След като осем години заема поста президент на Франция, позицията на Еманюел Макрон е подложена на все по-голям натиск в контекста на задълбочаващата се политическа криза. Той някога наричаше себе си "maître des horloges", или "господар на часовниците", но чувството му за време вече не е същото. За трети път в рамките на една година избраният от Макрон министър-председател подаде оставка (в случая Себастиен Льокорню), а проучванията на общественото мнение показват, че почти три четвърти от избирателите смятат, че и държавният глава трябва да се оттегли.

Дългогодишният му съюзник Едуар Филип, който беше първият премиер на Макрон - от 2017 до 2020 г., го призова да назначи министър-председател технократ и да свика президентски избори. Само че президентът по-скоро ще разпусне парламента, отколкото да подаде оставка.

Как се стигна дотук?

Премиерът Себастиен Льокорню обяви оставката си в началото на драматичния политически ден в понеделник, само 26 дни след встъпването си в длъжност. Няколко часа по-късно той заяви, че е приел молбата на Макрон да остане на поста си още 48 часа, за да проведе последни преговори с политическите партии „за стабилността на страната“.

Неочакваните обрати дойдоха на фона на дългата поредица от сътресения, започнала с решението на Еманюел Макрон да насрочи предсрочни парламентарни избори през юни 2024 г. Резултатът беше парламент без мнозинство, в който центристките партньори на президента загубиха мнозинството си и трябваше да търсят съюзи с други партии.

Лидерът на една от тези формации - Брюно Ретайо от консервативните републиканци - се оттегли от правителството на Льокорню 14 часа след обявяването му.

Всичко се свежда до дълговете на Франция

Голямото предизвикателство пред Льокорню и двамата му предшественици бе как да се справят с огромния държавен дълг на Франция и да преодолеят идеологическите различия между центристките партии, които биха могли да участват в правителството.

В началото на тази година публичният дълг възлизаше на 3,3 млрд. евро - или почти 114% от БВП, което е третото най-високо ниво в еврозоната след Гърция и Италия. Прогнозира се, че бюджетният дефицит на Франция тази година ще достигне 5,4% от БВП.

Мишел Барние и Франсоа Байру издържаха съответно само три и девет месеца като премиери, преди да бъдат отстранени с вот на недоверие, докато се опитваха да се справят с дефицита чрез бюджети на строги икономии.

Льокорню дори не успя да представи бюджетен план. Критиките заваляха от всички страни веднага след като той представи кабинета си в неделя следобед, а в понеделник сутринта министър-председателят вече реши, че позицията му е неустойчива. Той обвини за напускането си непоклатимата позиция на партиите, които, по думите му, „се държат, сякаш имат мнозинство“.

Всички формации гледат към следващите президентски избори през 2027 г. и се подготвят за евентуален предсрочен парламентарен вот, в случай че Макрон отново разпусне парламента.

Кои са ключовите фигури в кризата?

Лидерите, които от месеци призовават Макрон да подаде оставка, са от крайната десница и радикалната левица.

Марин льо Пен и нейният млад заместник в крайната десница „Национален сбор“ Жордан Бардела са готови за избори и са отказали поканата на Льокорню за преговори.

Жан-Люк Меланшон от радикалната левица „Непокорна Франция“ (LFI) агитира за импийчмънт на Макрон, макар че това изглежда малко вероятно. Той е подкрепен от "Зелените".

Социалистите (център-ляво) на Оливие Фор бяха съюзници на радикалната левица по време на последните избори, но водят преговори с Льокорню, при условие че той сформира ляво правителство.

След това идва Габриел Атал, който води центристката партия "Ренесанс" на Макрон. Той заяви, че вече не разбира решенията на президента.

А в частта център-дясно на спектъра е Брюно Ретайо, чиито републиканци са част от така наречената обща платформа с центристите.

Какво ще се случи сега?

Льокорню води интензивни преговори с представители на партиите и има срок до сряда вечерта да представи на Макрон „платформа за действие и стабилност“.

Има четири варианта и нито един от тях не изглежда добър, смята BBC:

1. Ако Льокорню успее да убеди центристките партии да сформират някакъв вид правителство, Макрон ще може да назначи нов министър-председател, който и да е той. Льокорню е дал да се разбере, че не желае да поеме поста, макар това да не означава окончателно „не“. Предзнаменованията не са добри. Когато подаде оставка в понеделник, той заяви: „Бях готов за компромис, но всички партии искаха другата партия да приеме изцяло техните програми“. Франция обаче трябва да приеме някакъв вид бюджет за 2026 г., за да се справи с националния си дълг, и формациите добре го знаят.

Още: Френските акции потънаха след оставката на премиера

2. Ако Льокорню се провали, Елисейският дворец е дал да се разбере, че Макрон ще „поеме отговорността“. Това вероятно ще означава нови парламентарни избори, което ще е лоша новина за неговите центристки съюзници и социалистите, но ще е от полза по-специално за крайната десница на Марин льо Пен. Изборите трябва да се проведат най-късно 40 дни след разпускане на парламента, което означава гласуване през ноември.

3. Президентският мандат на Макрон изтича след 18 месеца, но той е изправен пред все по-силни призиви да подаде оставка. Държавният глава многократно е отхвърлял идеята за предсрочни президентски избори, но това не е изключено. Бившият министър в правителството на Макрон Бенжамен Адад твърди, че оставката на президента няма да има смисъл, тъй като наследникът му ще се сблъска със същия проблем - политическо разделение.

4. Дори и без правителствено споразумение, партиите биха могли да загърбят различията си в парламента и да постигнат компромис по ограничен бюджет. Само че френската политика не е известна с културата си на компромиси.

Макрон изчерпа ли възможностите си?

След като третият му премиер за последната година обяви оставката си в понеделник, Макрон се разходи дълго по брега на Сена, а мобилният телефон бе прикрепен до ухото му.

Поза за камерите? Може би, но това беше символично за самотната природа на неговата позиция -  той се сблъсква с едни от най-трудните решения в президентския си живот, а някои от бившите му съюзници явно го изоставят.

Президентът на Франция обаче отдавна знае за предстоящите политически предизвикателства и не е човек, който се отказва без борба – или без още един опит да стабилизира все по-неуправляемата държава. Във въздуха витае усещане, че времето на "господаря на часовниците" може би изтича.