Доц. Д-р Момчил Дойчев

Според редица обосновани оценки, вкл. на Огнян Минчев, Мартин Табаков и други смислени анализатори на 13 и 14 февруари 2025 г. е приключила историческата епоха, чието начало бе подписването на Атлантическата харта между Рузвелт и Чърчил на 14 август 1941 г. Основания за подобен извод дават както телефонният разговор между Тръмп и Путин, с който очевидно се заобикалят колективните инструменти на НАТО при взимане на важни решения, така и изявленията в Мюнхен на висши представители на администрацията Тръмп - Дж. Д. Ванс и Питър Хегсет от една страна и Марко Рубио и Кийт Келог от друга. 

Всъщност това, което наблюдаваме в Мюнхен е 

хаос в изказванията 

на американските официални лица, които дори често си противоречат едно с друго или по различно време се изказват противоположни идеи. Например Джей Ди Ванс, който всъщност постави под въпрос евроатлантическото единство, на другия ден каза, че ако Русия не се договори с Тръмп за мир, ще изпрати американски войски в Украйна. Или че Украйна и ЕС няма да участват в преговорите и след това, че трябва да участват, макар и на по-късен етап. В същото време тези изказвания си противоречат с изказванията на официалния представител на САЩ за Украйна Кийт Келог, който дори не е включен в делегацията на САЩ за преговорите с РФ в Саудитска Арабия, както и с изказвания на държавния секретар Марко Рубио. 

Това дава основание редица наблюдатели да смятат, че противоречивите изявления на Тръмп, Ванс, Хегсет, Келог и Рубио е всъщност:

 1. Несъмнено насочена предимно към домашната публика, както и към европейците, които не приемат крайната ляво-либерална политика на ръководещия европейски елит напр. по отношение на емиграцията; 

 2. Че това е една димна завеса, за да объркат руските контрагенти за това какво могат да очакват на евентуалните преговори между САЩ и РФ в Саудитска Арабия. 

Всъщност големият проблем според мене е, че новата администрация като че ли още не разбира с кого си има работа. 

Това си пролича най-вече в многократното повтореното впечатление на Тръмп, че Путин искал прекратяване на военните действия, че Путин искал мир 

и Тръмп му вярва

 В кръга на зловеща шега ще посоча, че наистина Путин „иска мир, но иска „весь мир“, т.е. целия свят, или поне Украйна, а ако успее да измами западните „полезни идиоти“ и цяла Източна Европа, извън НАТО през 1997 г. Тогава Путин ще получи руската зона на влияние и с това ще достигне и дори надмине своя предшественик Сталин. Но доколко това руско имперско желание е осъществимо – многополюсен свят, в който САЩ, Китай и Русия са равнопоставени играчи? От днешна, а и от утрешна гледна точка това очевидно е невъзможно поради огромното икономическо и технологично изоставане на Русия.

Всъщност руската страна отдавна  спекулира и си е повярвала на пропагандата за „многополюсен свят“, в който Русия не е второстепенна регионална сила, а трети колос, наред със САЩ и КНР. За това косвено спомага и фактът, че Китай, а не Русия е основен икономически и политически, а в бъдеще и военен съперник на САЩ. Оттук и желанието от американска страна да се използва стратегията на Кисинджър преди повече от половин век, която доведе до трайно разцепление на комунистическия блок – противопоставяйки КНР на СССР. С други думи, ако преди половин век Кисинджър изигра "китайската карта" спрямо Москва като рязко подобри отношенията между Вашингтон и Пекин, така и днес екипът на Тръмп опитва 

да изиграе "руската карта"

 спрямо новия световен икономически колос - Китай - като "придърпа" Москва в американската орбита. Но дали Москва ще се съгласи да бъде в „американска орбита“? 

 Ще се съгласи толкова, колкото се съгласи да се съобразява с ценностите на цивилизования свят.

Според Маркс историята се повторя, но първия път като трагедия, а втория – като фарс. 

Преди половин век КНР не бе равностоен съперник на СССР и имаше изключително влошени отношения с комунистическия колос, включително краткотраен военен конфликт за един остров на река Усури. Днес не е така – отношенията между РФ и КНР са добри, но не и равноправни, защото КНР използва слабостта на РФ за икономическа експанзия в Сибир като изсмуква руските енергийни източници на цени много по-ниска от световните. Оттук произтичат и опасенията, че ако това продължава и Путин не спечели нещо от Украйна, това би превърнало КНР в колос, много по-силен от СССР преди половин век. И това би превърнало САЩ в догонваща, а не във водеща страна в световната политика. Очевидно не само Тръмп, но и цялата американска дипломация се ръководи от тези опасения.

Проблемът е, че досега Тръмп и екипът му се държат не като световна сила в отношенията си с Путин и РФ, а като младши партньор, който още преди да са започнали преговори признава правото на РФ да запази окупирани украински територии и не вижда възможност за членство на Украйна в НАТО.

