР. (Петте централноазиатски държави със своите сложни отношения с Русия заслужават отделен анализ.)

След разпадането на Съветския съюз Москва активно се опитва да оспори собствеността върху тази „сива зона“: чрез пряка военна намеса, създавайки „замразени конфликти“ в Молдова и Грузия и манипулирайки азербайджано-арменската военна конфронтация около Нагорни Карабах. Русия политически и икономически държеше Беларус „на къс повод“ и тази стратегия остава същата и до днес, но за Москва става все по-трудно да я прилага след масовите протести срещу режима в Минск през 2020 г.

Кремъл се опита да повтори своята политика спрямо Беларус в Украйна, тъй като и двете страни заемат ключови позиции във визията му за „руския свят“. Първоначално Москва имаше успех в Киев, но Оранжевата революция от 2004 г. донесе толкова драматични промени, че през април 2008 г. Джордж Буш предложи да постави Украйна и Грузия на правилния път за членство в НАТО. Тогава Германия и Франция отхвърлиха предложението на Буш и четири месеца по-късно Русия нахлу в Грузия. Впоследствие Русия осуети Оранжевата революция чрез измами и фалшификации, но на свой ред беше обърната от друго народно въстание през 2014 г. В отговор Путин незабавно завзе Крим и създаде „нов замразен конфликт“ в Източна Украйна.

Колкото и объркваща да е тази история, агресивността на Русия в постсъветското пространство вреди на интересите на Съединените щати, дестабилизирайки региона и, ако не бъде ограничена, заплашва с нестабилност в цяла Европа. На практика всички държави от „нова Европа“ - поколението на членовете на НАТО, присъединили се към алианса след Студената война - основателно вярват, че противодействието на намесата на Москва в региона е от решаващо значение за техния растеж и стабилност. „Стара Европа“, особено Германия и Франция, все още е малко глуха за действията на Москва, така че сериозната „дипломатическа тежест“, която Вашингтон ще трябва да поеме тук, не бива да се подценява. В някои отношения може дори да е на нивото на тежестта на политическия курс, характерен за миналата Студена война.

На фона на агресивността на Русия в Европа се извършва и нарастващото й сближаване с Китай. Тези отношения отразяват значението на Москва за Пекин по отношение на получаването на въглеводороди и високотехнологични оръжия, както и общото възприемане от тези страни на съвпадащите им интереси по отношение на защитата на такива режими като Иран, Северна Корея и други подобни от натиска на САЩ. Разрушаването на тази нововъзникваща ос трябва да бъде един от най-важните приоритети за Съединените щати, напълно съвместим със задачата да се предотврати намесата на Русия в космоса извън европейските й граници.

Усилията на Китай да придобие най-голямата украинска авиокосмическа компания Motor Sich, успешно блокирана от Киев след значително участие на САЩ, е един от примерите за това предизвикателство. Справянето с екзистенциалното предизвикателство на Китай за Запада като цяло също ще изисква тежка дипломатическа работа в Европа.

Докато съществува „сива зона“ между НАТО и Русия, нестабилността в региона ще продължи. Свиването на това по своята природа опасно географско пространство намалява потенциалните заплахи от Русия и в крайна сметка връща Москва пред лицето на въпроса дали да се присъедини към Запада или да му се противопостави.

Членството в НАТО в крайна сметка е единственият начин за застрашените европейски държави да сведат до минимум неизбежната несигурност и нестабилност между алианса и Русия. Преди това НАТО правилно избягваше да приема нови членове с чужди въоръжени сили на тяхна територия, считайки това за наследяване на войната и стартирането на член 5 от Вашингтонския договор. Намаляването на „сивата зона“ няма да изисква незабавно включване на нови членове в НАТО, но в този случай алиансът несъмнено може да развие подходящ за тях статут, който да отговаря на задачите за решаване на актуални европейски проблеми.

За да постигнем това, първо трябва да се съсредоточим върху значително засилване на дипломатическите и военните усилия на Зеленски за изгонване на Русия от Източна Украйна, както и да наложим рязко увеличаващи се разходи на Русия, ако не успее да предостави дипломатическо решение на региона. Постигането на успех тук няма да реши проблема с Крим, но ще разчисти пътя за него. Изключително важно е Европа да се съсредоточи върху противопоставянето на крещящата трансгранична военна дейност на Москва.

Молдова, затисната между Украйна и Румъния, е замразен конфликт, готов да бъде „размразен“. Изглеждащото като независимо Приднестровие, измислено от Русия, съществува отделно от Молдова само благодарение на продължаващото военно присъствие на Москва. Само привличането на глобално внимание към тази аномалия след Студената война би шокирало Кремъл и решително ново правителство в Кишинев сега дава възможност на Вашингтон да засили действията си.

По същия начин е време в Грузия да се отхвърли руското присъствие в Абхазия и Южна Осетия, за да се пресъздаде ситуацията, която е съществувала през април 2008 г., когато членството на Украйна и Грузия в НАТО се считаше за доста сериозно и се смяташе за възможно. Украйна и Грузия остават двете най-важни в стратегическо отношение страни в сивата зона. На свой ред, след като Байдън призна геноцида на Турция срещу арменците по време на Първата световна война, Вашингтон получава по-сериозно отношение към себе си в Закавказието и вече може да се справи с азербайджано-арменския конфликт. Реалният напредък тук обаче може да се наложи да изчака до изборите през 2023 г. в Турция. Ако сегашният президент Реджеп Тайип Ердоган загуби, много неща ще станат възможни. Но ако той победи, Турция ще бъде опасно близо до напускането на НАТО, отхвърляйки постосманската визия за света на Мустаха кемал ататюрк и по този начин ще подкопае сериозно позициите на НАТО в Кавказ.

Беларус е най-трудното предизвикателство от всички. Членството й в алианса е немислимо в дългосрочен план. Колкото и да е трудно обаче, САЩ не могат безусловно да дадат Беларус на Москва. Само погледът към картата ни убеждава колко важна е от геополитическа гледна точка Беларус за Полша, Украйна и балтийските републики и колко сериозна може да бъде заплахата от нападателно руско военно присъствие тук. По ирония на съдбата, нарастването на продемократичните настроения в Беларус увеличава риска от руско военно нашествие и, вероятно, пряк аншлус на страната, дори когато общественото недоволство предполага, че преместването на Беларус на запад може да е по-реално, отколкото се смяташе досега . НАТО се нуждае от повече „отразяване“ на Беларус и нейните източноевропейски членове играят важна роля в това.

Обещанията на Русия да не се намесва в делата на бившите си републики и нейните възмутени твърдения за добросъвестността на нейните намерения са без значение. Русия ще спре да се намесва в постсъветското пространство само когато научи, че тук не може да успее и че преминаването на границата на НАТО (или нещо подобно) ще доведе до неизбежни и много опустошителни последици за нея. И колкото по-скоро дадем на Русия ясно да разбере това, толкова по-добре.

Почти съвпадащите срещи на върха на Г-7 и НАТО в Лондон и Брюксел, всяка сама по себе си, дават възможност на президента Байдън да докаже, че има какво повече да предложи от вече използваната реторика. И ако следващия месец той не успее да нанесе необходимия удар тук, тогава предстоят проблеми за Украйна, за Америка и за Европа./БГНЕС