В епохата преди съвременната музикална нотация, когато знанието се предава устно, а ръкописите са скъпоценна рядкост, музикантите в Европа разполагат с изненадващо ефективен инструмент за обучение – "Гвидонианската ръка".

Тази визуална и тактилна система възниква в Средновековието и достига разцвет през ранния XVI век в Италия. Наричана на името на Гвидо д’Арецо – бенедиктински монах и музикален теоретик от XI век – Гвидонианската ръка е своеобразна „жива партитура“, изписана мислено върху човешката длан.

В основата си това е мнумонична техника, при която всяка става и сегмент от пръстите на лявата ръка отговаря на определен тон от хексахорда – шесттонова гама, използвана в тогавашната музикална теория. С помощта на жестове, учителят сочи определени точки по ръката си, а учениците изговарят или изпяват съответния тон.

Вместо да помнят абстрактни символи, учащите се ориентират по позната и винаги достъпна карта – собствената човешка ръка.

Времето преди въвеждането на съвременната нотна система е белязано от празноти в записа и пренасянето на музика. Музикалната грамотност се ограничава до тесен кръг, а учението е бавно и податливо на грешки. Гвидонианската ръка предлага структура и последователност, като прави възможно бързото обучение в хорове и манастири.

С нея се запаметяват не само тонове, но и интервали, гами и начала на химни – съществени за църковната музика по онова време.

Интересното в тази система е, че тя комбинира аудитивна, визуална и кинестетична памет. Ученикът не само чува и повтаря, но и вижда и усеща музиката чрез физически контакт и пространствено мислене. Това я прави своеобразен предшественик на съвременните методи за мултисензорно обучение.

Макар Гвидонианската ръка да се оформя столетия след неговата смърт, нейното съществуване е пряко вдъхновено от идеите на Гвидо д’Арецо. Той е новатор в създаването на солмизационни системи и въвеждането на четирилентовата нотна система, както и на имената Ut–Re–Mi–Fa–Sol–La.

Гвидонианската ръка полага основата, върху която по-късно се изгражда първата истинска музикална „стълбица“ – солмизационната система, свързана с имената Ut–Re–Mi–Fa–Sol–La, вдъхновени от химн на Йоан Кръстител. Тази система, въведена от самия Гвидо д’Арецо, позволява стандартизирано обучение, независимо от географското или институционално различие. По-късно към нея се добавя и седмият тон Si (в чест на Sancte Ioannes), а Ut е заменен с Do – поставяйки основата на модерната диатонична стълбица. Така, от физическата карта на човешката длан, музикалната теория се превръща в абстрактна система, която и днес лежи в основата на западната музика.

Около 1025 г. Гвидо създава своята система за преподаване на пеене, която включва:

• хексахорда (Ut–Re–Mi–Fa–Sol–La)
• четирилентовата нотна система с линии и ключове
• и Гвидонианската ръка (или поне концепцията, която по-късно ще се превърне в нея).

Системата е базирана на химн на Св. Йоан Кръстител, където всяка фраза започва с един от тоновете (Ut queant laxis…). Така се ражда първата форма на музикалната стълбица, която в късното Средновековие и Ренесанса се разширява.

До края на XIII–XIV век системата вече е разпространена в цяла Западна Европа и се използва в монашески училища и катедрали.

Гвидонианската ръка започва да губи значение през XVII век с развитието на модерната нотация, но остава важен символ в историята на музикалното образование. И до днес се използва в демонстрации на стари музикални практики и често присъства в илюстрации в старинни трактати.