Руската федерация е продукт на разпадането на Съветската империя, точно както Съветският съюз е продукт на разпадането на имперска Русия. Ако погледнем дългата история на империите, не е никак изненадващо, че днешна Русия е започнала проект за реимпериализация - опит да пресъздаде колкото се може повече от бившата си империя. Също толкова изненадващо е, че усилията на Русия ще се провалят.

Огромното мнозинство от привидно стабилните империи се разпадат с времето, докато не остане само имперският център. Византийската и Османската империя са отлични примери за тази динамика: Всяка от тях губи все повече и повече територии, докато от първата остава само големият Константинопол, а от втората - земите, които се превръщат в Турция. Нито една от двете държави не се опитва да се империализира отново. Същото се отнася и за европейските отвъдморски колониални империи: британците се оттеглиха от повечето си владения повече или по-малко доброволно и без да произведат много изстрели, докато холандците, французите, португалците и испанците се опитаха по-усилено да се задържат, но загубиха от националноосвободителните движения. Впоследствие всички се въздържат от повторна империализация.

Русия попада в друга, по-нестабилна категория на имперски упадък. На върха на своето могъщество някои империи се разпадат внезапно и цялостно, обикновено в резултат на катаклизми, които разкъсват формалните връзки между ядрото и периферията. Имперска Русия, Вилхелмска Германия и Съветският съюз са имали такава съдба. До момента на внезапния колапс структурните и институционалните връзки между ядрото и периферията все още са живи. Още по-важно е, че имперската идеология остава жива и здрава след колапса, което води до опити на елитите на имперския център да пресъздадат всички или части от бившите си империи.

Така болшевиките - които никога не са крили желанието си (и предполагаемото си право) да завладеят отново всички територии на Руската империя, което дори Владимир Ленин отхвърля като руски имперски шовинизъм - създават империята под формата на Съветския съюз, като брутално унищожават повече от дузина нови независими държави, които са използвали хаоса като възможност да се измъкнат от колониалната хватка на Русия. Нацистите, от друга страна, се опитват, но не успяват да си върнат загубените земи на Германия и да изградят още по-голям Райх.

Успехът или неуспехът на реимпериализация обикновено зависи от баланса на силите между ядрото, периферията и всички намесили се държави. Болшевиките са по-силни във военно и икономическо отношение от повечето си съседи и могат да възродят Руската империя. Нацистите се изправят срещу твърде много противници и се провалят. Тук траекторията на постсъветска Русия е много сходна с тази на междувоенна Германия: Колапсът на Германия през 1918 г. и колапсът на СССР през 1991 г. са последвани във всеки от случаите от икономически хаос, делегитимация на новата демокрация и мобилизация на радикални сили, които на свой ред довеждат до появата на силен лидер, който съживява имперската идеология, обещава да възстанови империята и продължава да анексира части от бившата империя, преди да започне пълномащабна война.

Две други империи са показателни, въпреки че се вписват в модела на внезапно разпадане и повторна империализация само несъвършено. Въпреки че поляците нямат автономна държава след последното от трите разделения през 1795 г., имперската идеология на старата Полско-литовска общност процъфтява, мотивирайки полските елити да се опитат да възстановят общността в няколко неуспешни въстания през XIX в. Веднага след възстановяването на полската независимост след Първата световна война новата държава се заема да завладее отново някои от бившите имперски територии на Литва, Беларус и Украйна. Полските войски се радват на подкрепата на силите от Антантата и особено на Франция и успяват. Едва катастрофалното поражение от нацистка Германия и Съветския съюз окончателно прекратява полските имперски мечти.

Австро-Унгария е разкъсана на парчета при катастрофално поражение, но не се опитва да се реимпериализира, както в другите случаи от тази категория. В продължение на половин век империята необратимо се разпада. Унгарците, а по-късно и чехите и поляците, подпомагани от националните движения на други размирни националности, успяват да накарат Виена да им предаде властта до такава степен, че водещи австро-унгарски политици дори обсъждат превръщането на империята във федерация от полуавтономни държави. Поражението в Първата световна война прекъсва връзките на Виена с нейната периферия, голяма част от която незабавно се стреми към независимост. Австрия не прави опити за повторна империализация, тъй като не разполага с яростна имперска идеология, мощна армия и силна икономика. Правителството ѝ също е в хаос. По същия начин унгарските елити нямаха имперски планове, ограничавайки амбициите си до реваншизъм върху унгарските територии, дадени от западните съюзници на Чехословакия, Румъния и новото Кралство на сърби, хървати и словенци.

