Жестокостта на един масов убиец - отражение на руската система

В средата на XVIII век зад фасадата на аристократичния живот в Руската империя се разиграва история, която и днес звучи почти невероятно. Богата дворянка, разполагаща с огромни имения и стотици крепостни селяни, превръща собствените си владения в място на систематично насилие. Жените и момичетата, които служат в дома ѝ, могат да бъдат пребити заради недостатъчно добре почистен под, лошо изпрано бельо или друга дреболия, която господарката смята за провинение. За някои от тях наказанието завършва със смърт. В продължение на години оплакванията срещу нея не водят до справедливост, а хората, осмелили се да потърсят защита, рискуват сами да бъдат наказани.

Името на тази жена е Даря Николаевна Салтикова, останала в историята с прозвището Салтичиха. През 1768 г. тя е призната за виновна в убийството на 38 крепостни селяни. Разследването обаче обхваща 139 души, чиято съдба поражда сериозни подозрения. Много от тях са обявени за починали от болест, изчезнали безследно или избягали от имението. Случаят разкрива не само жестокостта на една привилегирована жена, но и общество, в което произволът на земевладелците може да продължи с години, когато жертвите нямат нито права, нито реална възможност да се защитят. Салтичиха остава един от най-мрачните символи на насилието, прикрито зад богатство, обществено положение и безнаказаност.

От привилегированото детство до властта над стотици хора

Даря Иванова е родена през 1730 г. в заможно дворянско семейство. За ранните години от живота ѝ не са запазени достатъчно сведения, които да позволят да се направи достоверен психологически портрет на бъдещата престъпница. Известно е обаче, че тя израства в среда, в която произходът и семейните връзки отварят вратите към висшето общество, а богатството осигурява привилегии, недостъпни за огромната част от населението.

През 50-те години на XVIII век Даря се омъжва за Глеб Салтиков, офицер от императорската кавалерия, и става част от влиятелния род Салтикови. Семейството има връзки с императорския двор, а сред неговите представители има хора, заемащи важни позиции в държавната и придворната йерархия. От брака се раждат двама синове – Фьодор и Николай. След смъртта на съпруга си през 1755 г. Даря остава вдовица на около 25 години и поема управлението на значителни имоти и зависимите от тях крепостни селяни.

Владенията ѝ включват имението Троицкое край Москва и други имоти, а броят на хората под нейна власт се оценява на стотици. Някои исторически сведения посочват над 600 крепостни селяни, макар точният брой да варира според разглежданите владения и източници. За тези хора Даря не е просто работодател или собственик на земята, върху която живеят. В рамките на тогавашната система тя разполага с огромна власт над ежедневието им, труда им и възможностите им да напуснат имението.

Няма надеждни данни, които да доказват, че още в ранните си години Салтичиха е проявявала склонност към убийства. Историческите сведения обаче очертават нарастващо насилие след смъртта на съпруга ѝ. Именно тогава, според разследването и свидетелските показания, започват най-тежките злоупотреби с хората, намиращи се под нейна власт.

Отхвърлената любов – обяснение или легенда?

Една от най-разпространените версии за промяната в поведението на Салтичиха е свързана с мъж, когото тя не успяла да задържи до себе си. Става дума за Николай Тютчев, земемер и инженер, дядо на бъдещия руски поет Фьодор Тютчев. Според разпространения разказ между него и Даря имало любовна връзка, но той в крайна сметка избрал друга жена – Пелагея Панютина.

Историята придобива зловещо продължение. Разгневена от отхвърлянето, Салтичиха наредила къщата на младата жена да бъде подпалена, а по-късно се опитала да организира убийството на двамата. Според сведенията от историческите разкази хората, на които била възложена задачата, не изпълнили заповедта, а Тютчев бил предупреден за опасността. Така той и съпругата му успели да избегнат покушението.

Тази версия често се представя като повратната точка, след която Даря се превърнала в безмилостна мъчителка. Историческите доказателства обаче не позволяват подобен извод да бъде направен с увереност. Връзката между двамата и опитите за покушение присъстват в историческите разкази за случая, но подробностите около отношенията им не са достатъчни, за да се приеме отхвърлената любов като установена причина за последвалите престъпления. Още по-малко може да се твърди, че едно лично разочарование обяснява години на систематично насилие над десетки беззащитни хора.

Мъчения заради дребни провинения

Свидетелствата, събрани по време на разследването, описват модел на насилие, при който наказанията често са несъразмерни дори спрямо строгите представи на епохата. Сред поводите за изблиците на Салтичиха се посочват недостатъчно добре почистени дрехи, небрежно изпълнена домакинска работа и други нарушения на личните ѝ изисквания. Според историческите сведения тя използвала дървени предмети, точилки и цепеници, за да нанася побои, а по нейни заповеди слугите ѝ прилагали допълнителни наказания.

