Христо Христов*

Концлагерът „Белене“ е създаден през април 1949 г. с постановление на Министерски съвет, оглавяван от Георги Димитров. С това решение на остров Персин се създава концлагер или както го наричат, според комунистическата терминология, Трудово-възпитателно общежитие. Неговата цел е на най-големия остров от Беленския архипелаг да бъдат изолирани затворници от всички лагери от България.

Най-общо в своето развитие концлагерът има

три големи периода

Първият период продължава до смъртта на съветския диктатор Сталин през март 1953 г. Тогава от съветската лагерна система ГУЛАГ са освободени над 1 милион лагеристи. Тази политика идва и в България. До есента на 1953 г. лагеристите от „Белене“ са освободени.

Става въпрос за политически противници на комунистическия режим, за така наречените опасни политически лица, които в своята широка палитра са една представителна извадка на българското общество. В концлагера са въдворени не само политически лидери, оцелели от т.нар. „Народен съд“, не само бивши военни, не само земеделски лидери, оцелели след унищожаването на политическата опозиция през 1947 г., но също така и анархисти, земеделски стопани, които отказват да се включат в ТКЗС, заловени изменници на родината, помагачи на горяните, представители на българската интелигенция.

В една част от лагера, който има няколко обекти, има и въдворени лица, които са по линия на това, че са извършвали криминална дейност. През 1956 г. самият Вълко Червенков, тогавашният първи секретар на БКП, ще заяви на заседание на Политбюро, че криминалните са незаконно задържани и трябва да бъдат съдени. От това изказване е видно, че тогавашната тоталитарна власт не е подхождала законосъобразно дори спрямо лицата, които са извършвали криминални прояви. Вместо да бъдат съдени, те са въдворявани, но отделно от политическите лагеристи.

Вторият период започва след народното въстание в Унгария през 1956 г. Лагерът отново е отворен, защото комунистическата власт начело с Тодор Живков изпитва огромен страх унгарските събития да не последват и в България. Според документите, останали съхранени от лагера „Белене“, се оказва, че най-голямата част от лагеристите са бедни селски стопани. Това са хора, които категорично отказват да влязат в ТКЗС и да си предават земята. През 1959 г. концлагерът е затворен отново, защото тогавашният премиер Антон Югов дава интервю за западната преса. На въпрос защо в България продължава да има лагери, той отговаря, че такива няма. След това интервю, за да не се разбере, че концлагерът продължава да работи, той е закрит.

На заседание на Политбюро, когато се взима решението за закриването на „Белене“ се взима решение за откриването на нов лагер край Ловеч. Там първоначално са прехвърлени 166 лица, за които се твърди, че имат криминални прояви и режимът ги определя като непоправими и иска да „поправи“ с тежък физически труд. Много бързо лагерът в Ловеч се превръща в политически. Той е закрит тихомълком през 1962 г., когато стават известни огромният брой убийства. Жертвите на лагера в Ловеч не са предавани на близките, а са закопавани без гробове и без имена на един от съседните на Персин острови – Предела.

Третият период е от края на 1984 г. Концлагерът отново е отворен за противниците на насилствената асимилация, предприета от режима на Живков към българските турци. На остров Персин са въдворени 517 български граждани от турски произход, включително има и помаци. Те са подложени на пълна изолация в продължение на 2 години. След гладна стачка от 1986 г. на част от лагеристите са освободени. Те не се завръщат по родните си места, а са задължително изселени в райони, като Монтанско, Врачанско и се задължават всеки ден да се подписват в съответното управление на милицията.

Паметта за лагера се завръща със страшна сила след промените от 10 ноември 1989 г.

Първите лагеристи стъпват отново на това зловещо място

през април 1990 г.

