Реджеп Тайип Ердоган, обзет от негодувание към европейското ръководство, започна изнудването чрез миграцията за втори път от 2015 г. и отвори сухопътните и морски граници с Гърция за хиляди бежанци от Сирия, Афганистан, Ирак, Пакистан и Сомалия. В техните редици, без съмнение, са терористите, които обръснаха брадите си и махнаха бурките на жените си. Те са неговите нови сили, неговият човешки поток, който е предназначен да подчини Европейския съюз на неговите ислямистки и експанзионистични амбиции, коментира вестник Le Figaro в материал, представен без редакторска намеса от Агенция „Фокус“. 

Посланието от истанбулския сатрап е изключително прозрачно: „Или Европа ще ми плаща повече пари за защита на границите и ще ми осигурява военна подкрепа във войната с Дамаск – на мен и моите ислямски наемници - терористи, или ще изпратя към нея хиляди сирийски заложници, които мечтаят за европейското Елдорадо“. 

Защото сирийците всъщност са заложници на турския режим, който отдавна им пречи да се върнат в градовете и селата си, въпреки че са освободени от сирийската армия и от варварството на групировките „Ислямска държава“, „Ал Кайда“ и „Джабхат ал Нусра“. 

Причината за новата и много сериозна миграционна криза беше офанзивата в провинция Идлиб (от страна на правителството в Дамаск – бел. ред.), един от последните бастиони на терористите, които режимът на Ердоган подкрепя от началото на арабската пролет. Между другото, сега можем по-добре да оценим нейните политически, геополитически, хуманитарни, социално-икономически и отбранителни последици не само в Сирия, но и в Либия, Йемен и Тунис, страни, които „успешно“ осъществиха своята пролет, поверявайки властта на службите на Ердоган, наречени „Мюсюлманско братство“. 

Идлиб е един вид авангард за турските помощни сили (джихадистите) на сирийска територия. За да оправдае защитата на тези терористи, турският авторитарен лидер цитира отбраната и дори хуманитарната криза: стотици хиляди хора, които бягат от Сирия могат да потърсят убежище в Турция, в която вече са настанени 4 млн. сирийци. 

Всъщност всичко това е измама от страна на Ердоган, който самият не позволява на сирийците да се върнат по родните си места, превръщайки ги в средство за преговори и метод за натиск върху Европа. Преди да започне със заплахите, Ердоган се опита да оправдае плана си за окупацията на сирийските територии, като накара европейците да повярват, че иска да предотврати нахлуването на хиляди сирийски бежанци към своите територии, порaди което нео-османската Турция трябваше да задържи тези хора в Идлиб и Алепо. 

Но европейското ръководство вече няма да си позволи да бъде измамено толкова лесно. Въпреки че му отне много време да разбере ситуацията, сега Брюксел знае, че турският режим е установил тесни връзки с основните терористични организации, които действат в Ирак и Сирия, достигайки и Европа. 

На съвместна пресконференция с президента на САЩ Доналд Тръмп в Лондон на 3 декември 2019 г. френският президент Еманюел Макрон смело заяви: „Когато гледам Турция, виждам, че сега се бори с онези (кюрдите), които се биха заедно с нас, на наша страна срещу "Ислямска държава". Понякога турците работят с посредници на тази групировка. Това е проблем, стратегически проблем (...) Днес общият ни враг са терористичните групировки и съжалявам, че имаме различни дефиниции за тероризъм", каза той. 

Отваряйки клапана на миграционния газопровод, Ердоган прекратява договора си Брюксел от 2016 г., съгласно който турското правителство обеща да се бори срещу незаконната миграция в замяна на 6 милиарда евро. 

Турция беше наречена „Пиратска държава в Източното Средиземноморие“ в изявление на кипърския президент Никос Анастасиадис, след като през януари 2020 г. Анкара изпрати кораби да извършват сондажни дейности за газ из водите на острова. 

