Иван Николов: Вместо европейска граница Сърбия издига китайска стена

Иван Николов*, БГНЕС  

Там, където Вучич си дава срещи със световните диктатори, е еретично да се говори и пише за демокрация и европейски ценности. Сърбия излетя от европейското гравитационно поле и ускорено се движи на Изток. С това пропуснахме още една възможност със съвременни европейски средства да решим Ньойските проблеми на българското население от двете страни на сръбско-българската граница. Българите от Босилеград и Цариброд все по-често си събират багажа и се изнасят към София или на Запад без видимо да се впечатляват от антиевропейската и антибългарска помия, която денонощно се излива по сръбските медии.

А можеше да бъде и другояче.

През лятото на 2013 година, българските партии и сдружения подписаха в Ниш обща Платформа за защита на правата на българското малцинство, изхождайки от европейската практика за решаване на подобни казуси на границите на европейските държави.

В основата на тази платформа беше заложено трансграничното и транснационално сътрудничество като ключова идея на европейския проект.

Нека да припомним, че Европейският съюз почива върху необходимостта от всестранно сътрудничество във всички области на живота и преодоляване на тежкото историческо наследство изпълнено с вековни войни за територии. В края на миналия и началото на този век, нуждата от икономическо сътрудничество, общата пътна инфраструктура и дигитализацията, промениха дневния ред на континента. Процесът на европейската интеграция доведе до падане на бариерите за свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора, което промени същността на националните граници като нещо неприкосновено.

През 2014 година Сърбия започна преговорния процес за членство в ЕС и се появи надеждата, че с помощта на България и Европа, и ние можем да се качим на европейската вълна и да изплуваме на брега. За съжаление, пак не се получи.

В европейските държави трансграничното сътрудничество в крайграничните области изхожда от парадигмата за отношението между икономически развития център от една страна и изостаналата периферия от друга. В затворените национални граници големите производствени мощности и пътни артерии са концентрирани дълбоко във вътрешността. Затова пограничните райони обикновено са икономически изостанали, държавните граници са твърди и трудно проходими, хората от двете страни на границата са конфронтирани и често вражески настроени, обикновено застрашени от промяна на идентичността и миграция, а сътрудничеството между държавите и ако го има, е строго в прерогативите на централната власт. Звучи познато, нали?

С появата и развитието на Европейския съюз границите постепенно загубиха бариерните функции, а крайграничните райони все повече се свързват и сдружават в трансгранични региони които губят периферната си роля и приемат интеграционен характер.

Трансграничното сътрудничество в Европа днес е един от най-актуалните и най-конкретните форми на сътрудничество – икономическо, инфраструктурно, културно, екологично и пр., които дават широки възможности за рационален и практичен подход за решаване на всекидневните нужди на хората в пограничните райони и без всякакви исторически предразсъдъци по отношение на държавните граници.

Благодарение на този подход в Европа са решени множество конфликтни точки между държавите, което доведе до омиротворяване на континента и невиждан досега икономически подем. Това беше възможно благодарение на свободата на словото, споделянето на общите демократични ценности, взаимно разбирателство и уважение между народите. Появата и развитието на трансграничните региони става все по-актуално в новата регионализация на Европа, а създаването на т.нар. еврорегиони ги превръща в ключови интеграционни фактори. Мотото „Европа без граници” в същността си означава именно това – активно трансгранично сътрудничество и равномерно регионално развитие.

Интензивното трансгранично сътрудничество днес е необходим процес и възможност за развитие и решаване на общите проблеми в крайграничните области. Без свързването на тия области няма европейско обединение и устойчиво развитие и затова те трябва да са основна задача и цел в процеса на европейските интеграции особено на регионално и местно ниво, разбира се, в сътрудничество с държавните власти и подкрепата на Европейския съюз.

За съжаление, и ако в Сърбия някога е имало такива проевропейски настроения, с усложняването на геополитическа обстановка в света и особено след войната в Украйна, те постепенно заглъхнаха и настъпи пълен застой в европеизацията на Западните Балкани.

По същата причина се „балканизираха” и програмите за трансграничното сътрудничество, финансирани от Европейския съюз със средствата за предприсъединителна помощ. От 2004 до 2020 година Европейският съюз е отделил около 400 милиона евро, с които са финансирани над 1 600 проекти на територията на Сърбия, в които са участвали над 1 000 партньори, а с програмите и резултатите им са обхванати над 100 000 души.

