След посещението на френския президент Еманюел Макрон в Сърбия, в края на август т.г. политическият анализатор Бошко Якшич в коментар за „Политико“ подчерта: „Френските интереси са предимно от икономически и финансов характер, докато интересът на президента Вучич е отново да получи прикритие и подкрепата на Запада за собствената си политика…“

Договорът за купуване на 12 френски изтребители „Рафал“ за 2.7 милиарда евро са наистина икономическа сделка, но тя има и други не само финансови измерения. Неслучайно Макрон окачестви договора освен като историческо споразумение и като „стратегическа промяна, която ще допринесе за мира в Европа…“

Зад дежурната пропагандна риторика винаги се крие нещо съществено и важно, което не бива да излиза на повърхността. Посещението на френския президент в Сърбия ни кара да надникнем и зад завесата на тържествените слова, жестове и внушения за безкористност. И това са преплетените интереси между Франция и Сърбия. От времето на Първата световна война до днес, независимо от политическата и идеологическа конюнктура, както и от геополитическата матрица, интересите им не променят характера си.

Франция и днес, както в миналото, следи внимателно събитията, които се развиват около Сърбия и бди интересите на стария приятел да не пострадат. Последното френско посещение в балканската държава потвърди още веднъж тази доброжелателност. Неприкритата благосклонност на Макрон към президента Вучич трябваше да оневини „неблагоразумието“ му да интимничи и с Путин, и със Си Дзинпин, да омаловажи неговата категоричност да не е съпричастен към общоевропейската политика за санкции срещу Москва, като агресор в момента и да представи Сърбия като съществена клетка в общоконтиненталния духовен и политически организъм.

Ако се опитаме да разшифроваме какво по-конкретно се крие зад цялата напомпана с тържествена искреност атмосфера на това посещение, ще стигнем и до простата формула на оголената цел: Франция иска да помогне на Сърбия да осъществи проекта си „Сръбски свят“, т.е. възкресяването на една нова Миниюгославия със столица Белград.

Решимостта на Франция да помага на Сърбия да играе водеща роля на Балканите и след падането на Берлинската стена заслужава особено внимание.

***

През юни 2006 г. в Брюксел беше разпространено предложението на френската неправителствена организация „Наша Европа“ за създаване на Съюз на държавите от Западните Балкани. Тази организация е внушение на Жак Делор, бивш председател на ЕК, а инициатор на идеята е политическият анализатор на групата Бертранд дьо Ларженте

Проектът е озаглавен „Прощаване и обещаване за по-голямо настъпление на ЕС към Балканите“. В него се предлага да бъдат създадени редица регионални институции като обща валута, митнически съюз, общ пазар, платежен съюз, свободно движение на хора и капитали, регионална стопанска камара. Полицията и съдът са овластени с големи права. Те ще имат статут на регионални институции.

„В течение на времето – се сочи в документа – и с активната помощ на ЕС би се стигнало и до обобществяване на определен брой на държавните функции с изключение на дипломацията. Националната отбрана би запазила известна автономност, но тя ще бъде поставена в рамките на регионален договор за въоръженията…“

Тази идея има по-дълбоки корени. Тя се появи през есента на 2000 г. когато тогавашният международен посредник на ООН за бивша Югославия Карл Билд предложи проект по поръчка на ЕС. Проектът предвиждаше как да се развиват отношенията в региона след падането на Милошевич.

Според Карл Билд за омиротворяването на Западните Балкани би трябвало да се създаде съюз от държави – Босна, Сърбия, Черна гора, Македония, Хърватия и Албания. И най-важното – тези държави от Западните Балкани трябвало общо, в пакет, да бъдат приети в ЕС.

Ако в Брюксел са имали добри намерения, търсейки варианти за омиротворяване на Балканите, в Атина и Белград видяха в този проект възможност за връщане на старото статукво, когато Гърция и Югославия имаха обща граница помежду си. Опити за възстановяване на подобен модел, този път чрез разделяне на Македония, не липсват. Това научаваме от една вестникарска публикация: „…Тези стъпки, увеличаващи възможността за катаклизъм в Македония, дават основание да се приемат за достоверни докладите, че Гърция и Сърбия вече са се споразумели да разделят страната на Глигоров…Предполага се, че споразумението за разделяне, за което европейските правителства съобщиха на Вашингтон, е било постигнато през 1992 г. между сръбския лидер Слободан Милошевич и тогавашния гръцки премиер Константинос Мицотакис…“( Джим Хоугланд, „Пазете се от гърците, които предизвикват свади“, в. „Вашингтон пост“, 28 март 1994 г.)

