Институт „Иван Хаджийски“ излезе с традиционния си месечен анализ за април с акцент по темата „Иран“. Той е със заглавие „По света – разваляне на сделки. У нас – (почти) нищо ново“. 


Странният триъгълник Русия–Турция–Иран:  Какво следва след излизането на САЩ от иранската сделка?

В региона на Близкия Изток и Иран надвисват облаците на възможно противоборство, което да противопостави САЩ, Израел и Саудитска Арабия на Иран. 
Амбицията на Тръмп да се отърве от „наследството“ на Обама по отношение на сделката с Иран води със себе си и ново разделение в позициите на Запада, защото ЕС се застъпи за запазване на сделката. 
Целият американски натиск същевременно обаче укрепва властта на иранския президент Рухани и циментира придържането му към все по-тесни взаимоотношения с Русия и Турция. 

Този нов и странен триъгълник Русия–Турция–Иран става все по-важен в международната ситуация. Засега, той оцелява, но предизвикателствата пред него са огромни – например, ударите в Сирия извадиха на показ разногласията между Турция, която ги подкрепи, и Русия и Иран, които ги осъдиха. 

Всяка страна в този триъгълник е рискова. Не бива да се забравя, например, че Иран е единствена страна в света, в която „Смърт на Америка!” се възприема като официален лозунг, произнесен още от основателя на републиката аятолах Хомейни и повторен от днешния върховен ръководител аятолах Хаменей. 

Вътрешната нестабилност на Турция също не се надживява. Извънредното положение бе удължено за седми път. Голямата новина за свикване на предсрочни избори, година и половина преди редовните показва, че турският държавен глава явно се притеснява, че с напредването на времето позициите му могат да започнат да отслабват, а напрежението със Запада в крайна сметка да се отрази негативно и във вътрешната му политика. 

Засилената конфронтация с Гърция, включително до степен Атина да поиска френски кораби за защита на своите острови в Егейско море, също е фактор на несигурността. 

Русия пък е изправена пред нови предизвикателства. Последните санкции разклатиха рублата и руската фондова борса. Новата „американска политика“ на казахстанския президент Нурсултан Назърбаев пък дава плодове: Кахазстан предостави каспийски пристанища на САЩ, които освен търговско могат да имат и военно предназначение. Казахстан знаково не подкрепи руската резолюция срещу ударите в Сирия в Съвета за сигурност на ООН. 

Протестите в Армения, които напомниха на „цветна революция“, не крият непосредствена заплаха за руското присъствие, но демонстрират колко лесно би било да се наложат политически промени в периферията на Русия без нейно одобрение.

По всяка вероятност Русия проявява сдържаност спрямо разнородните предизвикателства, за да може да осъществи в условията на все пак контролирана конфронтация някои от преките си цели: проекта „Северен поток – 2“, продължението на „Турски поток“, Кримския мост, Световното първенство по футбол. 

Не бива да се изключва обаче по-късно руската позиция да се втвърди. Може да се напомни, че преди години Русия дълго не реагираше на Майдана в Киев, за да може спокойно да проведе Олимпийските игри в Сочи, а след закриването им без колебание пристъпи към анексирането на Крим.

Търговски войни

Глобалната икономическа схватка САЩ – Китай вече започна. САЩ търсят „точков удар” върху развитието на високите технологии в Китай - в подготвения за по-високо облагане американски списък фигурират преди всичко и продукти на информационни и комуникационни технологии, космонавтика, роботика, автоматизация и др. Китайският отговор също беше „точков” и засегна производството на тъкмо онези щати, които гласуваха за Тръмп. 

Американската администрация обаче си дава сметка, че стягането на обръча около Китай изисква много по-активна подкрепа от другите фактори в Далечния Изток. Затова Тръмп оставя възможност за заден ход - в скорошните си разговори с японския премиер Шиндзо Абе Тръмп загатна, че е възможно връщане на Щатите в Транстихоокеанското партньорство. 

Търговската война между САЩ и ЕС пък вече притеснява европейските лидери. Последователните визити на френския президент Макрон и на германския канцлер Меркел във Вашингтон са фокусирани предимно върху крайно деликатния проблем за американските проектомита върху стоманата и алуминия. 

До решение не се стига: САЩ отложиха въвеждането на митата с още един месец. И Франция, и Германия съзнават, че крехкият посткризисен баланс на европейската икономика може сериозно да пострада. И по всичко личи, силната позиция в случая се държи от американците. 

Ако през миналата година западноевропейските политици практикуваха едно почти високомерно отношение към Тръмп, то сега Тръмп определено не е изолиран. Разногласията между Берлин и Париж още повече го подчертават. 

