Натали Тосси, The Insider

С приближаването на първата годишнина от завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом, европейските правителства и обществата най-накрая започват да осъзнават структурния разрив, който събитията от изминалата година са причинили в трансатлантическите отношения. Те вече не се надяват да спасят брака — най-много искат да се надяват, че след развода Европа и Америка в крайна сметка могат отново да станат добри приятели. Това идва със болезнено осъзнаване, че дори в най-добрия сценарий европейците ще останат сами срещу заплахата от Русия (която започва, но не свършва в Украйна). В най-лошия сценарий, междувременно, те ще се сблъскат с комбинираната заплаха, породена от Москва и Вашингтон, които работят заедно за промяна на глобалния ред за сигурност.

Най - неискрената форма на ласкателство

Тези, които внимателно наблюдаваха развитието на движението „Make America Great Again“ (MAGA) в навечерието на изборите през 2024 г., с право бяха разтревожени от перспективата за обсесията на отмъстителната администрация на Тръмп 2.0, която вече разбира уязвимостите на институциите, налагащи демократичните норми на Америка. От „Проект 2025“ на фондация „Херитидж“ до все по-агресивната реторика на Тръмп, едва ли липсват  доказателства, които сочат, че вторият мандат на тръмпизма би представлявал далеч по-сериозна заплаха за системата в сравнение с неговия първи. И въпреки това повечето европейци разчитаха на прословутата непредсказуемост на капризния президент, оповавайки се на утешителната надежда, че нещата може да не се окажат толкова лоши, колкото предупреждаваха скептиците.

След втората инаугурация на Тръмп, Европа се опита да спаси трансатлантическия брак чрез два тактически хода: ласкателство и печелене на време. 

Съветите относно ласкателството често идваха от добронамерени американски колеги, които обикновено бяха или републиканци от старата школа, или фигури, близки до MAGA, все още с единия крак в трансатлантическия лагер. Рядко европейците чуваха съветите на онези, които наистина бяха във вътрешния кръг на Тръмп - не поради липса на воля и усилия, а защото основните членове на екипа на Тръмп обикновено избягват европейците (или поне избягват онези европейци, с безспорен трансатлантически уклон).

Така европейците, слушайки онези, с които можеха да комуникират, се убедиха, че ласкателството ще свърши работа. В резултат на това британският премиер Киър Стармър наруши официалния протокол, като покани Тръмп за второ посещение при краля. Германският канцлер Фридрих Мерц донесе във Вашингтон германски акт за раждане на дядото на Тръмп с позлатена рамка. А генералният секретар на НАТО Марк Рюте определи Тръмп като „татко“ на НАТО, като похвали президента за неговата „ПОБЕДА“ в убеждаването на всички съюзници от НАТО (с изключение на Испания) да харчат 5% за отбрана и сигурност.

Идеята беше ласкателствата да послужат за печелене на време, докато поредната буря на Тръмп отмине и спокойните трансатлантически води се завърнат под формата на нова фигура, подобна на Байдън, в Белия дом. Понякога това изискваше трескава европейска дипломация, насочена 

към ограничаване на щетите,

причинени от събития като срещата на върха Тръмп-Путин в Аляска и публикуването на 28-точковото „мирно споразумение“, изготвено в Москва и пробутано на Вашингтон. И все пак, като цяло, трикът проработи - не толкова благодарение на активността на европейската дипломация, колкото защото Путин винаги прекрачваше границата, отивайки твърде далеч дори за Тръмп, който е склонен да се съгласява с него.

Въоръжена зависимост

Честно казано, дори най-оптимистично настроените европейци знаеха, че за да има по-здрави трансатлантически отношения изискват от тях да направят повече, особено в областта на сигурността и отбраната. Те не само интернационализираха логиката на по-голямото споделяне на тежестта, за което американците настояват от почти две десетилетия, но дори приеха логиката на прехвърлянето на тежестта върху тях.

Те осъзнаха, че през 21-ви век няма реална причина съюз, чиито членове включват едни от най-богатите страни в света, да разчита на защита от другата страна и то зад Океана. Полският премиер Доналд Туск, говорейки от името на много европейски лидери, когато призна, че няма причина 500 милиона европейци да разчитат на 300 милиона американци, за да се защитят срещу 140 милиона Русия (която въпреки численото си превъзходство в Украйна едва успява да завземе 20% от страната след единадесет години изключително скъпо струваща война).

