Димитър Попов

Вотът на недоверие заради завладяната държава макар и неуспешен, беше определен от всички външни наблюдатели като поредния трус в нестабилната политически България. Прогнозите са за още такива вотове и за продължаваща политическа криза, чийто край не се вижда по- рано от президентските избори догодина.

Във вътрешен план обаче този вот е първият, който обедини всички опозиционни партии

 под лозунга „Срещу завладяната държава“, 

а това поставя въпроса наистина ли опозицията е толкова разнородна, колкото изглежда на пръв поглед, и България наистина ли е завладяна от някого.

Терминът завладяна държава идва от Брюксел и често се използва в либералните среди като определение за диктатура. Той означава, че демокрацията в съответната завладяна държава не съществува, че институциите са подчинени на един човек или партия, че в страната е наложен режим на управление, който е смазал опозицията, че медиите са овладени и свобода на словото липсва. Като логична последица от това се приема корупцията и установяването на недемократичен, автократичен контрол върху институциите. В завладяната държава се краде, като парите винаги отиват в джоба на самия диктатор и на олигарси около него. 

Според тази терминология завладяна държава е Унгария, където еднолично се разпорежда Орбан. Завладяна държава е Словакия, по едно време беше и Полша, а напоследък е САЩ, където личната власт на Тръмп не среща съпротивата на опозицията и на овладяното от него правосъдие. Завладяна държава разбира се е и Русия, но тя е извън терминологията на Брюксел, защото е фашизирана, агресивна и военизирана машина, тръгнала на война срещу Европа. 

Лекуването на завладяната държава според либералния стандарт става само с 

повече демокрация

 Щом се елиминира съответния диктатор, (става винаги с многобройни протести до дупка), една обединена и демократична опозиция трябва да спечели властта на избори, след което да върне нормалната нестабилност на демократичните общества. Теорията предполага, че избирателите винаги избират демокрацията пред диктатурата, така че изборите са кошмар за всеки диктатор. Практиката обаче показва, че избирателите и в Европа, и другаде по света са се размечтали за твърда ръка и авторитарно управление, което поставя под въпрос предлаганото лечение на завладяната държава с повече демокрация и предполага грешка в самата теория. 

Но…Като оставим настрана теорията и дискусиите, да видим защо в българския случай терминът завладяна държава се оказа събирателен лозунг за 5 партии в парламента, при това партии със съвсем различна идеологическа и геополитическа ориентация. Наистина ли България е диктатура, както я описва обединената опозиция? Кой е диктаторът у нас? И как едно правителство на малцинството може да установи диктатура, при положение, че няма парламентарно мнозинство?

Очевидно за неприятната роля на диктатора има няколко претенденти. Борисов, който е мандатоносител, Росен Желязков, който държи в ръцете си изпълнителната власт, и Пеевски, който няма никакви министри и участие в правителството, но го подкрепя в парламента. И тримата обаче не отговарят на профила. Един диктатор трябва да владее репресивния апарат на държавата например. Българският е разпределен между Борисов, Пеевски и Радев. Специалните служби и досега са под контрола на президента, прокуратурата е очевидно близка до Пеевски, а МВР е в ръцете на Борисов и неговата партия. 

В „ свободата на словото“ нещата също противоречат на теорията. Българските медии в по голямата си част са зависими от опозицията, главно от ППДБ и от президента. Предавания в националните телевизии приличат на партийни опозиционни офиси, а електронните медии са разпределени между няколко олигархични кръга, като нито един няма надмощие над останалите. 

Опозицията в парламента не е елиминирана, напротив, по креслива и шумна опозиция в България не е имало досега. Много от началниците на държавните институции са назначавани ту от Радев, ту от Кирил Петков, ту от Борисов, и в момента не знаят на кого да се кланят.

 Те в никой случай не са в ръцете на един диктатор, както би трябвало да бъде в завладяната държава. 

България по скоро е на ръба на хаоса,

 както пишат западните медии, и в никой случай не покрива класическото определение за диктатура.

Объркани са опозиционните партии не само за това кой е диктаторът, но и какво ще правят, ако правителството беше паднало. ППДБ и АПС смятат, че злото, завладяло държавата, е Пеевски. Обяснението – Пеевски, макар да не е във властта, с хитрост и злоба е подчинил мандатоносителя Борисов и сега управлява незаконно и нелегитимно от негово име. С улични протести той трябва да бъде свален заедно с подчиненото му правителство. После масовият избирател ще гласува за ППДБ и ще възстанови демокрацията по предвидения от Брюксел стандарт. Изглеждаше така, сякаш те напълно съчувстват на Борисов и се опитват да го спасят от насилника Пеевски, а народът задължително иска същото, каквото и те – повече демокрация и никога Пеевски.

Съвсем различен отговор за завладяната държава имаха Възраждане, МЕЧ и Величие. Те също смятат, че България е диктатура, но диктатора е Урсула фон дер Лайен, а не Пеевски. Държавата е колония на злата европейска империя, командвана от Брюксел, а суверенитетът и българската независимост са погазени от тази злобна жена. Влизането на страната в еврозоната унищожава свещения лев и предава нашето бъдеще в ръцете на Европейската комисия. Правителството на Росен Желязков е колониална администрация, която Възраждане искат да заменят с патриотично правителство, което работи за Велика България. Носталгията по комунистическото време, когато България беше руска колония, е маркирана по техните митинги с руски знамена, така че как те си представят бъдещето е съвсем ясно – европейският диктат трябва да се замени с руски, а правителството – с подредено от Кремъл!

Ако сме съвсем обективни, тези две непримирими гледни точки са представени не само в опозицията, но и в самото правителство. Програмата на ГЕРБ за еврозоната и за подкрепа на европейските инициативи срещу Русия напълно се покрива с исканията на ППДБ и АПС. Опитите на БСП да се легитимира като партия в кръга на проруските алтернативи пък имат адмирации от Възраждане и президента. Ето защо обвиненията, че това правителство е установило диктатура – според едните от фон дер Лайен, според другите от Пеевски, просто губят своя смисъл. Те са етикет, зад който пет опозиционни партийни лидери са обединили своето лично отрицание  към Борисов и Пеевски, представяйки това като политическо взаимодействие срещу завладяната от тях държава. 

Ако трябва да го кажа иначе – и този вот на недоверие потвърди, че проблемите в България не са политически, нито икономически, а 

психологически

 Просто хората не се понасят помежду си и използват партиите в своята взаимна омраза, като си нанасят разни удари под кръста и си отмъщават за всяка казана накриво дума. Те насаждат и в обществото този климат на нетърпимост и агресия, като го разиграват в своите политически битки. Знаят, че страната има нужда от успокояване на страстите, но пет пари не дават, че това зависи тъкмо от тях. Просто политиците изглежда са полудели.

Единствено силен геополитически трус може да ги извади от порочния кръг на личните битки, но е по-добре това да не се случва засега, защото след такива трусове оставаме я без ограда, я съвсем без покрив над главите си.