Николай Василев*

Преди две години и половина, когато ГЕРБ спечели безапелационно местните избори публикувах следния текст: „В България вече има една голяма партия – БСП и множество малки партии и коалиции – СДС, Народен съюз, ДПС, Български бизнес блок…“ заяви по телевизията левият социолог Андрей Райчев в нощта на парламентарните избори на 18 декември 1994 г. Картината се препотвърди на местните избори през 1995 г., когато в изборната нощ Клара Маринова гордо размаха карта на България, на която почти всички общини бяха боядисани в червено! БСП видимо се утвърждаваше като хегемон. За Жан Виденов казваха, че ще управлява поне два мандата…
Но „сини крепости“ като София, Пловдив, Варна, Стара Загора и Габрово удържаха на червения порой. Подкрепата за БСП и тогава идваше предимно от по-възрастните гласоподаватели. Достигнало връхната си точка, влиянието ѝ постепенно започна да се топи. Година след като Клара Маринова размахваше червената карта, БСП изгуби президентските избори, а няколко месеца по-късно и парламентарните. Следващите гастроли на столетницата във властта бяха злополучните ѝ участия в нелепите тройни коалиции от 2005-2009 и 2013-2014 г.
Между двата тура на тазгодишните (2015 г.) местни избори някои наблюдатели привидяха картина сходна, с тази през 1995. Една голяма партия-хегемон и множество по-малки. Според мнозина, вече изборът не е дали ГЕРБ ще управлява. Опити да се управлява без ГЕРБ, чрез правителство тип „Орешарски“ са обречени на провал. Изборът вече е: „с кого ще управлява ГЕРБ“? С фрагментирани коалиции като Реформаторския блок и Патриотичния фронт, или с монолитното ДПС? 
Изборът всъщност е много по-значим. Дали да се управлява политически – след дебати, програми и т.н., или, както се изрази Евгений Дайнов – варварски. Във варварските общества властимащите правят каквото им дойде на ума и не се съобразяват с никакви закони, правила или норми. Според Дайнов сме с единия крак в авторитарен режим. Професор Ивайло Дичев генерализира, че всеки опит на българския народ да изгради демокрация - след Освобождението, след смъртта на цар Борис III и последвалия крах на неговия режим и след краха на комунистическия режим през 1989 г. неизбежно са завършвали с установяването на еднолични режими: на народния цар-машинист, на „човека от народа“, наричан „Тато“ и на днешния премиер, възприеман от мнозинството като „бате“.
Не можем да отречем, че тези политически цикли винаги са започвали с шумна многопартийност, с нагорещени страсти, които през 20-те и през 40-те години на 20 век довеждат до жестока разправа с политическите опоненти. Но по време и на трите цикъла политическите страсти постепенно утихват. Обществото оставя на „човека“ да решава какво да се прави и потъва в еснафски битовизъм. В колективната памет на широки прослойки годините 1935-1943 и тези на „зрелия социализъм“ оставят запомнени като времена на сигурност и развитие. Не се осъзнава, че едноличните управления винаги са довеждали до катастрофа! Кървавата баня след 9-ти септември 1944 не се разглежда като резултат от политиката на цар Борис III (да лавира и „балансира“ между Германия и СССР, вместо да се съюзи с големите демокрации), а „Лукановата зима“ не се мисли като

 логичен завършек на тодорживковата стагнация
 
Днес Бойко Борисов има повече власт от когото и да било в България след 1989 г. Прекрасно е, че строи зали и магистрали. Можем да го поздравим, за това, че осъзнава необходимостта от подобряване на отбранителните способности. Но това, което ще определи мястото му в историята е дали ще заложи на политическото управление? Дали ще застане неотклонно до партиите от Реформаторския блок в опита да се изградят модерни държавни институции? Дали ще способства ГЕРБ да се превърне в принципна дясна партия? Ако това се случи, управлението му може и да не трае толкова дълго, колкото, ако реши да се прави на „центрист“, да жонглира и балансира.
Ако ГЕРБ трайно „одеснее“ има шанс да се появи нормална, лява, европейска алтернатива, която да спечели някои от следващите избори. За да предаде на свой ред властта на утвърдилата се дясна коалиция между ГЕРБ и РБ на някакъв по-късен момент. И т.н. Ако историята има такъв развой, бъдещи анализатори ще констатират, че Бойко Борисов е успял там, където цар Борис III и Тодор Живков са се провалили!
Можем само да му пожелаем успех. "

Това беше през 2015 г.
През следващите месеци и години премиерът правеше грешка след грешка, за да постави под съмнение не само своето и на партията си политическо оцеляване, но и геополитическата ориентация на страната.
През декември 2015 година стана ясно, че „историческият компромис“ за промяна на конституцията и провеждане на съдебна реформа няма да се случи, защото от ДПС няма да дадат гласовете си за така нужното Конституционно мнозинство“. ГЕРБ трябваше или да гласува с Реформаторския блок и така да запази реформаторската коалиция, макар тя да не е в състояние да промени конституцията, или да се договори с опозицията и така да разцепи Реформаторския блок. Бойко Борисов избра втората опция. От този момент, поне за част от демократичната общност сътрудничеството с ГЕРБ стана невъзможно. Което пък направи създаването на реформаторско мнозинство в обозримо бъдеще малко вероятно. Можем само да гадаем защо Борисов постъпи така. Дали някой от най-активните последователи на съдебната реформа не го подведе? Засега има само хипотези.
Втората стратегическа грешка беше на президентските избори. Отказът му да потърси 

избираема съвместна кандидатура

 с партиите от Реформаторския блок доведе до тежка загуба. Отново може да се спекулира, дали ултимативното изказване на Радан Кънев, че общата кандидатура трябва да бъде Росен Плевнелиев, издигнат като „независим“ кандидат, вместо условно предложение от рода на: „ако ГЕРБ номинират Росен Плевнелиев, или друг приемлив за нас кандидат и ни поканят да излъчим кандидатът за вицепрезидент“ не доведе в крайна сметка до победата на най-реакционното крило в БСП – това, което поставя под съмнение евроатлантическата ориентация на България по време на задаващия се остър сблъсък между Запада и Русия.
При създалата се обстановка Борисов никога повече няма да може да разчита на гласовете на автентичните демократи, но самото съществуване на ГЕРБ ще блокира техния път към властта. От „ляво“, с пълната подкрепа на президента, БСП и нейни производни ще притискат Борисов и той ще трябва все повече да се съобразява с техния дневен ред. Това пролича когато правителството отказа да изгони руски дипломати в солидарност с Великобритания, както направиха дори обявения за съюзник на Путин унгарски премиер и неговият македонски колега! 
Преди две години и половина Бойко Борисов 

беше в позиция да чертае пътя на България, 

да реформира обществото, да реализира политики. Днес той вече е заложник на най-ретроградните сили в обществото и може да се бори само за оцеляване! Но то е вече съмнително. Грешният стратегически избор отпреди повече от две години превърна ГЕРБ от доминантна партия, в заложник. 
Най-големият губещ от грешния избор на Бойко Борисов е България!

*  Николай Василев е политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".