Димитър Русков, БГНЕС

На 11 юли сръбският официоз "Политика" сложи на първа страница лика на Всевишния. Не онзи горе, на небето, а на президента Александър Вучич.

"9 години от опита за убийство на Вучич", преписваха сръбските медии - дословно, цинично, вулгарно, но най-вече безсрамно.

През 2015 г. белградският командир отиде в Поточари и положи цвете на гробищния мемориал за над 10-те хиляди избити босненски мюсюлмани, малко преди първият камък да полети към главата му. Тогава Вучич избяга от тълпата на опечалените. Охраната му го пазеше с чадъри от хвърлените обувки и буци пръст, измъкнаха го през гората. Някои биха съжалили Вучич, ако не знаят, че в същата тази гора хиляди момчета и мъже не успяха да се спасят от геноцида. От тях остана само спомен, заровен в масови гробове.

Днес Сребреница е празна и самотна. По кривите улички рядко можеш да срещнеш хора. Изпепелява те непоносимата жега на юлските дни - онези, в които водата е най-сладка. Пияни сръбски полицаи играят карти и хвърлят зарове в кръчмите. Дали изпиват срама от миналото? Не знам.

Жаркото слънце на път за Поточари не предвещава гледката след няколко километра. На влизане в населеното място пред очите ти се открива планина, но не зелена и красива. Вместо това хиляди бели надгробни плочи те наблюдават мълчаливо. Миризмата на смъртта те хваща за гърлото, в Поточари я поглеждаш право в очите. Оцелелите се броят на пръсти и с часове прегръщат гробовете на своите близки.

Преди 29 години бошняците нямаха нито вода, нито храна. Ако има Бог, той ги изостави. Пред тях стоеше един трагичен избор - дулото на автомат в челото или нож, опрян в гърлото. Сръбските сили, командвани от генерал Ратко Младич и Радован Караджич, ги изклаха за няколко дни. Районът беше обявен за "безопасна зона" от ООН, но само на хартия. Сините каски се оттеглиха безславно, а главорезът се зарече: "Аллах не може да ви спаси, но Младич може!".

По това време Вучич беше министър на пропагандата на сръбския диктатор Слободан Милошевич. Жените от Сребреница, изгубили синове, съпрузи, бащи и дядовци, помнят тогавашната дръзка клетва на Вучич пред парламента в Белград: "За всеки убит сърбин ще бъдат убити по 100 босненци." Тези думи поддържат огъня на етническото напрежение три десетилетия и оставят дълбоката рана отворена.

На тазгодишния 11 юли бяха погребани останките на 14 новоидентифицирани жертви. Кметът на Сребреница Младен Груич за 8-мо поредно лято не пожела да се поклони пред убитите и остана зад бюрото в своя офис, докато президентът на Република Сръбска призоваваше денят да протече мирно и спокойно. Същият "миролюбив" политик от месеци настоява за разцепление на федерацията и преначертаване на балканските граници. За Додик столицата на страната му е Белград, а неговият цар е Вучич. Прави, криви, южни или северни. Всички са сърби, там където стъпи калният ботуш на шовинизма. Европа помни, но не казва достатъчно за последната му проява през 90-те - 100 000 убити и 2 милиона бежанци в Босна.

Плачът на жените се носи сред гъстата гора от три десетилетия. Въпреки всичко те не учат децата си на омраза към сърбите, а искат следващите поколения да простят, без да забравят. "И сръбските майки заслужават да погребат синовете си", казват възрастните бошняци. Духът на хуманизма в Босна все още не е изчезнал, но среща ужасяваща съпротива.

Тази година Общото събрание на ООН призна мащаба на престъплението в Сребреница. България имаше един единствен достоен избор и застана зад позицията: "Да! Преди 29 години беше извършен геноцид."

В сърцето на Стария континент няма място за повторение на кървавото минало. Всяка наченка на завръщане към целите на ужасяващия геополитически проект трябва да бъде смазана в зародиш.

Първият камък, хвърлен срещу Вучич преди 9 години, беше символ на истината и паметта - най-страшните врагове на "Велика Сърбия".

Поклон пред паметта на убитите!