Пътят на Русия като империя - под формата на имперска Русия, Съветски съюз и Руска федерация - започва през XIV в. с непрестанното разширяване на Великото московско княжество, достига тоталитарния си връх през XX в. с подчиняването на Централна и Източна Европа и изпада в рязък упадък около 1990 г., когато източноевропейските сателитни държави се освобождават, а неруските съветски републики стават независими. Дори и в намалената си форма Руската федерация - първо квазидемократична, после авторитарна, а днес фашистка - е наследник на огромна вътрешна империя, в чиито граници все още са затворени десетки завладени и колонизирани неруски народи.

Политологът Рейн Таагепера е направил графика на териториалните придобивки и загуби на миналите империи. Не е изненадващо, че графиките приличат на параболи: империите възникват, запазват се и след това падат. Също толкова изненадващо е, че империите, които успяват да оцелеят във фазата на устойчивост, обикновено продължават векове. Тези, които падат бързо, обикновено го правят, след като основателите им се радват на бърз военен успех, а след това умират, което хвърля зараждащата се империя в криза. Класическият пример за тази динамика е разрастващото се, неконсолидирано царство на Александър Велики.

Някои от тях са широки, други - тесни, но параболите никога не са гладки - дори и в привидно стабилната фаза на устойчивост. Вместо това те приличат на движението на фондовата борса: постоянни възходи и спадове, които, разглеждани с течение на времето, всъщност отбелязват възходящи или низходящи тенденции. Понякога империите могат да приключат временно, преди да се възродят, какъвто е случаят с Византия след Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г. На византийските императори им отнема няколко десетилетия, за да възстановят това, което е останало от територията им. Имперска Русия се срива в края на Първата световна война, за да бъде бързо възродена от болшевиките. На свой ред, Съветският съюз настъпва своя край през 1991 г. и все още не е възкръснал - макар и не поради липса на опит. Руските войски окупират части от Молдова, Грузия и, разбира се, Украйна. Междувременно Беларус постепенно е засмукана от Русия до степен, в която номинално все още съществува, но до голяма степен е лишена от суверенитет, тъй като е превърната във васална държава и колония.

Въпросът, пред който са изправени руснаците, техните съседи и светът, е дали царството на руския президент Владимир Путин ще успее да задържи и евентуално да разшири териториите, които на практика е завладяло. Или останките на Руско-съветската империя ще продължат да се сриват, докато самата Руска федерация не се разпадне? Един поглед към факторите, които са обяснили възхода и падението на други империи, ще помогне да се отговори на този въпрос.

Необходимите условия за реимпериализация са мощна армия, силна икономика и ефективно правителство. Улесняващите условия включват вече съществуващи институционални връзки между имперското ядро и периферията, външни сили, които са безразлични или възприемчиви към имперската експанзия, и авторитарно управление в ядрото. Последният тласък към действие е имперската идеология, която стимулира желанието за империя.

Но помислете какво се случва с една бъдеща възродена империя, ако трите необходими условия не са изпълнени - дори ако улесняващите фактори и имперската идеология са налице. Ако се направи опит за експанзия без достатъчно силна армия и икономика, способна да я поддържа, резултатът ще бъде прекомерна експанзия и провал. Без ефективно правителство не могат да се поддържат устойчивите усилия, необходими за експанзията. Прекомерната експанзия и поражението - а вероятно и смяната на режима или разпадането на държавата - стават вероятни.

Няколко примера от историята ще илюстрират неизбежния провал на Русия да се реимпериализира. Западният Рим не отговаряше на трите условия, като се разпадаше и накрая рухна пред лицето на намаляваща военна ефективност, икономика, неспособна да произвежда устойчив излишък, докато е подложен на непрекъснати варварски нападения, и все по-неефективно управление. Източната половина на империята била отдалечена от основните пътища на варварските нашествия, но имало и други причини тя да оцелее още 1000 години. С изключение на повторното завладяване на значителни територии от византийския император Юстиниан през VI в. - територии, които бързо били загубени отново след смъртта му - Източната империя се въздържала от опити да достигне старите си граници. Това би наложило да се изправи срещу по-силни във военно отношение противници, включително араби, селджукски турци, българи и руси. Не по-малко важно е, че Византия е била постоянно разтърсвана от вътрешни борби за власт и не е имала агресивна имперска идеология, а е предпочитала да гледа на себе си като на носител на православното християнство. Поради това Византия управлява останалите си владения и в повечето случаи се въздържа от прекомерна власт. В резултат на това упадъкът ѝ отнема много векове.