Днешната Турция на Ердоган е оприличена с варварските си предци, опитвайки се да извлече полза от живота на хиляди бежанци. Германският канцлер Ангела Меркел трябваше да плати цената за решението си да приеме над милион мигранти през 2015-2016 г. и сега тя ясно разбира ситуацията: 
„Натискът на Анкара върху Европа с помощта на бежанци е неприемлив“. 

Отварянето на турската граница представлява сериозна заплаха за сигурността и обществения ред в Европа, особено в Гърция и България, но дори това далеч не е толкова опасно, колкото почти крещящата цел на Ердоган: да вкара Европа в открит военен конфликт с руско-сирийската ос. 

Защото точно така изглежда тактическият и стратегически план на Ердоган, въпреки сближаването му с Русия и закупуването на ракетни системи С-400 през 2019 г., за голямо разочарование на неговите американски съюзници и НАТО. Така Ердоган премина през Рубикон: Турция беше изключена от програмата за покупка и производство на изтребители F-35, а Конгресът и Сенатът на САЩ приеха резолюция, признаваща Арменския геноцид от 1915 г. В отговор Ердоган заплаши, че ще затвори базите в Инджирлик и Кюреджик за американците, което накара Вашингтон да разгледат перспективите за преместването на силите си в Гърция или дори в Саудитска Арабия. 

Ердоган показва характерната двуличност на „Мюсюлманското братство“ (голяма част от неговите членове се считат за умерени, но има и радикални елементи, заради което някои държави като Русия и Саудитска Арабия считат организацията за терористична – бел. ред) и не бяга от противоречията. От една страна, той купува ракети от Русия, които представляват потенциална заплаха за Европейския съюз и НАТО.  От друга страна, той изисква европейските държави да го подкрепят в борбата му срещу Сирия и нейните руски съюзници в името на трансатлантическия съюз, който задължава държавите, подписали го, да предоставят помощ и подкрепа на всеки член на Алианса в случай на заплаха или агресия. Проблемът е, че Турция не е жертва на агресия, а агресор по отношение на Сирия и на Гърция. 

Освен това вчера войнствените провокации към Гърция не са от вчера: докато говореше в Риза през октомври 2016 г., Ердоган намекна за „границите на сърцето“ и „исторически турските“ територии, по-специално Солун. През май 2018 г. той открито заплаши Атина с нахлуване на островите й в Егейско море, които Анкара иска за себе си, заради откритите там газови залежи. Той говори и за възможно преразглеждане на Лозанския договор от 1923 г .: Турция счита себе си за ощетена, въпреки че в действителност тя разширява територията си в сравнение с Северския договор през 1920 г. в ущърб на Гърция и Армения. 

Днес Гърция е изправена пред ново нашествие, което застрашава нейната цялост и тази на всички европейски държави и те са длъжни да помогнат. 

Еманюел Макрон отлично разбра сериозността на ситуацията, като написа в неделя, 1 март, в “Туитър“: „Ние сме напълно солидарни с Гърция и България. Франция е готова да допринесе за европейските усилия и да им предостави бърза помощ и защита на границите им“. 

Зад всички настоящи действия и мотиви на Ердоган, който създава нова миграционна криза, заплашва Кипър с инвазия, настройва турската диаспора срещу приемащите я европейски държави, разширява идеологическото си влияние на Балканите и изпраща хиляди джихадисти в Либия, се крие опасен пан-ислямски и нео-османски проект. Необходимо е Европа да разбере това и да се бори с него. 

Ердоган е против Европа, която отказа да се присъедини към него и се позиционира като лидер на антизападната алтернатива в борбата между Изтока и Запада, Исляма и християнството, Колонизираните страни и колониалистите. Той разчита на геополитическата сила на културния антагонизъм, сблъсъка на цивилизациите, за който Хънтингтън правилно пише през 1993 г. Но ако се случи такъв сблъсък, тогава той няма да е между Запада и мюсюлманския свят, а между деспота и арабо-западния алианс.