Допреди няколко дни нямах представа какво е балистична ракета "Искандер". Всъщност аз нищо не разбирам от оръжие, обявен съм за непригоден за военна служба и никога през живота си не съм стрелял с оръжие. Може да се каже, че съм върхът на пацифиста: страхливец. Но тъй като ракетата, която уби писателката Виктория Амелина пред мен, беше руски "Искандер", се почувствах длъжен да разбера какъв вид оръжие е това. Тази руска играчка, като начало, струва около три милиона долара, тежи четири тона и половина, може да бъде изстреляна от около 500 километра, пътува със свръхзвукова скорост (повече от две хиляди метра в секунда) и е толкова точна, че границата на грешка на целта не надвишава пет метра наоколо. И, да, това изключително прецизно оръжие избухна на десетина метра от нас.

Защо толкова много жестокост, толкова много разходи, толкова много цел да атакувате обикновен ресторант? Руските разузнавателни служби (прочетете техните служби за дезинформация и разпространение на лъжи) обявиха, първо, че това не са били те, а украинската армия; по-късно казаха, че пицарията на Риа е била нападната по погрешка; те по-късно се коригираха, за да твърдят, че целта е била легитимна, тъй като вторият етаж на този ресторант „е бил временен пост за разполагане на командирите на 56-та моторизирана пехотна бригада на украинските въоръжени сили“. Трябва да се отбележи, че заведението не е имало втори етаж и в него не е работила бригада. Всеки чужд кореспондент, който е бил в град Краматорск, е ял там и знае, че мястото е (имам предвид, беше) всичко друго, но не и военен пост. Ходеха там, да, войници в почивните си дни, които събираха семействата си там. Но това е било редовно място за срещи преди всичко на жителите на Краматорск, град, който в началото на руската инвазия е имал 200 000 жители, а днес има само около 80 000. Тогава защо и за какво толкова много разходи и толкова много прецизност за цивилна цел? Виктория ни разказа друг сценарий: като урок и наказание за населението, което не иска да бъде руско или да приема руснаците с отворени обятия.

Какво правихме в Краматорск, на 40 километра от фронта, и в онзи ресторант? Историята трябва да бъде разказана от самото начало, така че ще ви отнема два параграфа от времето. В действителност Серхио Харамильо (върховен комисар по мира и бивш колумбийски заместник-министър на отбраната) и аз бяхме отишли ​​в Киев, поканени от Панаира на книгата: щях да подпиша копия от мой роман, публикуван на украински; Серхио - за да представи кампанията "Дръж се, Украйна!". Тъй като и аз съм част от тази кампания от самото начало и тъй като се опитах да накарам моите колеги от Латинска Америка да се включат в тази инициатива, се включих в представянето на нашето движение в полза на Украйна. В презентацията участваха украинската нобелова лауреатка Александра Матвийчук; президентът на Пен клуба на Украйна Володимир Ермоленко; колумбийската журналистка Каталина Гомес, като модератор; и бедната Виктория Амелина. Бях до нея.

Нашата презентация включваше видео, което завършваше с Пакито Д'Ривера, който свири украинския химн на кларинет. Това просълзи многобройната публика на събора. Това беше в събота. Планът беше да се върнем в Полша в понеделник, но на Серхио и Каталина им хрумна, че трябва да продължим с нашата кампания и че трябва също така да документираме по-отблизо ужасите и престъпленията, извършени от руснаците. Страхливецът, който съм, се оправда няколко пъти, за да не отида, но всичките ми възражения бяха направени на пух и прах от приятелите ми. На вечеря с Виктория в неделя тя беше толкова впечатлена от нашата южноамериканска солидарност, че каза, че самата тя иска да ни придружи до Донецк. Тя щеше да направи едно последно пътуване, преди да отиде във Франция за едногодишна стипендия, където планираше да завърши книгата си, заклеймяваща военните престъпления на Русия. На следващия ден, понеделник, станахме рано, за да изминем 550-те километра магистрала за девет часа от Киев до Краматорск.

Компанията на Амелина изигра важна роля в научаването за ужасите на войната и зверствата, извършени от руската армия, както през първите седмици на нахлуването, така и през следващата година. Заведе ни да видим къщата, откъдето руснаците отведоха поета Владимир Вакуленко, за да го изтезават по-късно, да го застрелят два пъти и да го погребат в общ гроб като всеки друг евреин от 40-те години. Накарах ги да спрем в покрайнините на Харков, за да видим паметник в чест на повече от 15 000 еврейски жертви, убити и погребани в масови гробове. В кампанията си за „денацификация“ на Украйна най-хитлеристкият президент, известен от 1945 г. насам - Путин, унищожи менората, отбелязваща мястото на нацистките престъпления.

Видяхме и интервюирахме офицери и войници от украинската армия. Те нямат нищо нацистко, мога да ви уверя. Ако имат някаква грешка, тя е, че все още са твърде съветска армия, тоест параноични (което е разбираемо, на война) и пахидермични и неефективни (което е много вредно на война). Срещнахме очарователен млад войник, приятел на Амелина, с постоянна серафическа усмивка, който обясни, че въпреки че винаги е бил убеден пацифист, той също е сигурен, че Путин и нашествениците използват и разбират само един език: този на силата. Диалогът и дипломацията се провалиха. Независимо дали ни харесва или не, единствената алтернатива, която имаме днес, е да се противопоставим на злото с оръжие.

През последната година Виктория се отказа от художествената литература и се посвети на издирването и документирането в детайли на военните престъпления, извършени от агресорите. Има военно престъпление, което тя вече няма да може да документира лично: това, което е извършено с нея. Ще посветя следващите няколко месеца да пиша за това отвратително престъпление, разказвайки го подробно и подробно, над пропагандата и лъжите на руснаците. Това е нещо, което дължа на справедливостта, абстрактно, и на справедливостта, която един ден ще трябва да бъде въздадена за това отвратително престъпление, извършено срещу един велик и много смел колега, писател на възрастта на дъщеря ми, който на свой ред остави сираче на десет години. Поне на това момче го дължа, за да знае след още десет години как точно е убита неговата смела, гениална и мила майка.

Засега ще ви кажа само последния момент, в който Виктория Амелина беше жива. Бях пред нея на терасата на ресторанта. Тъй като имаше забрана, Виктория си беше поръчала безалкохолна бира. Серхио Харамильо беше напълнил чаша за мен с лед и нещо подобно на ябълков сок. Виктория погледна чашата ми: „Прилича на уиски“, каза тя и се усмихна. В този момент от небето върху нас се стовари „Искандерът“, по дяволите. Сега Виктория има адрес на небето. Не в християнския или мюсюлманския смисъл, не. В онова нематериално и умствено небе, много човешко, което наричаме памет.

***

Ектор Абад Фасиолинсе е колумбийски писател, есеист, журналист и редактор. Смята се за един от най-талантливите писатели след бума в латиноамериканската литература.

El Pais

Превод: Faktor.bg