Георги Господинов, писател

Част от българското нещастие и нищета днес, лежи заровено в онази февруарска нощ на 1945. Застреляните в калта на Софийското гробище и крещящите за смърт пред Съдебната палата. Без милост, без дар, отвъд човешкото. 
И защото винаги съм смятал, че паметта е важна, нещо от романа "Времеубежище", припомнено от приятел:

...Докато помниш, държиш миналото настрана. Като  да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат."

Алегорията е проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо.
Глутницата на миналото.
Колкото по-малко памет, толкова повече минало.
…
Помня, за да държа миналото в миналото…