Особено уязвими били младите жени и момичетата, работещи в домакинството. В описанията на престъпленията се срещат разкази за изгаряне на косата, заливане с вряла вода, жестоки удари по главата и тялото, както и излагане на студ при крайно опасни условия. Някои от пострадалите умирали непосредствено след побоите или малко по-късно от причинените им травми. Сред жертвите имало и момичета в ранна тийнейджърска възраст.

Случаят е особено зловещ заради повторяемостта на насилието. Не става дума за еднократен изблик, последван от разкаяние, а за години на жестоко отношение, което според свидетелствата се е превърнало в част от живота на имението. Салтичиха не се ограничавала до наказване на хората, които смятала за непослушни. Разказите за нейните действия показват и стремеж да налага пълен контрол над тях чрез страх.

В някои версии на историята се твърди, че тя убивала съпругите на мъж, когото смятала за непокорен, включително след повторните му бракове. Тези подробности трябва да се разглеждат внимателно, тъй като не всички епизоди, разпространявани в популярните разкази за Салтичиха, могат да бъдат потвърдени с еднаква степен на сигурност. По същия начин твърденията за канибализъм остават част от легендата около нея, а не доказан елемент от съдебното дело.

Именно това разграничение е важно за разбирането на случая. Дори когато най-сензационните истории бъдат оставени настрана, установените престъпления са достатъчно тежки, за да обяснят защо името на Даря Салтикова се превръща в нарицателно за жестокост.

Крепостничеството – системата, която позволява насилието

За да се разбере как Салтичиха е могла да действа толкова дълго, трябва да се разгледа обществото, в което е живяла. В Руската империя крепостничеството поставяло огромна част от селското население в зависимост от земевладелците. Крепостните селяни били обвързани със земята и господарите си, а възможностите им да се преместят, да напуснат имота или да потърсят правосъдие били силно ограничени. В практиката властта на земевладелците често се простирала далеч отвъд обикновеното управление на земеделския труд.

Телесните наказания били част от обществената действителност на епохата. Това обаче не означава, че убийствата и изтезанията на Салтичиха са били законни или че всички земевладелци са извършвали подобни престъпления. По-важното е, че системата създавала условия, при които насилието можело да бъде прикривано, а оплакванията на зависимите хора – пренебрегвани.

Салтичиха разполагала с богатство, обществено положение и връзки, които затруднявали разследването. По сведения от историческите източници предишни жалби срещу нея не довели до резултат, а някои от жалбоподателите били наказвани. Съществуват и данни, че служители и хора от обкръжението ѝ помагали да прикрива смъртните случаи, като представяли починалите за избягали или починали от естествени причини.

Така се оформя затворен кръг: хората, които можели да свидетелстват, се страхували от отмъщение; местните власти не осигурявали ефективна защита; а господарката продължавала да разполага с почти неограничена власт над зависимите от нея хора. В тази среда жестокостта не била само личен порок, а престъпление, улеснено от институционалната безнаказаност.

Жалбата до Екатерина Велика и шестгодишното разследване

Промяната настъпила след възкачването на Екатерина II на престола. През 1762 г. двама крепостни селяни, Савелий Мартинов и Ермолай Илин, успели да отнесат жалба до императрицата. И двамата имали лични основания да търсят справедливост заради смъртта на свои съпруги, свързвана със Салтичиха. Жалбата поставила властта пред необходимостта да разгледа обвиненията, които дотогава не били довели до ефективно наказание.

Започнало продължително разследване, продължило около шест години. Следователите събирали свидетелства, преглеждали документи и проверявали сведенията за хората, живели в имотите на Даря. В списъците попаднали 139 крепостни селяни, чиято съдба трябвало да бъде изяснена. Според историческите данни част от тях били записани като починали от болести, други били обявени за изчезнали, а за трети се твърдяло, че са напуснали имотите или са се преместили при съпрузите си.

Не всички случаи могли да бъдат доказани като убийства. В крайна сметка Салтичиха била призната за виновна в 38 убийства, извършени чрез побои и изтезания. Разликата между броя на доказаните убийства и общия брой на подозрителните смъртни случаи е съществена: 139 не е броят на убийствата, установени с окончателната присъда, а броят на случаите, попаднали в центъра на разследването и свързвани с нейните владения.

Даря не признала вината си и не показала разкаяние според запазените сведения. Случаят придобил значителен обществен отзвук, защото разкривал не само престъпленията на една дворянка, но и неспособността на властите да защитят хората, които формално се намирали под държавната юрисдикция, но на практика зависели изцяло от волята на господарите си.