Въпреки че Европейският съюз през последните две десетилетия наля стотици милиони евро в програмите за трансграничното сътрудничество с идеята да утвърждава европейските идеи и ценности, да преодолява историческите наслагвания, да сближава хората между балканските държави, да създава необходимия административен капацитет за управление и развитие на сътрудничеството – резултатите са повече от скромни. Езикът на омразата и евроскептичните настроения в Западните Балкани се засилиха още повече. Преговорните процеси за членство в ЕС през последните десетина години почти спряха. Настъпи застой в развитието на демократичните процеси, а европейската идея отстъпи пред евроазиатската.

Парадоксалното е, че там където се изляха най-много средства по европейските програми, говорът на омразата и евроскептицизмът в Сърбия драстично се увеличи. Например, община Сурдулица, която е известна с успешното усвояване на средства по трансгранични програми, които видимо я промениха, под влиянието на Сръбската православна църква и управляващите националистически партии, все повече се утвърждава като център на антибългарската, а с това и на антиевропейската пропаганда. Справка, вижте ежегодните чествания на т.нар. „Сурдулишки мъченици“ и съпротивата срещу резолюцията за Сребреница.

От друга страна, изостаналите български общини от двете страни на границата, които вече десетилетия наред са източник на напрежение в двустранните отношения между България и Сърбия, останаха извън обхвата на европейските програми. А именно в тях трябваше да се насочат средствата от европейските програми и именно от тука трябваше да тръгне „европеизацията” на крайграничните области, не само за да се подобрят условията за живот на местното население, но и да се премахне източника който обременява сръбско-българските отношения. Вместо това, трансграничните програми прескочиха истинските проблеми на границата и отидоха във вътрешността на Сърбия, съответно във вътрешността на България, а проблемите на границата продължиха да тлеят и да застрашават живота на българското население, изостряйки по този начин и отношенията между държавите.

Управляващите органи при МРРБ в България и при Министерството за европейски интеграции в Сърбия обикновено се оправдаваха със строгите европейски правила и липсата на добре обучени кадри на местно ниво, които да могат да правят европейски проекти и да ги изпълняват. Това безспорно е така. Не само че местната власт не е подготвена, тя не е и заинтересована да работи по европейските правила и да преследва европейски цели. Това допълнително усложнява проблема и още повече увеличава нуждата от средства по трансграничните програми и приспособяване на проектните изисквания съгласно балканските проблеми. Сегашните строги формални изисквания, на практика доведоха до прескачане на същинските проблеми които продължават да разделят и противопоставят държавите и хората на границата, а програмите и средствата отиват в развитите райони.

Дори и там където има административен капацитет за правене и изпълнение на проектите според европейските изисквания, програмите не постигат заложените устойчиви цели и резултати за нормално европейско трансгранично сътрудничество и сближаване на хората. Поне ако се съди по засилващата се антиевропейска и антибългарска риторика в Сърбия и Северна Македония и евроскептицизма.

Според Европейската харта за крайгранично и трансгранично сътрудничество, целите на трансграничното сътрудничество са: нов характер на границите като места за срещи; смекчаване на разликите между перифериите и развитите райони; преодоляване на недостатъците на крайграничните райони и изследване на техните възможности; защита на околната среда и природата в крайграничните райони; насърчаване на трансграничното културно сътрудничество; прилагане на принципа на субсидиарност и партньорство.

Формата на проектите трябваше да преследва именно тия трансгранични цели. За съжаление, формалностите се превърнаха в самоцел, а истинските цели отидоха на втор план. Правенето на проекти се превърна в отделна, скъпо платена професия, на първи план изплуваха проектантски бюра, които печелят от това, появиха се ад хок НПО-та, а усещането за корупция и политически протекционизъм при печеленето и реализацията на проектите опорочи една наистина стойностна европейска идея.

Постепенно затихна идеята за еврорегион „Евробалкан“ (Ниш-Скопие-София), който по инициатива на Съвета на Европа през 2002 г. създадоха 30 общини в Сърбия, 20 от България и 16 от Македония с цел сътрудничество в областта на икономическото развитие, защита на околната среда, култура, образование, медии, инфраструктура и информационни системи.

Въпреки сложната обстановка в Западните Балкани, културните, информационните, икономически и други европейски процеси естествено налагат нов дневен ред, в който сътрудничеството и свободното движение през границите е без алтернатива. Независимо от старите националистически мантри, които денонощно се леят по медиите, антиевропейската риторика и евразийските илюзии – времето все повече обръща хората и те все повече мечтаят да се измъкнат от собствените си тоталитарни държавички и да се докопат до европейските университети и големите индустриални центрове.

По същото време, на тяхно място в близост до българската граница се установяват руските и китайски рудодобивни компании, които заедно с мръсните технологии и повсеместно замърсяване на околната среда, напоследък все по-често обсъждат и внос на работна ръка от далечен Китай и Индия.

*Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”.