Когато Гърция оспори правото новата държава да се нарича „Македония“, смислената политика на България беше да подкрепя не само нейната независимост, но и правото ѝ да отстоява своята национална и езикова идентичност, като не спира да работи за обективизиране на историята

Николай Василев, priorities.bg

Днес, в деня когато се навършват 117 години от гибелта на Гоце Делчев, споровете около него и неговото дело, както и отношенията между България и Северна Македония достигнаха до такова ниво на объркване, че можем с ирония да си припомним изказването на британския премиер от 19 век лорд Палмерстън, по повод казуса довел до войната в Шлезвиг-Холщайн:

„Само трима души го разбираха: принцът-консортът, който умря, един немски професор, който се  побърка, и аз, който вече съм забравил за какво ставаше дума“.

Миналото е единственото нещо в нашата Вселена, което, поне на базата на това, което знаем за нея, не може да бъде променено. Но то реално не съществува. Съществуват само спомените ни за миналото, които обаче се променят непрекъснато. Историческият спомен в България и в Северна Македония днес е коренно различен и това прави невъзможно пълноценното сътрудничество между двете страни. Опитите той да бъде обективизиран чрез използването на научния метод се сблъсква с нежеланието на нито една от страните да жертва представите си за сакралното. Ако Гоце Делчев е реален човек, живял преди повече от век, който често е повтарял, че на са му чужди някои човешки слабости, то иконите „Гоце Делчев“ изградени в двете страни са част от представите на милиони хора за това, какво всъщност са те самите.

За повечето българи Гоце Делчев е важна, макар и второстепенна фигура в националния пантеон. Той олицетворява една от големите травми в модерната българска история –

„загубата на Македония“

И тук не става дума само за това, че българите искат загубените заради Македония войни да бъдат запомнени като „праведни“. Става дума за много повече. Поне половината от потомците - „основното население“ на географска Македония от времето на Гоце Делчев, са днес с българско самосъзнание – предимно в България (жители на пиринския край и потомци на преселници). В  Северна Македония също има личности, които се определят за българи. За всички тях „признаването“ че Гоце „всъщност“ не е бил българин означава признание, че войните които България е водела за Македония, са били завоевателни, а българите с корени от Македония - са били „асимилирани“. Друго последствие ще е, че тези личности в България, които се определят като етнически македонци, са всъщност едно реално, потиснато „малцинство“.

Подобна представа за миналото – което е основа на националната идентичност, беше наложена от Съветския съюз непосредствено след 9-т септември 1944 г., но дори и сервилния към Москва комунистически режим я изостави след 1963 г. За повечето българи символичен връх на националното унижение след  съветската окупация е предаването на тленните останки на Гоце Делчев на югославска Македония.  Да се мисли, че България ще приеме, че Гоце Делчев не е българин, освен в условия на тотална катастрофа е нереалистично.

В Македония обаче Гоце Делчев е централна фигура на съвременната национална идентичност. За мнозина признаването, че Гоце Делчев е бил българин означава да се признае, че не е бил македонец. Както наскоро написа журналистът Атанас Ванглеов:

„Истина е: или той е македонец, или българин. Проблемът е в това: той (Драги Георгиев) вече е приел едно  средно, политическо решение (компромис). И то е: и Мисирков, и Делчев са толкова българи, колкото и македонци.“[1]

В случая е добре да си припомним мисълта на английския писател Л.П. Хардли:

„Миналото е чужда страна. Там нещата се правят по друг начин“[2]

Едва ли има съмнение, че по времето на Гоце Делчев повечето хора на територията на днешните България и Македония са имали различни от днешните представи и идентичности. Гоце Делчев без съмнение се е чувствал и българин и македонец, но и двете му идентичности, макар в различна степен, са много по-различни от идентичността на Ангел Димитров като българин и на Драги Георгиев като македонец. Има безброй доказателства, че по неговото време за повечето хора в Българи и в Македония под понятието

„македонци“ се е разбирало „част от българския народ“

Първият външен министър на независима Македония Денко Млаески призова тази реалност да бъде призната. Но официалното признаване е едно, вътрешното преосмисляне и приемане от страна на хора, които от най ранна възраст са чували от родители и учители, че са македонци, а не българи и че българите са им душмани – е съвсем друга работа.

Доскоро в Македония противниците на българските корени се опитваха да изградят национален разказ базиран на представата, че паралелно с българския народ през вековете е съществувал друг, различен, македонски народ, който говорел на македонски език. Този опит се провали и сега някои от тях отидоха в другата крайност. Според тях нито в земите на България, още по-малко на Македония до втората половина на 19 век, не съществувала никаква идентичност, та камоли обща и то българска. Писателят Вангелов твърд:

„Означава ли това, че е имало масова самоидентификация на населението като македонци през втората половина на 19 век и по време на Илинденското въстание? Не, точно както не е имало масова самоидентификация като българи през голяма част от 19 век, до създаването на българската държава.“[3]

Очевидно Вангелов отрича цялото Възраждане, протекло „отдолу нагоре“ – създаването на местни български училища и читалища, борбите за българска църква – включително и на територията на днешна Македония. Преди да учи във Военната академия в София Гоце Делчев учи в българското училище в Кукуш, което е основано от Димитър Миладинов и Райко Жинзифов през 1857 г, т.е. много преди да има каквато и да било българска национална институция. Българщината на Гоце Делчев не произлиза от Княжество България, създадено шест години след неговото раждане, а от българската общност в Кукуш, която към 1872 г. е безспорна реалност. А неговото „македонство“ – от различните условия, в които неговия край е поставен след Берлинския конгрес.

