Българският писател, номиниран за „Букър“ за романа си „Времеубежище“, говори пред британското издание theguardian за дефицита на бъдеще – централна тема в романа му, за опасната носталгия по едно неосъзнато минало, за поляризацията на българското общество, за надигането на популизма и национализма.

Преди четири години написах роман, в който чувството, че има "дефицит на бъдещето" беше толкова остро, че всяка нация в Европа искаше да проведе свой собствен референдум за миналото. Дотогава референдумите винаги са били за бъдещето. Но дойде моментът, когато хоризонтът се затвори и започнахме да гледаме само назад към миналото. Референдумът за миналото би включвал избор за връщане към най-щастливото десетилетие или година от 20-ти век в историята на всяка нация. Дефицитът на бъдеще винаги отключва огромни запаси от носталгия по миналото: кое десетилетие биха избрали нациите? Германия избира самия край на 80-те, перпетуум мобиле от 1989 г., в който стената непрекъснато пада. Италия се връща към 60-те години. Сякаш картата на Европа се измества от териториална във времева и нациите се затварят – за много кратко – в собственото си щастливо минало.

Виждаме този модел – това силно дърпане назад – да се прилага и сега. Накратко, времето замени пространството.

Светът е раздробен, повече или по-малко проучен и познат. Остава ни огромен океан от време, който всъщност е океан от миналото.

Самата идея за носталгията се промени. Вече не се фокусира върху място или дом (nostos), както подсказва етимологията на думата, носталгията сега е към друго време. Може би трябва да използваме друг термин – хроносталгия, например. И в този смисъл нашите войни се превърнаха във войни за миналото.

Когато излезе романът, на едно четене публиката ме попита: добре, но какво би избрала Русия? По онова време не бях сигурен. Иска ми се да мисля, че това ще са годините на Горбачов, времето на перестройката. Отговорът дойде на 24 февруари миналата година. В този невидим референдум за миналото Русия избра годините на Втората световна война; за последен път се радваха на признанието на един свят, готов да забрави Сталин, гулагите, Гладомора и жестокостите на съветската система.

Разбираемо, Путин избра да се върне в началото на 40-те години. Сегашното нещастие и изолация на Русия я накараха да се върне към "щастливите" и силни времена на Съветския съюз.

Това, което Путин иска, не е да спечели тази война, а да я превърне в хронична, да ни принуди всички да живеем в този режим. Целта му е да бомбардира и унищожи настоящето (и бъдещето) с цялата му инфраструктура и ежедневие – така че да няма вода, топлина, светлина. Да унищожи ежедневието, а от там и битието, буквално да унищожи украинската нация.

Един агресивен проект за съживяване на миналото, особено на необработено, забравено или пренаписано минало, е идеалната почва за популизъм и национализъм. Видяхме това при Тръмп, а сега се сбъдва в още по-зловеща маска при Путин.

Паметта и културата са част от имунната система на Европа. Тя трябва да разпознае и обезоръжи вирусите на колективната слепота, загубата на разум, националистическата лудост и раждането на нови диктатори. Но войната в Украйна избухна, тъй като тези, които носят живия спомен за Втората световна война, вече не са с нас. Ние сме на онази пропаст на поколенията, когато си отиват последните участници, запазили този спомен жив, последните концлагеристи, последните войници. Надявам се, че не се насочваме към някаква странна колективна болест на Алцхаймер.
Защото когато пламъкът на паметта угасне, животните от миналото затварят кръга около нас. Колкото по-малко памет, толкова повече минало. Помним, за да държим миналото на разстояние – в миналото.

Вече не става въпрос само за паметта, а за това какво помним и как. Защото и Путин се кълне в паметта. Популизмът и национализмът също създават своя версия на паметта. В Русия никога не са вършили тежката работа около паметта на Втората световна война, която Германия например е вършила: болезнената работа, която прониква във всички слоеве на обществото, навлиза в институции, училища и учебници по история. Неговото отсъствие поддържа статута на Русия като голяма жертва жив: алиби за нови жертви, които смята, че заслужава.

Едно от най-смущаващите неща сега е заличаването на границата между истината и фалша. Този фалш не само пренаписва миналото, но предопределя бъдещето. Тя се основава на ревизирано минало именно за да оправдае настоящите агресии и позори.