Разногласията Берлин – Париж

Те засягат не само траекторията на бъдещата реформа на европейския проект, но и степента на „либералност“ на самия проект. Изборът на Тръмп бе довел до медийни публикации и внушения, че вече Ангела Меркел става лидер на либералните сили. Трудностите на германския политически процес обаче спъват нейните възможности да се прояви пълноценно в подобна роля. 

На свой ред президентът Макрон доста откровено претендира за същата роля - за гарант на либерализма, ползвайки контраста между собственото си вдъхновение и немската инертност. Позицията на Меркел се подкопава и от нарастващите консервативни тенденции в Германия, при които представители на нейната партия и на ХСС формират ново течение, т.нар. Съюз на ценностите, призоваващ с нарочен манифест за отказ от прекомерния либерализъм и връщане на центристката десница към нейните християнски и консервативни фундаменти. 

Изчезването на нюансите

Основна в съвременното глобално противостоене (а и у нас) става битката за общественото мнение. Като че ли все повече изчезват нюансите в общественото и медийното осмисляне на събитията. Всичко става черно-бяло. 

Докато едни са убедени, че отравянето на Скрипал във Великобритания е провокация, други настояват, че всички английски версии безусловно сочат вината на Путинова Русия. Докато едни иронизират ефективността на операцията на САЩ, Великобритания и Франция срещу Сирия, като изтъкват как цели две трети от изстреляните ракети са били прихванати от демодирани противоракетни системи от съветско време, други подчертават как нито една ракета не е била свалена и ударът е бил хирургически безупречен.

Подобни процеси текат и у нас. Всяка от политическите сили в България вече „говори“ на свои публики и това поражда паралелни „разговори“, които нямат много допирни точки. Докато едни приветстват президента Радев за достойно поведение в срещата с руския патриарх Кирил, други заклеймяват Радев за унизително слугинско поведение. Едни вярват, че Иванчева е символ на корупция, други вярват, че това е постановка. За първи път от толкова високо място бе отправено обвинение към президента, че буквално предлага излизане от ЕС и НАТО. Опроверженията на Радев и коментарите му по адрес на Цветанов бяха резки.

На този фон сякаш премиерът Борисов опитва да внася нюанси, да застава ту зад една, ту зад друга позиция, и това всъщност очертава сложността и противоречивостта на официалната българска гледна точка. Например, в нарасналото международно напрежение българската позиция изглежда нюансирана, не изцяло „западна“. Ние подкрепяме партньорите си от ЕС и НАТО, но някак „с половин уста“. 

На политическия фронт у нас – (почти) нищо ново

БСП продължава своя курс на твърдо и всекидневно противопоставяне на ГЕРБ по основните теми на политическия и парламентарния дневен ред.

ДПС не предлага нищо ново, най-вече защото е заета твърде с вътрешните си проблеми, свързани с натиска за обединение с други подобни партии, НПСД и ДОСТ, и с новата обстановка в Турция, провокирана от решението на Ердоган за предсрочни избори. Патриотите са все по-рядко обединени. 

Най-сложна е играта на Валери Симеонов. Той прави неща, които му отварят лични пространства, но същевременно не подхождат електорално на партията му. Неговите избиратели не са нито прозападни, едва ли одобряват идеи като тези за сближаване със СДС и т.н. Ето защо Симеонов се опитва да възстанови образа на партията НФСБ, като все повече избягва говоренето в първо лице ед.ч. и изразява „колективната воля“ на своето ръководство.

Продължава и противоборството между ГЕРБ и президента Румен Радев. Реактивността на Радев спрямо Цветанов и ГЕРБ досега не носи негативи на президента.

Цветан Цветанов измества Дончев на западния фланг на ГЕРБ?

Международната активност на Борисов все повече утвърждава Цветанов като движеща сила на политиката на ГЕРБ. Почеркът на Цветанов все повече личи в контекста на усложнените коалиционни отношения.

Цветан Цветанов усилено работи да конституира себе си като твърдо западно крило на ГЕРБ. За разлика от нюансите при Борисов, Цветанов еднозначно и при всеки повод се идентифицира с партньорите от ЕС и НАТО. 

Това е в синхрон с настъпващия консервативен тренд при управляващите – Цветанов съчетава прозападните настроения именно с традиционалисткия подход на ГЕРБ, който напоследък се характеризира от мнозина като опит за специфична консервативност. 

Всичко това променя представите за „народняшки“ (Цветанов) и „европейски“ (Дончев) крила в ГЕРБ и засега маргинализира Томислав Дончев като потенциална алтернатива на позициите и посланията на Цветан Цветанов. 

Линията на Цветанов се опитва да изземе и един от основните аргументи на отново коалиращата се стара десница - необходимостта от защита на евроатлантизма и борба с русофилията.

(Епицентър.бг)