Анджела Стент*, Форийн афеърс

На 25 юли президентът Владимир Путин произнесе в Санкт Петербург вдъхновяваща реч, посветена на 325-годишнината от основаването на руския военноморски флот. Говорейки пред паметника на основателя на флота (и на любимия на цар Путин) Петър I, той заяви: „Днес военноморският флот все още е нужен, за да гарантира защитата на родината и на нашите национални интереси. Ние сме способни да открием всеки подводен, надводен или въздушен противник и, ако е необходимо, да му нанесем неизбежен удар.“

Изказването на Путин бе съпроводено от впечатляващ парад на военноморска техника в потвърждение на думите му и на успехите на руската военна модернизация през последните 20 години. Възраждането на Русия като военноморска държава предизвика силен отзвук в Черно море, където тя се стреми да създаде нова сфера на влияние. Действията на Москва в Черно море, включително усъвършенстването на силите на Черноморския флот и претенциите ѝ към чужди териториални води около Крим заплашват да нарушат баланса на силите в този регион и в Източното Средиземноморие като цяло. Тези посегателства биха могли да застрашат и свободата на корабоплаването не само в тези води, но и по целия свят.

Русия се завръща

Векове наред Русия възприема Черно море като централен елемент на своята сигурност. През 1783 г. Екатерина Велика отнема Крим от османските турци и го присъединява към Русия. Нейният фаворит княз Григорий Потьомкин през същата година създава в Севастопол Черноморския флот. През ХIХ век Русия се състезава с водещите европейски държави и с Османската империя за влияние в и около Черно море. Но едва с началото на Студената война Съветският съюз взе както трябва този регион в свои ръце и само членката на НАТО Турция му създаде противовес. Съветите използваха Черно море и за да демонстрират силата си в Източното Средиземноморие.

Но когато Съветският съюз се разпадна, късметът рязко обърна гръб на Русия. Грузия и Украйна придобиха независимост и започнаха да се стремят към сближаване със Запада, а през 2004 г. България и Румъния се присъединиха към НАТО. В резултат на това Русия загуби достъп до онези части от Черноморското крайбрежие, които преди това контролираше пряко или косвено. Русия и Украйна се споразумяха за разделянето на Черноморския флот, чийто щаб и база останаха в Севастопол. През 2010 г. Киев удължи срока за наема на тази база до 2042 г. Но когато през февруари 2014 г. проруският президент Виктор Янукович избяга от Украйна и властта премина в ръцете на новото прозападно правителство, Путин се изплаши, че Киев ще се откаже да изпълнява подписаното споразумение.

Така започна агресивното връщане на Русия в Черноморския регион.

През март 2014 г. Москва анексира Крим и взе голяма част от украинските кораби в Севастопол, след което украинският флот се принуди да пренесе щаба си в Одеса. Путин, оправдавайки своите действия, заяви: „НАТО-вскике кораби можеха в крайна сметка да се окажат в града на руската военноморска слава Севастопол.“

Има се предвид, че това би станало неизбежно, ако Русия не беше превзела Крим като превантивна мярка. Оттогава Русия фактически утрои своята черноморска брегова линия и засили ракетните си сили в региона. Москва затвърждава позициите си там чрез военни, дипломатически, икономически, енергийни ресурси и информационни тактики.

Москва утвърждава своето господство в Черно море и благодарение на значителното нарастване на военноморските сили. Идвайки в Кремъл преди 20 години, Путин започна да възстановява руската военноморска мощ, спирайки катастрофалния упадък на флота и създавайки по-модерна, маневрена и универсална корабна група. Но след анексирането на Крим през 2014 г. Русия отиде по-далеч, разполагайки нови кораби, войски и оръжейни системи в Черно море. Това, от своя страна, ѝ помогна да увеличи влиянието си в Източното Средиземноморие, което е най-важният театър на действията за Москва, тъй като оттам тя подкрепя сирийския президент Башар Асад. Русия модернизира също и военноморската си база в Тартус, Сирия, като част от завръщането си в Близкия Изток.

В същото време Москва заяви претенциите си към териториалните води около Крим, наричайки ги руски и опитвайки се да установи там свой контрол. Например, на 23 юни британският миноносец „Defender“ за кратко влезе в 12-милната морска зона около Крим, упражнявайки правото си на мирно преминаване в съответствие с Конвенцията на ООН по морското право. Обединеното кралство планира тези учения и взе журналисти на борда, оспорвайки руските претенции върху водите около Крим в опит да отстоява свободата на корабоплаването. Но Русия реагира злобно, откривайки предупредителен огън по британския миноносец, а по-късно осъди „британско-американската провокация“. Това беше прелюдията към военноморска конфронтация, която може да стане ежедневна, тъй като Русия възнамерява да принуди света да признае анексията на Крим и заедно с Китай се стреми да унищожи отдавна установените морски правила.

Нервните съседи

Агресивните действия на Москва изнервят останалите черноморски държави, включително Грузия и Украйна. Русия вече ги нападна, за да им попречи да влязат в НАТО, и продължава да окупира част от техните територии. В резултат на това и двете държави имат враждебни отношения с Москва, и двете си сътрудничат със Северноатлантическия алианс, за да укрепят своята морска отбрана. Изявленията на Путин, че украинците и руснаците са един народ и че сътрудничеството на Киев с НАТО представлява заплаха за националната сигурност на Русия засилват още повече напрежението, предизвиквайки страх пред мащабно нахлуване на Москва в Украйна.

