Николай Василев

Хибридната война между България и РС Македония навлезе в нов етап и никой не търси взаимно приемливо решение.
С мощно лобиране правителството на Християн Мицковски се опита да вкара в доклада за напредъка на страната си в процеса на евроинтеграцията резолюция за признаване на многовековен македонски (етнически и езиков) идентитет. Важно е да се отбележи, че вече не се настоява за хилядолетна идентичност, акт който би възродил конфликта с Гърция,а с Преспанския договор, Македония се отказа от антиквизацията, и двете страни признаха наличието на "славянски" македонски език, който няма нищо общо с гръцките език и култура.

Ако подобна рамка - идентична с тази на Втора Югославия, бъде възприета от ЕС, македонците ще бъдат третирани, като "един от южнославянските народи", а

македонците в България като "малцинство"

Българите в Македония, освен тези, които са се преселили от България или Западните покрайнини, автоматично се превръщат в ренегати.

Мицковски обаче се сблъсква с нерешими проблеми. Малко вероятно е Европейският парламент да се ангажира с подкрепа за толкова проблематична историческа теория. Тъй като

историческите извори изобилстват с данни за българска идентичност

на мнозинството от основното население на Македония за дълги исторически периоди, както и със свидетелства за недвусмислена българска етническа, ранно национална или езикова идентичност на мнозинството от представителите на македонския пантеон, винаги в самата Македония ще се намират смели умове, които ще поставят под съмнение историческата ортодоксия, дори тя да има европейски щемпел.

Мицковски заяви наскоро, че България цели "нова македонска нация върху български корени".
В случая той силно надценява капацитета на българската дипломация и научен естаблишмент.
Защото ако целта беше консолидацията на една напълно независима македонска нация, равноправен сънаследник на българското културно историческо наследство и тя бе преследвана последователно през последните 30 години, вероятно

досега щяхме да сме постигнали немалко успехи

Вместо това, още през 1992 г. от висока българска трибуна се чуха изрази като "признаваме държавата, не признаваме нацията". Интересно как тогава подкрепяхме приемането на Македония в Организацията на обединените нации. Последва отказ на България да подписва договори, на които фигурира термина "македонски език". Безброй наши политици, и до ден днешен, макар да не могат да прочетат и една статия на македонски, публично повтарят, че такъв език няма.

През 1999 имаше реален шанс да бъде решен "езиковият спор" с декларация, според която Македония няма да крие или омаловажава факта, че възрожденците са определяли своите говори като български, а комитите са ползвали българския книжовен език като свой, но и България да признае, че опитите на много възрожденци от Македония за приемане на повече елементи от техните говори в книжовния език са били игнорирани, което е създало условия по-късно да бъде кодифициран македонския език. Вместо това бе наложена формулата "македедонски според Конституцията". И до ден днешен българската страна настоява за клауза, с която да се застрахова, че нищо подписано от нея не може да се тълкува като признаване на македонския език". Да не говорим, че БПЦ отказа да признае МПЦ ОА като своя дъщерна църква!

С тези си действия

България отчужди многото интелектуалци

чийто национален и езиков идентитет е безспорно македонски, но които не отричат българската етническа (и ранно национална) идентиченост на мнозинството от своите предци.

Според Мицковски и неговите апологети, всяко отричане на многовековна македонска идентичност, различна от българската е проява на "фашизъм" или "живковизъм".
Това послание е насочено както към София и европейските държави, така и към всеки македонец, който се опитва да разбие югославската концепция, получила в края на Втората световна война международно признание. Доста странна позиция за лидер на партия, която брои за свои конгресите на историческото ВМРО. А то е било част от "македонската гражданска война". Единият лагер в този конфликт са били тези, за които българщината е била ценност, но които не по своя вина не са имали други съюзници освен фашистите и по-късно нацистите, тъй като големите демокрации, за техен вечен срам са подкрепяли режима на Кралство Югославия.
Другият лагер са били тези, които са виждали решаването на "Македонския въпрос" чрез "изваждането на македонците от общобългарската етнонационална тъкан" (както сполучливо се изрази иначе недолюбващият България кинорежисьор Дарко Митревски.

По времето на Титова Югославия, особено когато Тито я извади от Съветската сфера, отхвърлянето на всяка българска идентичност (дори в исторически план) изглеждаше пълно и окончателно. В България усилията за обособяване на македонците като "малцинство" срещат съпротива и Живков прекратява тази политика.

За Мицковски обаче всяко приемане на български корени е екзистенциално нелегитимно отрицание на "присъдата" на Втората световна война. По този начин сръбските медии в края на 80-те и началото на 90-те години определяха идеята за независима Хърватска.

Макеоднската гражданска война, както и хибридната война между София и Скопие

не може да завърши с тотална победа за нито една от страните 

Нито България (и македонските българи) могат да променят идентитета на повечето съвременни македонци, нито РС Македония може да промени идентичността на толкова много от своите предци или да изкорени и заклейми всички идеи за преосмисляне на историята.
Мицковски поне знае точно какво иска - колкото и невъзможно и нелегитимно да е то. Българските политици просто не харесват Македония, такава каквато е, имат доста изкривена представа защо тя е такава, не вярват, че тя ще се промени и говорят предимно за вътрешна консумация.