През цялото ми детство и младост в България ме учеха в училище, че Русия е нашият голям брат, без когото не можем (както всички по-големи братя, той можеше да бие лошите деца в квартала, които ни тормозеха). Разбира се, моето поколение тайничко си мечтаеше за други нации, за жадуваните чужди земи на запад от нас. И това е малка справедливост – СССР така и не се превърна в мечтана дестинация, въпреки пропагандата, вместо това остана място, което изпитвахме в страхопочитание. И това има последствия за настоящата ситуация.

В България днес проруската пропаганда работи лесно на различни нива. От чувство на благодарност към нашите два пъти освободители (а както се оказва и два пъти поробители), през преклонение пред руската култура (сякаш Путин и Чехов са братя близнаци), до изявления на високопоставени политици, които отказват да застане недвусмислено страната на жертвата.

Проучване на Евробарометър от май миналата година показва, че общественото мнение в България е по-близко от това на други страни от ЕС до руската позиция за войната. България е и на последно място в ЕС по медийна грамотност. Facebook остава най-влиятелната социална медия в България: над 95% от трафика ни е там. Проблемът е, че пропагандата от интернет проникна и в официалните и сериозни медии.

Българското общество е жестоко разделено на две. Не мисля, че страната е виждала такова разпадане и поляризация – влошени от социалните мрежи и публични личности – от десетилетия. Може да звучи твърде грубо, но понякога имам чувството, че сме на прага на тиха гражданска война.

Тази част на Европа не е била на гребена на вълната на историята от 1989 г. насам. Но тя никога не е преставала чрез своята литература и разкази да предлага предупреждения за това, което вече се е случило и може да се случи отново. Струва ми се, че тези истории не са достатъчно добре чути. Тук можем ясно да усетим, че историята все още не е приключила. Сега знаем и можем да го формулираме: докато на континента има една-единствена кървяща рана от историята, целият континент кърви. Никой, независимо на колко километра на запад е, не може да бъде спокоен. Центърът на Европа не е нещо статично, заседнало в Берлин или Париж. Центърът на Европа е онази подвижна точка на болката. Където боли и кърви. Днес е на изток, в горда Украйна.

В едно от най-красивите есета за Европа, Отвлечен Запад, написано по време на Студената война (1983 г.), Милан Кундера започва с последно, отчаяно телексно съобщение, изпратено от директора на унгарската информационна агенция през 1956 г., докато самата сграда е била под артилерийски обстрел. Посланието му гласеше: "Ще умрем за Унгария и за Европа". В тези критични минути той искаше да съобщи нещо. Нахлуването на руската армия в Унгария беше нахлуване в Европа; не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или западът тогава) получи и дешифрира посланието?

Този път знаем за кого бие камбаната. Хората в Европа разбраха веднага. Есето на Кундера завършва с горчивото заключение, че след Втората световна война Западът се отвръща от Централна Европа и просто я смята за сателит на съветската империя, без собствена идентичност. Тази инерция, смея да твърдя, продължи и след 1989 г.

Войната в Украйна всъщност върна Централна и Източна Европа в Европа. От периферията има свръхчувствителност към предстоящото, способност да се долови миризмата на тревога във въздуха. Източна Европа се е научила да усеща опасността с кожата си. Поради тази причина ще си позволя да го кажа така: не подценявайте книгите, есетата и стиховете от това кътче на Европа. Декодирайте символите в тях. Думите не спират танкове и не свалят дронове. Но те могат (не могат ли?) да спрат, забавят или поне да накарат тези в танковете, които водят война срещу невинни хора, да се поколебаят, поне за малко. Думите могат да помогнат на тези, които са заблудени от фалшиви новини и пропаганда.

Тази война няма да свърши с последния изстрелян куршум. Започна години преди първия изстрел и вероятно ще приключи години след последния. Но литературата има роля: тя най-малкото може да ни научи на съпротива и емпатия; може да ни предложи инструментите, с които да идентифицираме пропагандните лъжи; може да запази лични истории от епицентъра на болката, да генерира памет, която няма да бъде нарушена, и, ако е възможно, да утеши. Никоя пропаганда не трябва да бъде по-силна от спомена за малко момче, бягащо от война с телефонен номер, надраскан на ръката му.

Тази статия е адаптирана от обръщение, дадено на Debates on Europe 2023 и публикувано в сътрудничество с Voxeurop. От български е преведена от Анджела Родел

(dnes.bg)