Иван Николов, КИЦ „Босилеград“

Болно отекна новината за зверски пребития секретар на българския клуб в Охрид Християн Пендиков заради проява на българско национално самосъзнание. Младежът е с множество наранявания и фрактури. С български правителствен самолет е транспортиран от Охрид във Военномедицинска академия в София на лечение. Същевременно в социалните мрежи са отправени нови закани срещу българите. Македонските медии се опитват да преквалифицират този, по същество акт на антибългарска омраза, в разпра между наркопласьори или в някаква младежка лудория. Не е за първи път. Опожаряването на клуба „Иван Михайлов” в Битоля, две други нападения срещу клуба „Цар Борис III” в Охрид показват, че това е тенденция която се толерира от македонските власти и политиците.

Корените са много по-дълбоки

и трябва да ги търсим във външно-политическите фактори, които се ужасяват от българското и европейското културно влияние в Северна Македония и новосъздадената вътрешна антибългарска нагласа сред македонските граждани чрез системата на възпитанието и образованието, официалната история, медиите и пр.

Проявите на етническо насилие в постюгославското пространство не са новост. В Нови Сад неотдавна беше нанесен побой срещу хърватски артисти. После други хора с фашистки символи физически нападнаха посетителите на кафенето „Черен овен” в Нови Сад, в което се събират антифашистки активисти и активисти за правата на човека. Много хора с определени национални, либерални и културни възгледи в Босна и Херцеговина, Черна Гора, Косово и Северна Македония вече години наред не могат да спят спокойно.

Мнозина все още наивно си мислят, че в 21 век е невъзможно да се повтори нещо като „Кристалната нощ” – антиеврейски погром в Германия и Австрия от 1938 година. Или „Кървавият Божик” 1945 – ликвидирането по списък на хора с българско национално самосъзнание с цел македонизация на населението в Македония.

Оказа се, че не само е възможно, но е очаквано и неизбежно с оглед на десетилетия наред възпитаваната мракобесна сърбо-комунистическа (сега вече и профашистка) идеология сред македонските граждани. Това са плодовете на уроците по македонска история за „българските фашистки окупатори”, изписани от „историчарите” като Михайло Апостолски, Стефан Мицов, Иван Катарджиев, Тодор Чепреганов и много други възпитаници на Белградския университет. Към тях трябва да добавим множество съвременни политици, академици, журналисти, ТВ водещи, писатели, режисьори, артисти, музиканти, спортисти и пр., които денонощно настройват общественото мнение, че най-голямата опасност за Македония е България!? Същата България, която през последните три десетилетия активно работеше за признаване и утвърждаване на македонската държавност и за нейното членство в Европейския съюз! Ако не беше тъжно, щеше да бъде смешно.

Сега вече не е смешно. Става опасно.

Обхваната от антибългарска параноя и някакъв див македонски национализъм, съвременна Македония се подхлъзва в неонацизъм и почва да пали, да стреля, да удря, да троши, да истерясва по всичко българско. В „патриотичния” си стремеж да преследват измислените „български фашисти”, свръх-македонските „патриоти” се превръщат в неонацисти чиято обсесия е да преследват българските клубове в Македония и сънародниците си, които под влиянието на публично достъпните научни факти, започват леко да изтрезняват от македонистката идеология.

Великосръбските метастази

в тялото на Югославия доведоха до нейната смърт. Републиките, които успяха да се излекуват от тях вече са независими проспериращи европейски държави със стабилна демокрация. Ония, които все още не осъзнават, че са болни от великосръбската националистическа болест, сериозно са застрашени да ги сполети съдбата на Югославия. Сред тях, разбира се, е и Северна Македония.