Публичното унижение и присъдата на императрицата

На 2 октомври 1768 г. Екатерина II утвърдила присъдата срещу Салтичиха. Тя била лишена от дворянското си звание и от правото да бъде назовавана с фамилиите на баща си и съпруга си в официални документи. Вместо смъртно наказание императрицата постановила доживотно затваряне, но преди това осъдената трябвало да бъде публично изложена на позор.

На Червения площад в Москва Даря била прикована към стълб и държана пред събралата се тълпа в продължение на един час. На шията ѝ била окачена табела с надпис, който я определял като мъчителка и убийца. Това било публично унижение, предназначено да покаже, че дори човек от висшето общество може да бъде лишен от привилегиите си и наказан за престъпленията си. Важно уточнение е, че присъдата предвиждала публично излагане на позор, а не побой над самата Салтичиха, както понякога се твърди в популярни публикации.

След това тя била отведена в Ивановския женски манастир в Москва, където започнал затворническият период, продължил повече от три десетилетия. Присъдата предвиждала затваряне в подземно помещение без естествена светлина и почти пълна изолация от останалите хора. Храна трябвало да ѝ бъде подавана при строго ограничени условия, а достъпът до външния свят бил сведен до минимум.

По-късни сведения сочат, че след години в подземието условията на затварянето ѝ били променени и тя била преместена в друго помещение с ограничен достъп до светлина и хора. Историята за последните ѝ години е обвита в мрачни описания, но основният факт остава безспорен: Салтичиха прекарала остатъка от живота си в затворническа изолация, далеч от богатството и общественото положение, които някога я предпазвали.

Тя умира през 1801 г., след повече от 30 години затвор. Погребана е в некропола на Донския манастир в Москва, където били погребвани и други членове на семейството ѝ.

Днес Даря Салтикова често е определяна като една от първите известни серийни убийци в руската история. Определението изглежда логично заради многобройните жертви, продължителния период на престъпленията и повтарящия се модел на насилие. Но когато се разглежда исторически случай от XVIII век през съвременните криминологични понятия, е необходимо да се прави разлика между установените факти и ретроспективните психологически интерпретации.

Съвременните профили на серийните убийци разглеждат различни мотиви, модели на поведение и характеристики на извършителите. В случая със Салтичиха обаче липсват достатъчно надеждни данни, за да бъде изграден сигурен психологически профил по днешните стандарти. Не е установено категорично какъв е бил вътрешният ѝ мотив при всяко отделно престъпление, нито може да се докаже, че е действала според конкретен модел, характерен за определен тип серийни убийци.

В историческите сведения се открояват гневът, стремежът към контрол и жестоките наказания за дребни провинения. Това позволява да се говори за систематично насилие и злоупотреба с власт, но не е достатъчно основание за поставяне на конкретна психиатрична диагноза. Предположенията, че тя може да е страдала от антисоциално личностово разстройство или друго психично състояние, остават ретроспективни хипотези, а не медицински установени факти.

Не може да се изключи и възможността част от по-късните разкази за Салтичиха да са преувеличени. Историята ѝ постепенно се превръща в легенда, към която се добавят сензационни подробности. Това обаче не заличава съдебно доказаните убийства и не променя факта, че десетки хора са били подложени на жестоко насилие в именията ѝ.

Жестокостта на един човек и безнаказаността на една система работеща и днес

Историята на Салтичиха поставя въпрос, който излиза извън рамките на криминалната хроника: докъде може да стигне жестокостта, когато е подкрепена от власт и защитена от страх? Даря Салтикова не е действала в обществен вакуум. Тя е била част от система, която поставяла хората в крайно неравностойно положение и им отнемала възможността да се защитят ефективно. Система, която работи и днес на територията руската федерация. Нейните престъпления се превръщат в символ на онова, което може да се случи, когато институциите не изпълняват задължението си да защитават човешкия живот.

И тук историята на Салтичиха надхвърля XVIII век. Този модел – огромна концентрация на власт, подчинение на обикновения човек, страх от държавата и усещане за безнаказаност на управляващите – не приключва с падането на Руската империя. Той продължава да съществува и през съветската епоха, когато държавата отново поставя интересите на системата над живота и съдбата на отделния човек. Репресии, лагери, политически убийства, принудителни депортации и човешки жертви са оправдавани с „висши цели“, държавна необходимост или интересите на властта.

След разпадането на СССР този модел не изчезва. В съвременна Русия отново се наблюдава изключително силна концентрация на политическа и икономическа власт, ограничени възможности за реален обществен контрол и тежки последици за онези, които се изправят срещу държавата. Човешкият живот отново се оказва разменна монета в преследването на политически цели, лични амбиции и представи за величието на държавата.

Основна снимка източник: Обществено достояние