През 2000-а година, идеята за Западните Балкани се възприемаше от Гърция и Сърбия, както и сега, като идея за възстановяване на това вековно господство в региона на тези две държави, използвайки евроинтеграционната фразеология. Това беше потвърдено на 13 януари 2003 г. когато Георгиус Папандреу, тогава министър на външните работи, посети Скопие като първа спирка от балканската му обиколка – Тирана, Прищина, Белград, Сараево, Загреб. Това беше опипване на почвата дали е възможно държавите от Западните Балкани да заработят заедно, за да бъдат подготвени в пакет да кандидатстват в ЕС, когато Атина прецени…

От 2000 -а, 2003-а и 2006-а година до днес тази идея претърпя различни модификации – от „Съюз на държавите от Западните Балкани“ до „Отворени Балкани“ и в края на краищата всичко това се прелива в лелеяната мечта на Александър Вучич - „Сръбски свят“.

Последното посещение на френския президент Емануел Макрон окуражи югоносталгиците, особено в Република Сръбска в Босна и Херцеговина и най-много въодушевена се оказа управляващата върхушка в Скопие…

***

От Белград Макрон намигна към македонските елити да не се притесняват много от изискванията на Брюксел. Пътят към ЕС има и други трасета. Едно от тях преминава през Сърбия. И Скопие спокойно може да тръгне по него.

Така френският президент, взриви пропагандните опори и ценности на Съюза, като ги балканизира по сръбски образец… Неговата реплика „ЕС се нуждае от силна Сърбия, както и Сърбия се нуждае от силен и суверенен ЕС…“ по същество е фраза без съдържание, но с претенции, които окуражават компрометираните и лукави политици в Белград и Скопие.

Още със спечелване на президентските и парламентарните избори новият държавен глава Гордана Силяновска –Давкова и премиерът Християн Мицковски свалиха евроатлантическата маска и заложиха открито на сръбската карта. Посещението на Макрон в Сърбия окуражи техните амбиции да извървят обратния път и да поемат по утъпканите пътеки от времето на Тито.

Само няколко дни след визитата на Макрон, в Белград се озова тричленна правителствена делегация на Скопие в състав вицепремиерът Александър Николоски и министър на транспорта, Иван Стоилкович – вицепремиер и министър на отношенията между малцинствата и Тимчо Муцунски, министър на външните работи.

В сръбската столица Александър Николоски коленопреклонно изрицитира: „Македония и Сърбия осъществяват доста близки отношения, а след формирането на новото правителство на ВМРО-ДПМНЕ тези отношение още повече ще се подобрят, защото става дума за два приятелски, два братски народа, които трябва да имат най-добри отношения и най-добро сътрудничество…“

Предстои и посещение на сръбския премиер Милош Вучевич в Скопие и на Християн Мицкоски в Белград. А новопоявилата се книга на Милутин Станчич „Записки от Македония“ показва недвусмислено, че в Скопие вече официално приемат сръбската интерпретация на македонската история.

Нищо ново под слънцето. Етноидеологическата риторика от времето на Лазар Колишевски и Тито отново дезориентира и профанизира, особено младите поколения на този изстрадал народ.

***

Проектите за съдбата на Западните Балкани от последните двайсетина години наподобяват сюжети за геополитически етюди. Възниква и незаобиколимият въпрос: „Защо президентът Еманюел Макрон само преди няколко месеци настояваше неистово да изпрати френски войски в Украйна, а днес с такава добронамерена безкритичност потупва по рамото Александър Вучич, окуражавайки го да не се притеснява, от политиката, която води - противоположна на принципите на ЕС?“

Ценности и интереси. Къде е границата? И дали Брюксел не е изправен пред някакви непредвидими и непредсказуеми изпитания?

За Вучич това е без значение.

--------------------------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.