Цар Борис III срещу чието име воюват новородените македонски „патриоти” никога не е бил проблем за Македония. На него никой не може да му отнеме заслугата за спасяването на 50 000 български евреи. Както и никой не може да оспори на истинските сръбски фашисти Дража Михайлович, Милан Недич, Димитрийе Лютич, че първи победоносно са изпратили на Фюрера новината, че Белград е „Judenfrei”, т.е. че евреите в Белград са „изтребени”. Да смятаме ли и списъка на Лазар Колишевски, по който на Коледа 1945 година са избити 1200 българи? Същият този Колишев(ски), който дължи живота си именно на милостта на цар Борис III.

Какво да кажем за съвременните Слободан Милошевич, Воислав Шешел и техните проксита Радован Караджич и Ратко Младич? Какво да кажем за Вуковар, Дубровник, Сребреница, Фоча, Прийедор, Сараево, Джаковица, Рачак? За присъдата на Международния трибунал в Хага в която за първи път в европейската история Сърбия бе обявена за виновна, че не е предотвратила геноцида в Сребреница?

Консолидиращият се великосръбски национализъм

отново пред очите на Европа души държавната независимост на Черна гора, на Босна и Херцеговина, на Косово... а и на Северна Македония, само стойте та гледайте. Та нали именно говорителят на Милошевич и лидерът на сръбските социалисти Ивица Дачич ни беше обещал „второ полувреме” в борбата за сръбското национално обединение. И тя продължи – опит за преврат със сръбска и руска намеса в Черна гора, превземане на властта в Черна гора с помощта на Сръбската православна църква и просръбските партии финансирани от Белград, постоянни опити да се разори Босна и Херцеговина, да се поднови войната на Косово и „сръбския свят”, който да обедини всичко това със седалище в Белград. Отново се повлякоха църковните шествия със свещи, тамян и песнопения, с хоругви и държавни знамена, с приповдигнати слова срещу окупаторите, фашистите, хомосексуалистите, предателите, и все в името на православието, нали, и на поредната мегали утопия. А всъщност в името на завоюването на чужди територии, тяхното етническо прочистване и грабеж.

Та нали в същата тази Македония албанските ексцесии и опитът за преврат в Народното собрание бяха пряко ръководени от агенти на сръбски служби. Да сте чули лоша дума за Сърбия и сърбите в Македония, нападения срещу сръбски клубове или за пребит сърбин в Македония?

По повод Деня на държавността на Сърбия, президентът Вучич награди с орден владиката Пахомий – рупора на антибългарската пропаганда в Южна Сърбия!?

За какво друго, ако не е за канонизирането на „Сурдулишките мъченици”, научните конференции за „българските зверства” по време на Първата световна война, изграждането на паметна костница на сръбските жертви избити от българите, антибългарските шествия с хоругви и знамена, честванията на 10 века на сръбския манастир „Прохор Пчински”, непрекъсната антибългарска кампания в сръбските медии и пр.

Пълзящият великосръбски национализъм заедно с руското нашествие, които всякак се опитват да потиснат европейското влияние на Балканите – това е външната причина за антибългарската истерия, която обхваща Северна Македония. Истерия, която по същество е страх да не се сринат сръбско/югославските митове и Северна Македония да стане модерна, демократична и толерантна европейска държава с нови ценности и ново място на Балканите.

За съжаление,

днес ни застигат последствията от несвършената работа

в изтеклите три десетилетия от разпадането на Югославия. Вместо да бяхме възпитали едно поколение млади македонци в европейски дух, с нови ценности и отворени възгледи, ние без да забележим, допуснахме под влиянието на старата сърбо/югославска образователна система, да израсне още едно поколение, което масово бе възпитавано да мрази българи, албанци, хървати, мюсюлмани и пр.

На македонската, но и на българската общественост беше спестена истината за същността на процесите, които доведоха до жестоките престъпления от 90-те години на миналия век. И до днес има хора, които не разбират защо Югославия бе бомбардирана, защо югославските републики воюваха за независимост, защо Косово стана независима държава и защо сега пак започва „второто полувреме” със същите играчи. /БГНЕС