Но макар Европа да се съгласи, че трябва да намали уязвимостите си, като инвестира повече в собствената си отбрана, също толкова липсваше съгласувана решимост да се направи това, като същевременно 

се намали зависимостта от САЩ

Вместо това, през последните няколко месеца се наблюдава продължаване на тенденцията, при която делът на американските оръжейни системи нараства, дори когато бюджетите за отбрана се увеличават. Увеличаването на разходите на национално ниво всъщност доведе до по-нататъшна фрагментация на Европа в областта на производството и снабдяването  с оръжия, а не до интеграция й.

Европейците се опитаха да привлекат вниманието на администрацията на Тръмп, надявайки се да смекчат удара от търговските мита,  обещавайки му да закупят американски оръжия (както и втечнен природен газ) за стотици милиарди. Дори през 2025 г. трансатлантическата криза се третираше като преходно явление. Европа се нуждаеше от повече газ, за да се откаже от руските доставки, и от повече оръжия, за да се защити от потенциална руска агресия - получаването и на двете чрез САЩ не се смяташе за проблем, стига да се приеме, че влиянието на тръмпизма ще бъде отслабено след изборите в Америка през 2028 година.

Разбира се, още от първия ден втората администрация на Тръмп даде сигнали, че ще има увеличаване, а не намаляване на зависимостта от САЩ, което едва ли е толкова умен ход. Тръмп многократно е изразявал намерението си да завземе Гренландия, което пряко нарушава суверенитета и териториалната цялост на Дания - членка на НАТО и ЕС. След като военно свали режима на Мадуро във Венецуела, Тръмп отново заплаши Копенхаген с претенциите си към арктическия остров.

Освен това, що се отнася до Украйна и Русия, администрацията на Тръмп е забележително последователна и съгласувана през последната година. Имперските Съединени щати, решени да създадат и консолидират своята сфера на влияние в Западното полукълбо, виждат 

Европа като земя, която да разделят и завладяват, 

а след това да я споделят с Руската империя (по-малка империя, но все пак империя).

Заплахите на Тръмп да окупира Гренландия, използването на икономическа принуда срещу съюзниците на Америка, безсрамната му подкрепа за националистическите крайнодесни евроскептични движения и партии, унижението, в което постави Володимир Зеленски, задкулисните му мълчаливи споразумения с Путин - всичко това е просто част от един и същ, макар и мъчително съгласуван сценарий.

Ново начало

Възхищението, което Тръмп демонстрира към  Русия на Владимир Путин, остава силно въпреки многократната липса на реципрочност от страна на Кремъл, който винаги умишлено повишава залога за война, когато Тръмп разтръби пред света очакването, че мирът в Украйна най-накрая е постижим и то благодарение на неговото посредничество. Администрацията на Тръмп е казвала на европейците по всички възможни начини - дори го е записала ясно в Стратегията за национална сигурност за 2025 г. - че целта ѝ е да сложи край на традиционните трансатлантически отношения.
Едва след всичко това европейците неохотно отварят очите си за тази реалност. В днешно време рядко се среща висш европейски лидер, който да отрича, че

трансатлантическият разрив е структурен 

– не защото трампизмът ще продължи вечно, а защото дори след като авторитарната треска на Америка отмине, зависимостите на Европа в областта на отбраната и технологиите могат да бъдат използвани преди всичко като оръжие срещу нея. В този смисъл заплахата, която една Америка, която не желае сътрудничество, представлява за Брюксел, е дори по-екзистенциална от тази, която представлява един в крайна сметка посредствен военен играч като Русия.

Все още подобно признание, още по-малко колективно, е изразено публично от ключовите лидери на Европа. Въпреки това, дори и да отнеме известно време, преди промяната да се отрази както в политиката, така и институционалната сфера, рано или късно ще стане очевидно, че 

Европа се движи в посока на самодостатъчност

Това не означава, че мерките, които ще бъдат предприети, ще бъдат навременни, адекватни или достатъчни – всъщност е трудно да се предвиди какво точно ще се случи. Но е още по-трудно да повярва човек, че европейците просто ще се отдадат на бавно, колективно самоубийство. 

Колкото слаби и разделени да са, след осемдесет години насаждана безпомощност, която тепърва трябва да преодолеят, трансатлантическият разрив няма да бележи края на Европа — напротив, той ще възвести едно ново начало за Стария континент.

Превод: Faktor.bg