Не всички архиви, особено от началния период на концлагера „Белене“, са запазени. В архива на ДС, който се съхранява в Комисията по досиетата, има няколко десетки тома със списъци на въдворени и превъдворени хора. Тези списъци са докладвани на Политбюро на ЦК на БКП. Изследователят Борислав Скорчев в книгата си „Концлагерът Белене“ говори за най-малко 15 хиляди въдворени български граждани през всичките периоди на неговото съществуване. Това е приблизителният брой, до който се стига по тези оцелели документи. На мястото на Втори обект е направена изложба „Свидетели: памет за концлагера Белене“. Тя е изградена изключително върху останали писмени и устни свидетелства на концлагеристи. Сред тях са: Стефан Бочев – дипломат и писател, който изнася своите записки, които са правени по време на лагера; Крум Хорозов – земеделец, който е оставил за поколенията рисунки от лагера; Петко Огойски – земеделец, който след промените написва уникалната трилогия „Записки на българските страдания“; поетът Йосиф Петров.

В концлагера има и представители на самата БКП, става дума за „враговете с партиен билет“. Един от най-известните е Стефан Богданов – агент на съветското разузнаване, началник на Второ отделение на ДС след 1944 г. Той остава уникални записки „Две смърти няма, а без една не може“. Ето какво пише той: „В началото на 1953 г. ме изпратиха в ужасния лагер „Белене“. Той беше по образец на сталинските лагери, чиито различни варианти големият съветски писател Солженицин описва в книгата си „Архипелаг ГУЛАГ“. Българският вариант „Белене“ е наша самобитна проява по съветски инструктаж, който ДС беше усъвършенствала с допълнителни български зверства“.

В лагера е имало и женска част за един по кратък период на остров Щурчето.

В „Белене“ е имало свещеници от трите християнски деноминации – православни, католици, протестанти.

Един от тези протестанти е Харалан Попов. Той е автор на най-печатаната българска книга в света - „Из българската Голгота“. В нея са описани мъченията и карцера в „Белене“. Войникът Недялко Гешев прави два опита за бягство от „Белене“, като вторият е успешен. Той емигрира в Белгия и през 1983 г. издава книгата „Белене – островът на забравените“. Петър Байчев остави уникални рисунки на лагеристите, които бяха издадени от неговия син диригента Веселин Байчев.

Престъпленията на комунизма не бяха наказани

и от там дойде целият проблем с българското правосъдие. Един от основните процеси след срутването на комунистическите диктатури в Източна Европа беше новата власт съвсем законно, а не както са правили комунистите, да установи престъпленията и да въздаде правосъдие. Липсата на това правосъдие у нас оказа огромно влияние и разочарование у хората. В момента се говори за дела на трупчета. Най-старото дело на трупчета е делото срещу вдъхновителите и извършителите на така наречения „възродителен процес“ още от 1991 г… В България имаме един абсолютен отказ от правораздаване.

34 години след промените нямаме държавна политика, която на места на памет като Белене не направи това, което беше направено в останалите бивши социалистически държави. За наш огромен срам от 2018 г. в Министерството на културата е замразена процедура по обявяване на бившия концлагер в Белене за национален паметник на културата. Същото това министерство разреши без никакви проблеми такъв паметник да бъде Дом паметника на тоталитарната комунистическа партия на Бузлуджа. Двойната политика, която се прилага към места като „Белене“, е факт.

Това повече не може да продължава така. Ще приемем декларация на 3 юни, с която ще поискаме министърът на културата по най-адекватен начин да задвижи процедура и държавата да влезе в ролята си, защото няма бивш комунистически или нацистки лагер в Европа, където неправителствени организации и инициативни групи да се занимават с това. Задължение е на държавата. Ние ще й помагаме, но тя трябва да създаде необходимата политика. Пренебрегването на такива места на памет, като „Белене“, не може да продължава. Ще бъдем категорично последователни в своя обществен натиск върху държавната власт. /БГНЕС

-----------
*Христо Христов, журналист и изпълнителен директор на фондация „Истина и памет“.