Пост-османска Турция се въздържа от повторна империализация, защото идеологията ѝ се е променила от вярност към империята към вярност към националната държава. Кемал Ататюрк етнически прочиства Мала Азия от гръцкото население, но избягва да разширява границите на Турция, за да включи Гърция, като вместо това се съсредоточава върху преместването на турците от бившата империя в новата държава. Силни външни сили също ограничават новата държава.

Всички европейски отвъдморски колониални сили споделят имперска идеология по време на разширяването си, но я изоставят, когато се сблъскват със собствените си военни и икономически слабости след две световни войни, националноосвободителни борби и нарастващото осъждане от страна на международната общност. Не всички изоставиха империите си без борба, но и не се опитаха да ги възродят.

След Първата световна война Германия запазва агресивната имперска идеология на Велтмахт, която е мотивирала експанзионистичната политика на император Вилхелм II. Въпреки следвоенния икономически срив, икономиката бързо се съживява след идването на власт на нацистите през 1933 г. Адолф Хитлер също така възражда армията и създава мощно правителство. След като необходимите условия и идеология са налице, нацистка Германия без изненада се впуска в повторна империализация. Тя може би щеше да успее, ако Хитлер беше ограничил амбициите си до големите територии в Европа, които контролираше към 1941 г. След като нахлува в Съветския съюз и обявява война на Съединените щати обаче, той създава дисбаланс на силите, който прави поражението неизбежно.

Подобно на нацистка Германия, Руската федерация няма да успее да се реимпериализира. Нейната армия е очевидно посредствена, икономиката ѝ е голяма колкото тази на Италия или Тексас, а управлението ѝ става все по-неефективно и нестабилно, тъй като елитите започват да се борят за власт в бързо настъпващата ера след Путин. Непосредственото бъдеще може да бъде още по-лошо, особено ако режимът продължава да се ръководи от капризите на един автократ и продължава да възпрепятства технологичните иновации и икономическия растеж.

С една дума, имперските стремежи на Русия са мъртви, дори и Кремъл да смята обратното. А човекът, който ръководеше унищожаването им, е Путин. Можеше ли нещата да се развият по друг начин за Русия? Можеше ли Русия да устои на изкушението за повторна империализация? Като се има предвид жизнеността на нейната имперска идеология и силата на институционалните и икономическите ѝ връзки с бившите съветски републики и, поне доскоро, с държавите от бившия Източен блок, отговорът вероятно е "не".

Какво трябва да направи Западът? Тъй като проектът за реимпериализация на Руската федерация е обречен, всичко, което някой може да направи, е да удължи или ускори процеса, но не и да го спре. Удължаването му означава удължаване на мизерията, понесена от неруските граждани, които са обект на реанкесация, и от руснаците, натоварени да донесат мизерия на тези обекти. Всичко, което ускорява неизбежния край на реимпериализация, би намалило смъртта и разрушенията.

По-конкретно, тъй като историята на империите ни кара да очакваме краха на руския империализъм, е логично Западът да вземе пример от философа Карл Маркс и да "ускори родилните мъки на историята". За щастие на Запада, чието внимание в момента е заето от кризата в Близкия изток, Съединените щати и техните съюзници трябва да направят само малко повече от това, което вече правят: да подкрепят Украйна в освобождаването на териториите ѝ от руска окупация, като ѝ предоставят необходимите оръжия - по-скоро рано, отколкото късно. Ако Западът продължи да бави военните доставки или дори да ги намалява, това само ще удължи неизбежния процес и ще увеличи страданията. Така или иначе, руската реимпериализация е обречена на неуспех.

Тъй като Путин е хвърлил всичките си ресурси и политически капитал във войната срещу Украйна, да го спрем там означава да спрем него и проекта му за реимпериализация навсякъде. Колкото и поражението да накара някои представители на руския елит и населението да преразгледат въпросите за империята, уви, няма причина да се смята, че имперската идеология на Русия ще приключи бързо. По-скоро дългосрочният упадък ще гарантира този резултат. Русия ще се превърне в повече или по-малко нормална, неимперска национална държава, само ако продължи да губи окупираните от нея територии, и то не само в Украйна - перспектива, която изглежда напълно възможна, ако Русия загуби в Украйна, режимът на Путин се срине, а Грузия, Молдова, Беларус и дори някои от неруските народи в Руската федерация решат да избягат от възникналия хаос, като си върнат окупираните територии или прекъснат връзките си с Москва по друг начин. При липса на поражение една военно и икономически слаба и зле управлявана Русия ще остане в плен на идеологията и ще се опита отново да се империализира - със сигурност със същите резултати: провал, смърт и разрушение, пише Александър Мотил, професор по политически науки в Университета Рътгърс в анализ за "Форин афеърс", публикуван в БГНЕС.