България много по-енергично трябва да играе със сръбската външна политика – да я води по друг начин, т.е. отстъпка срещу отстъпка, пише в коментар за БГНЕС Иван Николов.

София разполага с известни механизми –комуникационни, търговски, политически, напоследък имате интерконектор и редица други неща, които биха могли да се използват. Във всеки един разговор и всеки един политически контакт трябва да присъства положението и правата на българското малцинство.

Членството на Сърбия в ЕС не проработи като механизъм, с който да се подобри положението на българското малцинство в Западните покрайнини. Видяхме разнопосочните сигнали към режима в Русия и към Китай. И Сърбия, и България се намират отново на противоположните страни, в две различни геополитически пространства. Именно затова диалогът по същество не работи, въпреки куртоазните изказвания, че отношенията между двете държави са добри. Да, те са добри ако се абстрахираме от положението на българското малцинство. Всичко останало може да е добро, но ако трябва да жертваме българското малцинство в името на добрите отношение, тогава това не е добре. Положението на българското малцинство трябва да бъде фактор на двустранните отношения, а не жертва.

Да се надяваме, че позицията, която сръбският президент Александър Вучич взе по отношение на войната в Украйна ще приближи края на неговото управление.

В тази война Сърбия застана на страната на Русия, не гласно, някак си междинно. Очевидно е, че сръбските държавни мъже застанаха на страната на Путин и заедно с Путин могат да се сринат и те. Дано това да бъде онзи момент, който да промени официалната политика на Сърбия, да я ориентира към Европа и тогава вече с една по-реална европейска ориентация на Сърбия може и отношенията между двете държави да сработят в наша полза.

Интересът към изборите за Национални съвети на малцинствата в Сърбия беше относително слаб. Участвал съм в самата идея за създаването на тези съвети още през 2001 г. За съжаление, още тогава забелязахме, че беше подменен основния замисъл – да се превърнат в автономни органи на малцинствата, в които самите те да поемат отговорност за осъществяване на собствените си права с подкрепата на държавата. Фактически тези съвети ще се контролират изкъсо от партиите, които управляват Босилеград и Цариброд, което за мен е несъвместимо, защото точно националният съвет трябва да се противопоставя на решенията, които се вземат на управленско ниво и да защитава правата и интересите на малцинството, но това не се случи.

След 20 години съществуване ние пак нямаме изцяло решен проблема за обучението на български език – учебниците с по-малък и по-голям успех все още не са преведени, за другото да не говорим. Отбелязване на значителни дати и герои от българската национална история не се случи, не се случи Националните съвети да се грижат за културата на малцинството и за опазване на историческата памет, за ред други неща, които ние сме ги предлагали като обществени организатори. Нямаше как да го направим, защото техният капацитет не беше от най-добрия, там се дублираха общинските съветници и членовете на националните съвети на малцинствата, това са едни и същи хора, които нямат нито интелектуалният капацитет, нито политическата воля, защото те са членове на сръбски политически партии. Именно това ме накара да се разгранича от Националните съвети и никога не съм участвал в изборите за тях. А и едва ли щяха да ме допуснат там. Кметът на Босилеград Владимир Захариев, като твърд представител на великосръбската национална политика, тоест на партията на Вучич спечели отново мнозинство, така че не окачвам никакви промени.