В Македония Денко Малески бе залят с критики и президентът Пендаровски, чийто съветник е Малески, побърза да се разграничи от тезата. В България неговата формула като че ли бе незабавно приета. Министърът на външните работи Екатерина Захариева заяви:

„Имаме интерес те да признаят историята, а в същото време ние трябва да признаем днешните реалности“[4]

Изказването ѝ идва след като Народното събрание излезе с т.н. „Рамкова позиция“ и България депозира т.н. „Български документ“, свързан с приемането на заключенията на Съвета за разширяване на ЕС и оповестен от македонския външен министър Никола Димитров. В него се настоява РСМ да не използва термина „македонски език‘, а „официалния език на РСМ“ при преговорите с ЕС.

От казаното можем да заключим, че официално България настоява РС Македония да „признае“ историята , а не нейните граждани да я осмислят. „Рамковата позиция“ и „Документът“ могат да постигнат само едно. Македонците да се „заинатят“ и да продължат да носят от десет кладенци вода, за да докажат, че „българската“ история не е точна, че има и други интерпретации.

Посланието на Захариева към българите е също доста проблематично. Тя предлага едва ли не в замяна на македонското признание, България да направи „отстъпка“. Да признае нещо, болезнено, неприятно, от немай къде.

Тук „българският исторически спомен“ се отдалечава от обективната историческа реалност. За много българи

създаването на македонската нация е ренегатство, „сепаратизъм“, предателство

Само че хората които мислят така не си дават сметката, че създаването на македонската нация се извършва извън България, на територии, където след загубата на войните каузата на българщината е била смъртоносно поразена. Защо не спорим с жителите на днешния Киклис за неговия най-известен син? Защото бащата и сестрата на Гоце Делчев, както и повечето оцелели от българската общност в Кукуш, след Балканските войни бягат в България и продължават живота си като българи, докато Киклис е построен отново като гръцки град, заселен от други хора, говорещи неразбираем за повечето българи език.

Ако за противниците на българо-македонското сътрудничество е важно да настояват за разграничение „или – или“, то българската кауза изисква завръщане към възможността за „и – и“. Нека не забравяме, че в междувоенния период понятията „Македония“, „македонски“, „македонци“ са се употребявали легално само в България. Имало е „Македонска парламентарна група“, „Македонска популярна банка“, „Македонски научен институт“, „Съюз на македонските дружества“ и т.н. Разбира се за мнозинството под понятието „македонци“ се е разбирало „част от българския народ“, но политически, а постепенно и етнически, македонският идентитет се е развивал и консолидирал. През 1933 г. в Горна Джумая се провежда Великият македонски събор, който прокламира създаването на напълно независима македонска държава, която да е родина на всички етнически групи в Македония.

Държавотворната кауза на историческото ВМРО е несъмнена, както и политическата македонска идентичност, която при Гоце е само загатната, но при Иван Михайлов е безспорна. Съпротивата срещу тиранията в Кралска Югославия е значителна и вероятно проф. Димитър Димитров, баща на днешния министър на външните работи Никола Димитров, е прав, когато казва, че именно съпротивата на ВМРО не позволява Вардарска Македония да бъде изцяло сърбизирана. Но за добро или за зло, не ВМРО – което тогава не се отказва от българската си етническа идентичност, а „лявото“ движение в Македония – отраснало в изолация от България създава македонската държава. Те приемат „компромис“ с Югославия чрез изграждането на идентичност „македонци“ която в началото е значела просто: – „нито сърби, нито българи“. Но в крайна сметка именно този „компромис“ изведе през 1945 г. изведе Вардарска Македония от „международно признатите граници на Сърбия“, а това позволи през 1991-2 г. с българска помощ Република Македония да се утвърди като независима страна. В България политиката на „македонизация“ беше едно отвратително престъпление на комунистическия режим,

но в Македония македонизацията се оказа спасително лекарство.

И когато Тито изведе Югославия от съветската зона, тя получи вътрешна и международна легитимност.

В крайна сметка, болестта, която тази съветска политика (защото евфемизмът „Коминтерна“ е доста заблуждаващ) причини на българското общество беше преболедувана. Във Вардарския край тя доведе до метаморфоза, но без това да е било намерението на нейните създатели, спомогна за еманципацията на македонците от хватката на Белград. Както се казва, всяко зло, за добро! Толкова ли е трудно за българите да преосмислят това?

Когато след 1991 г. Гърция оспори правото на новата държава да се нарича „Македония“, смислената политика на България беше да подкрепя не само нейната независимост и териториален суверенитет – което слава Богу България направи, но и правото ѝ да отстоява своята национална и езикова идентичност, като не спира да работи за обективизиране на историята. Ако беше направила това, много повече македонци днес щяха да отстояват историческия спомен на Денко Малески. А ако неговите идеи бяха възприети като национална доктрина на Македония, вероятно нямаше да се налага добавката „Северна“.

България и Северна Македония днес не се нуждаят от „компромис“, а от катарзис. И двете общества трябва да обективизират и осмислят историята. Едва тогава Гоце Делчев ще спи спокойно вечния си сън.