Хората определят себе си по национален, религиозен или партиен признак. Примитивизмът на управляващото семейство, което се докопа до властта в Сърбия, унищожава всичко човешко у нас. Живеем във време на упадък. С всеки изминал ден се отдалечаваме все повече от демокрацията. Имаме все по-малко лична свобода. убавото в случая е, че подобна ситуация не може да трае вечно и нейният край е неизбежен.

Това каза известният сръбски фоторепортер Драголюб Замурович по повод публикуването на неговата монография “От скицата към фотографията”, която излезе тези дни в Белград. Негови снимки са публикувани от най-известните световни издания. Американското сп. “Time” го ангажира за изготвянето на портрет за корицата си на сръбския диктатор Слободан Милошевич. Той снима геноцида в Сребреница. БГНЕС публикува неговият разказ пред “Данас” за кариерата му, най-щастливите моменти в живота и драмата, в която се намира сръбското общество.

Голяма грешка ще бъде да се определям като храбър човек. Изпитвам огромен страх, но всеки път когато си изправен пред въпроса дали да рискуваш и да направиш добра снимка надделява желанието за снимка: здраво притискам апарата и се самоубеждавам, че няма да ми се случи нищо лошо. Засега успявам.

Спомням си една история от Вуковар /град в Хърватия, който бе унищожен от югославската армия в началото на 90-те г. – бел.ред./. Към мен се насочи един мъртво пият доброволец с насочен пистолет към главата ми и каза: До сега не съм убивал фоторепортер. Това ще ми бъде за първи път. Тогава неговият началник вместо да реагира остро каза благо: Недей Миле. Не е хубаво да го убиваш тук.

Спомням си как успях да вляза в Сребреница /през лятото на 1995 г. босненската сръбска армия извърши геноцид избивайки над 8000 души – бел.ред./ въпреки забраната на ген. Ратко Младич в града да не се допускат журналисти. Бях забелязан от група крадци, които бутаха голяма кола натоварена с открадната бяла техника. Отнеха ми всички филми и се заканиха да ме убият, ако ги снимам.

Много обичам да пътувам и да снимам местата където хората са запазили традиционния начин на живот, където глобализацията още не е стигнала до тях.

За мен снимката е моментът, емоцията, атмосферата. За да уловя истинския момент изпълнен с много емоция, са нужни много усилия, но и много късмет.

Най-щастливият ми ден бе когато през април 1991 г. мой приятел ми донесе от САЩ сп. “Life”. При първото разлистване попаднах на снимка заснета в Македония изобразяваща бране на чушки. Под нея бе изписано моето име. Свободно мога да кажа, че това е най-щастливият ден в моята кариера.

Снимам всички протести, защото на тези снимки се вижда преди всичко истината и разликата с лъжите на пропагандната машина.

Ако журналистиката не е независима, тогава тя не е журналистика. В бивша Югославия журналистите бяха част от обществено-политическата управляваща работническа класа. По това време трудно бе да си журналист. След смъртта на Тито започнаха да се появяват тук-таме независими журналисти.

Днес има голям брой хора, които считат себе си за журналисти, но всъщност те са мегафони на сектата, на властта.

Фоторепортерството е неразделна част от добрата журналистика. Неговата задача е да документира написаното от журналистите.

Спомням си как един ден ми се обади сегашният професор от Университета в Белград Урош Шувакович, който бе бивш заместник-директор на аналитичния отдел в Държавна сигурност /УДБА/. Той ми предложи да прекратя работата си във в. “Данас”. В замяна ми обеща работа във “Вечерни новости”. Естествено, че отказах. Много добре знам какви “истини” разпространява това издание