Всъщност 

„спазаряването на Украйна“ с Путин

 не е известно каква полза може да донесе на САЩ. Ако Тръмп иска търговска сделка като в замяна на помощ поиска природните редкоземни минерали и други богатства на Украйна в размер на 500 млрд. долара, то как ще стане това, ако Путин превземе или запази окупираните украински територии и предаде за използване тези богатства на много по-напредналия технологично Китай?

На второ място САЩ и Тръмп би следвало в отношенията си с РФ да действат от позицията на световна сила, а не като едва ли не младши партньор заради заслугите на Русия в миналото и миналите добри отношения между Москва и Вашингтон. Да припомним ли колко пъти през 20-ти век САЩ спасяваха Русия/СССР буквално от гладна смърт, при това безрезервно и  безкористно? Забрави ли Путин, че без огромния поток на американския lend lease към СССР едва ли Сталин щеше да спечели войната с Хитлер? Но Путин не е Горбачов, нито Елцин, той е империалист, който ясно възнамерява да възстанови тоталитарната империя до границите и в Европа през 1997 г., което означава не само да постави под свой контрол бившето постсъветско  пространство, но и целия европейски изток и югоизток. А това ако стане ще е огромно поражение за САЩ и лично за Тръмп. Но може ли да стане, при положение, че от три години Путин води безпардонна война в Украйна, но е превзел само Азовското крайбрежие и нищо друго? За каква световна военна сила, втора в света, претендира Путин тогава? 

Затова смятам, че преговори  с Путин трябваше да започнат при съвсем различни изходни условия и в този смисъл от американската първоначална позиция няма къде да се отстъпи, защото това засяга вече не само американските, но и евроатлантическите коренни интереси – да не се допусне победа на Путин и той да не помисля за нова агресия в Украйна или където и да е другаде по света. А само така може да има траен мир – на първо място, ако има 

истински гаранции за териториалната цялост и сигурност на Украйна

Ако днес САЩ се откаже да "играе" с отбора на Европа, това ще им донесе не някакво мнимо величие на вътрешната и международната сцена, а позорно унижение. Днес Русия има много по-малко оръжия отколкото по времето на Рейгън, но Тръмп, вместо да каже като своя велик предшественик: „Ще ви накарам да си го изядете“, той дава аванси на един военнопрестъпник да си разиграва коня както иска, макар страната му, ако продължава войната в същото темпо, може да фалира икономически до по-малко от една година!

Напълно съм съгласен, че епохата на "либералния консенсус" свърши, европейска управляваща класа се състои предимно от посредствени хора и че ултралибералните левичарски политики оттекоха в канализацията и затова беше необходимо да се появи такъв разрушителен фактор като Тръмп.

Съгласен съм, че днешната епоха е друга - тя иска лидери и ще намери адекватни политически лидери. И според мене Европа вече намери своя политически и военен лидер, който отразява напълно новите реалности на война, на живот и смърт, на новите тоталитаристи с нашата европейска цивилизация. 

Това е Володимир Зеленски

 Такива лидери са необходими днес на Европа! Ако на срещата в Париж Европа не се пренастрои на военни релси – не само икономически и политически, но и психологически, цената, която всички ние ще платим за геополитическия катаклизъм в атлантическия свят ще бъде много висока.

Затова и запазването на евроатлантическото единство, макар и в известен смисъл осакатено за един според мене кратък период няма разумна алтернатива. В това ще се убедят преговарящите с Русия американски представители. А те ще се убедят, че с Русия не може да се преговаря от позицията на „добра воля“ и с взаимни отстъпки. Те вече са видели картата, която циркулира от известно време, на която границите на Украйна са сведени до Западна и част от Централна Украйна, без черноморското крайбрежие и дори Киев е разделен на две, както бе разделен Берлин преди 1989 г. Е, какъв ще е този траен мир, ако това стане? Това в най-добрия случай ще постави началото на нова студена война. Но Путин няма да се задоволи и с това. Той практикува политика, базирана на силата. В този смисъл, правенето на дипломатически отстъпки пред Москва се тълкуват от Путин като проява на слабост. Затова американската страна бързо ще се убеди, че с Путин няма да може да се преговаря сериозно на базата на взаимни отстъпки и в този смисъл никакъв траен мир и дори примирие няма да може да се постигне в близките 6 месеца, каквато е заявката. С Путин трябва да се преговаря 

от позиция на силата, както правеше Рейгън

 Ако Путин не бъде поставен на мястото му на второстепенен играч в световната геополитическа игра, той ще изисква все повече и повече отстъпки. А на това дори Тръмп няма как да се съгласи.  

Междувременно за какъв мир се бори Путин, след като атаките, включително и срещу цивилно население продължават с пълна сила? Украйна геройски защитава нашата цивилизация и затова трябва да и се оказва всестранна помощ. Американската дипломация няма как да не разбира това. Натискът от страна на вътрешните фактори в САЩ, натискът от един нов и обновен ЕС, осъзнал своите военни отговорности може и трябва да спре Путин. Само така настъплението на новия тоталитаризъм може да бъде спряно и демокрацията да победи. Но затова няма да е достатъчно да се провикваме:

„Слава Украйна, на героите слава!“ Трябва да окажем решителна помощ на Украйна за победа над агресора, а не само за недопускане на нейното поражение.