Петър Мургински*

От създаването си Европейският съюз се характеризира с комбинация от поетапни промени и интеграционни стимули, които обикновено са последвани от големи кризи. През последното десетилетие ЕС е изправен пред безпрецедентен брой предизвикателства на множество фронтове – финансова криза (2008 г.), миграционна криза (2015 г.), криза във външната политика (напр. Кримския въпрос), дезинтеграция (Брекзит) и криза на легитимността (популизъм). Към списъка добавяме и пандемията коронавирус, която може да се окаже от решаващо значение за сплотеността на съюза и бъдещето на европейската идея като цяло.
Проучванията сочат, че 

ЕС е изненадващо устойчив по време на кризи, 

поради способността си да се адаптира и променя, когато е необходимо. Това от своя страна предполага, че ЕС е достигнал етап от своето развитие, в който изглежда достатъчно консолидиран, за да се справи с множество кризисни ситуации. Макар и разрушаващи, кризите вероятно не поставят вече под чак толкова голям въпрос основното ядро на ЕС.
По време на криза нуждата от действия изглежда най-належаща, но точно в такива моменти новите инициативи трябва да се разглеждат с повишено внимание, тъй като средствата и целите могат да бъдат изкривени. Без контрол, емоцията е хаос. Както ни учи Макиавели в своите „Беседи“ (1531 г.) върху класическата история на ранния Древен Рим, „Най-лошият дефект, който могат да имат слабите републики, е да бъдат нерешителни, така че всичките им действия да бъдат продиктувани от необходимост, вместо от разум“. Думите му звучат изключително актуално и днес. В Европа това се отнася не само за националните правителства, но и за наднационалните европейски институции, към които мнозина се обръщат с призив за решителна реакция, но чиито действия все още изглеждат болезнено бавни. 
Разбира се, би било лесно и удобно да се хвърли 

вината за провалите

върху управлението, но истината е, че в много отношения проблемите са чисто структурни. Властта в ЕС е разделена между дузина лидери, а наднационалните институции не могат да направят много без подкрепата на водещите държави-членки. Дори в случаите на икономическа политика, при която Европейската централна банка и Европейската комисия проявяват готовност за мащабна реакция, те рядко могат да действат самостоятелно. Някои биха заявили, че страните, основаващи се на разпределение на властта в множество структури, имат тенденцията да работят в забавен кадър по време на кризисни ситуации. В този полиархичен контекст Макиавели отбелязва още „Тъй като нито един съвет, нито който и да е магистрат може да предприеме каквото и да е било сам, в много случаи те трябва да се консултират помежду си и се губи време при постигане на споразумение“. Други биха заявили, че ЕС не е предназначен за справяне с извънредни ситуации в общественото здравеопазване и при така създалото се положение, единственото, на което можем да разчитаме, се оказва инерцията, но вирусът не познава национални граници. 
Прекалено бавният прогрес по отношение на колективна рамка за справяне с кризата с коронавирус поставя лидерите на ЕС под натиск за решителни действия чрез инструменти, които са трудни за контролиране и наблюдаване. В същото време призивите за по-координирани действия на европейско и международно ниво зачестяват с всеки изминал ден. И не без основание. Не можем да се борим с глобална пандемия единствено локално. За разлика от координираните действия на Г-20 през 2009 г., породедни от световната финансова криза, международните действия днес като че ли са ограничени. Най-развитите икономики трябва да поемат инициативата и да се превърнат в колективен интелектуален и политически секретариат на тази многостранна спасителна мисия. Тук Международният валутен фонд може да изиграе ключова роля за обединяването. Времето ще се окаже от решаващо значение. 
Независимо от това кога ще приключи кризата, едно е сигурно, че последиците за европейската икономика ще бъдат дълготрайни. Някои държави ще бъдат по-засегнати от други. Паралелно ще се увеличи и дефицитът в еврозоната. Трябва да се вземе предвид, че COVID-19 ни удря в момент на изключителна макроикономическа уязвимост. Европейският икономически и паричен съюз според редица икономисти е на ръба на своите възможности, тъй като Италия, Испания, Гърция и дори Франция не се бяха възстановили напълно от последната криза. Въпреки всичко е малко вероятно това да доведе до нова дългова криза в еврозоната. По-скоро ще образува големи разлики в задлъжнялостта на отделните страни като е възможно последиците от това да бъдат за всички членки. Ако обаче Германия и останалите ордолиберални привърженици продължат да настояват за безпрекословното спазване на Маастрихтските критерии и фискалните ограничения, заложени в Пакта за стабилност и растеж, кризата коронавирус може да се окаже 

катализатор за разпадане на паричния съюз

 При по-нататъшно следване политиката на строгите икономии ще се задълбочи недоволството сред евроскептичните и националистически партии, особено в Италия и Франция. Докато последната криза помогна на десните популисти да се придвижат напред в редиците на европейската и националната политика, колебливата реакция в тази криза може да ги постави на челно място в няколко ключови икономики от еврозоната. От първостепенно значение е Берлин и Брюксел да преосмислят своя подход за разработване на икономическа политика, която да е насочена основно към предотвратяване разпада на паричния съюз. 

В заключение, ЕС изглежда функционално квалифициран да се справи с кризата коронавирус. Той има както необходимия опит, така и нужния капацитет за справяне с тежки ситуации, а често и за разрешаването им. Вместо да се разпада, ЕС до голяма степен се адаптира към нови политики, а в немалко случаи дори разработва такива. Поради тази причина текущата криза едва ли ще оспори фундаменталното съществуване и същността на ЕС. Тъкмо обратното – макар че видяхме фрагментирана реакция от ранните етапи на кризата, Европа вече започна да търси начини за колективно излизане от ситуацията. И все пак не е изключено функционалните възможности за смекчаване на риска и контрол на щетите да доведат до трайни последствия извън предвидените. 

* Петър Мургински е магистър на науките от елитното Лондонско училище по икономика (LSE). В Лондон е избран за съпредседател на Европейския институт и вицепрезидент на гилдията Бизнес и финанси. Текущият му фокус е съсредоточен към TMT сектора – телекомуникации, медии и технологии, основно в Централна и Източна Европа. Петър също така специализира Стратегически преговори и Управление по време на криза в Харвард и Масачузетския технологичен институт (MIT).