Необходима е да се демонстрира способността не само да се наказва, но и да се възпира. Санкциите, които не са балансирани с необходимите инвестиции в отбранителни сили и готовност за тяхното използване, никога няма да успеят — както се вижда от руските дронове, които сега смело тестват отбранителните сили на НАТО.
Но Западът е толкова пристрастен към търсенето на отговори в налагането и прилагането на енергийни санкции, колкото пияницата към уискито си. И неговият подход отразява фундаментално неразбиране не само на целите на Путин, но и на неговия начин на мислене.

Фундаментално, войната в Украйна не е за икономически контрол. Тя е стратегическа и идеологическа игра срещу идеята за процъфтяващи демократични нации в съседство с Русия и за възстановяване на доминацията, която Москва е имала през по-голямата част от 20-ти век.

Въпреки това, в отговор на това ЕС наложи енергийни санкции срещу Русия по три основни линии: намаляване на вноса, налагане на таван на цените и вторични санкции. Но ефектът е в най-добрия случай незначителен — без да се отчита фактът, че санкциите нямат морална тежест, когато западните правителства продължават да плащат милиарди за руски газ ежегодно.

Вярването, че военната машина на Кремъл може да бъде постепенно фалирана чрез енергийни санкции, не издържа. Това е самонадеяност, породена от факта, че западните лидери възприемат мотивите на Путин през призмата на собствените си демократични ценности и не разбират глобалния пазар на петрол.

Европейските лидери са направили избора да се съобразят колкото се може повече с вътрешната си политическа аудитория, но Путин има противоположното мнение. За него националните императиви напълно надделяват над всякакви отстъпки пред общественото мнение.

Освен това изтеглянето от пазара на до 5 милиона барела руски петрол и още 2 милиона барела петролни продукти — без да се предизвика петролен шок — е сложна задача с съмнителен шанс за успех. Ето защо западните лидери се въздържат от това, а и в крайна сметка все още има много пазари за руския петрол в страни, които разглеждат войната като, по думите на Невил Чембърлейн, „кавга в далечна страна между хора, за които не знаем нищо“.

Това означава, че единственият възможен подход е постепенно да се увеличава натискът чрез целенасочени и координирани усилия — но цифрите не се връзват.

Петролът на цена 70 долара за барел се равнява на данъчни приходи от 60 милиарда долара за руския федерален бюджет, около 40% от които се използват за финансиране на войната.

При настоящото състояние на нещата комбинираните мерки за изолиране на руския енергиен сектор намаляват тази цифра до около 30–40 милиарда долара. В допълнение към това, вторичните санкции срещу купувачите на руски петрол биха могли да намалят бюджетните приходи с още 10–15 милиарда долара.

Но дори загуба от 40 милиарда долара годишно от федерален бюджет от 400 милиарда долара — към който приходите от петрол и газ допринасят най-много с 17 процента — няма да принуди Москва да промени курса си. Това със сигурност е съществено ограничение, но далеч не е достатъчно, за да накара Путин да седне на масата за преговори. Той може лесно да компенсира загубата — например чрез леко обезценяване на рублата — и няма вътрешни опоненти, чиито гласове трябва да вземе под внимание.

Разбира се, това не е случаят в Европа, която от самото начало беше резервирана по отношение на пълното прекъсване на доставките на руската енергия. Тръмп с право упрекна европейските лидери за лицемерието им в това отношение.

Но докато Белият дом може да се надява, че Европа ще замести руската енергия с американски петрол и газ, транзакционният подход на американския президент ясно показва, че това ще има финансова цена — цена, която европейските страни, вече под натиска на своите избиратели, не искат да платят.

Възможно е да се засилят технологичните санкции, като се фокусираме единствено върху продукти, които не могат да бъдат доставяни от Китай — ход, напомнящ на Координационния комитет за многостранен контрол върху износа (CoCom), който контролираше износа на стратегически стоки и технологии към Съветския съюз и други комунистически страни по време на

Студената война. Но светът се е променил неизмеримо през последните 35 години и дори един нов CoCom би имал ограничен потенциал.
Просто казано, санкциите никога няма да променят играта за Путин. Всъщност, те вероятно дори не фигурират в неговото мислене, като се има предвид, че неговият режим се характеризира с измама, незаконност и заблуда от самото начало. Избягването на санкциите или смекчаването на тяхното въздействие е само незначително неудобство, с което трябва да се справи.
Така че, след като петролът и газът са ефективно изключени от обсъждането, единственият начин да се принуди Путин да спре войната е чрез масивно и устойчиво военно укрепване от страна на НАТО. Нищо друго няма да бъде толкова решаващо. И все пак лидерите на ЕС се мъчат да убедят избирателите си, че устойчивите финансови и политически инвестиции в разходите за отбрана са от съществено значение. Вместо това тяхното колебание и разединение окуражават Китай, а те отстъпват стратегическото лидерство изцяло на Тръмп — с всички последствия, които това носи.
Войната срещу Украйна — война, в която всички ние участваме, доброволно или не — е решаващият въпрос на нашето време.

Неотдавнашните набези на руски дронове в Полша и Румъния показаха екзистенциалната заплаха, пред която всички сме изправени. И такава заплаха изисква безкомпромисна реакция.
Време е да осъзнаем, че макар енергийните и другите санкции да са стъпка в правилната посока, те само леко засягат повърхността на решимостта, необходима, за да накараме Путин да отстъпи, да не говорим да го победим. | БГНЕС

---

Анализът на Михаил Ходорковски, бивш политически затворник и собственик на петролната компания „Юкос“, автор на книгата „Как да убиеш дракон: Изграждане на нова Русия след Путин“ и основател на Центъра за нови евразийски стратегии, е публикуван в „Политик