Твърдият съюзник на НАТО Румъния също наблюдава със загриженост укрепването на военния потенциал на Русия и се отнася с подозрение към нейните намерения. България, която е член на НАТО, има по-близки и сложни отношения с Русия, но е решена да продължи по-нататъшната си интеграция със Запада. Румъния и България са за разширяване на присъствието на САЩ и НАТО в техния регион.

Но върху стремежа на Путин да установи руско морско господство в региона влияе най-много отношението към Русия на Турция, която също е черноморска държава. Двете страни имат дълга история на войни и конфликти, повечето от които в Черно море. След неуспешния опит за държавен преврат в Турция през 2016 г., двете държави се сближават на базата на това, че Путин поддържа версията на Ердоган за преврата и не го критикува, когато затяга примката около политическите си опоненти. Нов признак за тяхното сближаване стана закупуването от страна на Турция на съвременните руски зенитно-ракетни комплекси С-400, което предизвика гнева на НАТО и застави Съединените щати да изключат Турция от своята програма за създаването на изтребителите F-35.

Руско-турските отношения не са съвсем приятелски.

Тези държави поддържат противоборстващи военни групировки в Либия и Сирия. По време на неотдавнашната война в Нагорни Карабах Турция подкрепяше Азербайджан, а Русия се прояви като посредник между Армения и Азербайджан. След прекратяването на огъня Русия бе принудена да се съгласи с присъствието на Турция като миротворец в нейната „близка чужбина“. Напрежението се засили и заради силната подкрепа за Киев от страна на Ердоган, както и заради публичните му изявления, че Крим принадлежи на Украйна, а не в Русия. През юли Турция достави първия си боен дрон на украинските военноморски сили, демонстрирайки задълбочаване на военните връзки между двете страни, които не може да не дразни Русия.

Анкара има значителни лостове за влияние върху Москва, защото може да пропуска или не кораби на НАТО да навлизат в Черно море. През последните 85 години Турция регулира преминаването към и от това море на търговски и военни кораби, действайки в съответствие с Конвенцията от Монтрьо, според която корабоплаването в турските проливи в мирно време е свободно. Но съществуват редица условия за преминаване на военни кораби. Например Турция трябва да бъде уведомена предварително за това. Анкара показва последователност и безпристрастност при прилагането на този договор, като от време на време забранява преминаването на кораби на НАТО.

През последните години САЩ призовават Турция да тълкува по-свободно Конвенцията от Монтрьо, за да може НАТО да разшири присъствието си в Черно море. Турция засега отхвърля тези призиви, но може да промени коренно изискванията на този договор по собствени причини. Ердоган предложи да построи канал западно от Истанбул, за да пропуска през него кораби и да освободи претоварения пролив Босфор. Условията на Конвенцията от Монтрьо няма да се разпростират върху новия канал, което означава, че на теория бойните кораби на НАТО ще могат да навлизат безпрепятствено в Черно море. Естествено, Путин разкритикува този проект и настоя Ердоган да спазва Конвенцията от Монтрьо.

Противодействие срещу Москва

Администрацията на Байдън трябва да реши как да реагира на засилващото се военно присъствие на Кремъл в Черно море и на неговите опити да контролира водите около Крим. Залозите тук са много високи, тъй като става въпрос не само за Русия и Черно море. Съдбата на териториалните води на Крим може да окажат голямо влияние върху ситуацията в Южнокитайско море, където Пекин се стреми да установи суверенитет върху голяма част от неговите териториални води.

За да противодейства на Русия, която се стреми да установи свое военноморско господство в Черно море, е необходимо участието на Турция, тъй като тя контролира входа към него. Засега администрацията на Байдън проявява изключителна предпазливост спрямо Анкара, приемайки да не се съгласява с нея по такива въпроси като отстъплението на Турция от демокрацията и нарушенията на правата на човека. Едновременно с това тя създаде работни отношения с правителството на Ердоган по редица важни за САЩ въпроси, включително тероризма. Но засега не е намерен изход от патовата ситуация, възникнала заради закупуването на С-400 и последвалото изключване на Турция от програмата F-35. Ердоган не желае да рискува връзките си с Москва, колкото и сложни да са те, въпреки че се представя като необходимия партньор на Вашингтон в отношенията му с Русия. Но администрацията на Байдън ще бъде принудена да окаже натиск върху Турция, за да противодейства по-активно в сътрудничество с НАТО на Русия в Черно море.

В средносрочна и дългосрочна перспектива САЩ и Северноатлантическият алианс трябва да продължат да оказват политическа и военна подкрепа на България, Грузия, Румъния, Турция и Украйна, като им помагат да засилят съпротивата си срещу Русия в Черно море. Те трябва да съдействат на Грузия и на Украйна за модернизацията на техните въоръжени сили в рамките на разширеното сътрудничество с НАТО и, което е изключително важно, да идентифицират и противодействат на руската дезинформация, насочена към отслабване позициите на САЩ и НАТО в региона.

В по-дългосрочна перспектива Вашингтон следва да убеди всички черноморски държави да спазват условията на действащите споразумения, осигурявайки свобода на корабоплаването и правото на мирно преминаване през техните териториални води. Отказът от такива споразумения в Крим ще създаде заплаха за регионалната сигурност, световната търговия и съществуващия световен ред.

*Проф. Анджела Стент, експерт по външна политика на Русия. Преподава в университета Джорджтаун

Източник: БГНЕС