Ели Секуловска*, БГНЕС 

През последните няколко години Северна Македония страда сериозно от артрит на идентичността или по-скоро от изправяне пред истината. Понякога заболяването се облекчава чрез краткотрайно прилагане на шокова терапия; постоянното настояване от страна на световните лидери, че промените в Конституцията трябва да се случат, точките от рамката на споразумението трябва да бъдат изпълнени, а историческата истина да бъде казана.

Противно на това, голямо количество популистки позьори и неотрядници, "месии" и пропагандатори на фолклорната политика изпълниха и без това пренаселеното публично пространство с демагогия и гадости. От цялата тази примитивна и посредствена сублимация едно нещо изглежда сигурно, а то е, че нищо не е сигурно и нищо не е такова, каквото изглежда. Взаимодействието на западните демократични инсталации върху почвата на недемократичната политическа култура в Северна Македония, чрез безкрайния преход към нищото, поддържа чудовището от система, елити и лидери, от които е безсмислено да се изискват европейски поведение и институции. От македонския елит и все още непрекъснатата му пъпна връзка с Белград, както и от старите удбашки инсталации, които изглеждат неразрушими като плевели, да се очаква да се изгради правова държава, върховенство на закона, интегритет на институциите, медиите свободи, да зачиташ политическото, религиозното, националното и всякакво многообразие е равносилно на лудост. Всекидневните глупости, които се говорят в надпреварата за избори, антибългарската кампания, омразата към българите, която доказва някакъв кръчмарски патриотизъм, е характеристика на безсилни, безидейни хора; хора без аналитични способности, визия и личен интегритет. Гротескна колекция от псевдоинтелектуалци, които все още са слуги на старите белградски босове.

Но защо всичко това е така?

Да започнем отначало.

В столицата на Кралство Сърбия, 1910 г., в бар в покрайнините се сформира ложа под името "Черна ръка". Същата ложа действа и преди това събитие, а именно през 1903 г. "Черна ръка" извършва държавен преврат в Белград. Крал Александър Обренович, който води проавстрийска политика, е убит заедно с кралица Драга Обренович. Заговорниците довеждат на власт проруската династия Караджорджевич. Самият крал Петър I Караджорджевич е получил образование в Русия. След това същата ложа ще се трансформира в организация „Съединение или смърт“, която със своите сателитни клонове ще действа на териториите на бивша Югославия, в Словения,

Истрия и Босна и Херцеговина. Най-известната е босненската групировка, наречена "Млада Босна". След Илинденското въстание те действат и на територията на Вардарска Македония, като започват разцеплението в самата организация ВМОРО, в която вкарват свои агенти. Тогава започва лоботомията или сърбизирането на българите в Македония.

Ето няколко думи за събитията в Битоля след идването на сърбите през 1912 г.

„В началото на 1913 г. в Битоля са арестувани всички видни дюкянджии (българи) в Сарайот и след известно време са отведени в местността „Света Недела“. Там те били принудени да сменят фамилиите си на "ич". Власи, гърци, албанци и турци не са си сменяли фамилията, или по-скоро не са получавали "ич".

Един от най-добрите световни журналисти Алберт Лондрес, като кореспондент на най-четените френски вестници "Екселсиор", "Пти Паризиен" описва ужасния терор, извършван над македонските българи от асимилиралите народа сърби. От своя страна комитетите слизат от планината и отиват в България, а една малка част остава в Македония. Гръцките андарти отиват в Гърция.

„Консулите си тръгват. Турските бейове заминават предимно за Турция, докато техните земи (чифлици) са конфискувани. Извършва се аграрна реформа, така че много заселени сърби придобиват земя.

Голям брой гърци и власи заминават за Солун, част от евреите заминават за Солун, а повечето за Европа.

Битоля започва да запада икономически. Става граничен град на 15 километра от границата.

Цялата администрация, жандармерия и войска са сърби. Няма ден, в който българин да не е затворен, а вечерта убит в местността Билбил камен.“ - откъс от спомените на дядо ми Христо Секулов.

Несъмнено терорът срещу македонските българи, както и тяхната асимилация продължават и в Титова Югославия. След 1945 г. най-кървавият терор се отприщва над македонските българи и техните семейства, а етикетът „българин“ означава, че винаги си под обстрел. Следват най-жестоките убийства, гонения, тормоз и грабежи в периода 1944-1953 г.

1948 г., след критиките на Сталин, насочени към Комунистическата партия на Югославия, се провежда второто промиване на мозъците; Всички най-добри и „първи“ комунисти са изпратени на Голи оток под етикета сталинисти и русофили без съд. Последва охлаждане на отношенията с тогавашния СССР и намигване на Тито към Запада. За някои празни глави Тито е "играч", а за мнозина четящи просто полезен човек в онова времево съзвездие.

Отношенията Москва-Белград са възстановени през 1953 г. Затоплянето на отношенията между Югославия и тогавашния СССР като лидер на страните от Варшавския договор настъпва с идването на власт на Никита Хрушчов през 1953 г. По това време вече е активизирана тогавашната българска външна политика, която на няколко пъти се опитва да реши македоно-българския въпрос. Белград, любимецът или по-малкият брат на Москва, за да запази вече асимилираната сърбизирана Македония, дори кара Андропов, който по това време е секретар на ЦК на КПСС за социалистическите страни, да критикува българите за някои отклонения по отношение към македонския въпрос!

След това има още няколко срещи между тогавашните политически върхове на Югославия и България. Настояването от българска страна към македонската страна за признаване на българското малцинство в Македония винаги завършва с кимане на глава от македонската страна, но в действителност тиранията, както и мекият натиск върху македонските българи продължават и продължават в нестихващо темпо.

На 25 октомври 1965 г. югославска делегация се среща във Варна с представителите на тогавашния български политически елит - Митко Григоров, Борис Велчев и Кубадински. Срещата във Варна ще продължи пет дни. Българските политици ще изложат всичките си забележки към тогавашната Социалистическа република Македония, като една от тези забележки е, че в СРМ се упражнява административен натиск за смяна на националността и че очакват той скоро да спре, т.е. очакванията са всеки да може свободно да изрази своята национална решимост. (Из Записките от заседанието на ИК на СКМ от 25 октомври 1965 г.).

Ето какво съобщава Видое Смилевски за срещата във Варна на 25 октомври 1965 г. като представител на тогавашната югославска делегация:

„На 25 октомври следобед във Варна, след приключване на официалните разговори, ние тримата (Григоров, Миха Шпиляк и аз) се откроихме. Първи започна Григоров. Той заяви, че в периода 1945-1946 г. те са извършили груба постъпка, като са притискали населението на Пиринска Македония да се пише като македонци. Във връзка с това Григоров каза още, че те, българите, имат много трудности в Пиринско и с партийното членство. Голяма част от комунистите им хвърляха партийните книжки с думите: „каква партия е тая, която насила ги кара да се пишат македонци, въпреки че са българи“.

„На второ място той заяви, че по ирония на историята част от българския народ е била отделена от България, че македонската нация СРМ е създадена с политически решения“, отбелязва в презентацията си Видое Смилевски. - Откъс от колонка във вестник „Нова Македония“, 24 ноември 1997 г.

Освен огромните усилия на българската външна политика през последните години за поне малко хуманност и взаимно уважение на македонските българи във Вардарска Македония, смятам, че е крайно време македонската политическа и интелектуална общност да се вразуми, да каже най-после историческата истина и всички заедно да тръгнем по европейския път. Голготата на македонските българи ще остане като черно петно, записано във всеки ген на бъдещите поколения, минало, с което все някак ще трябва да се справим, но и да кажем истината без премълчаване, защото само истината освобождава.

*Ели Секуловска е активист за правата на човека в Македония.