Галип Далай* 

В ранните часове на 8 декември бе сложен край на продължилото повече от половин век брутално управление на династията Асад в Сирия.

С бягството на Башар Асад от страната за една нощ се промени не само вътрешнополитическият ред в Сирия, но и нейната геополитическа идентичност. Тя вече не е част от „оста на съпротива“ на Иран, вече не е един от най-дългогодишните съюзници на Русия в арабския свят, където Москва имаше най-дълбокия си стратегически отпечатък под формата на военновъздушни и военноморски бази.

Мнозина са заети с обявяването на

победители и губещи

в този ключов момент. Съставянето на списък на губещите на този етап е сравнително лесно. Сред тях са самият режим, Иран, Русия и Хизбула. Изготвянето на списък на победителите обаче не е толкова елементарно. Въпреки че падането на Асад значително увеличи влиянието и статута на Турция в Сирия и в по-широката регионална геополитика, HTS - Hayat Tahrir al-Sham, бунтовническата фракция, която оглави офанзивата, довела до свалянето му, не е турско прокси. Въпреки това Анкара остана ангажирана със сирийските опозиционни групи в трудни времена и сега има значително влияние върху HTS и възможност да влияе върху нейните действия и решения.

Този ангажимент в крайна сметка даде резултат с отстраняването на Асад, което отбеляза ключова промяна в регионалния пейзаж. В Северна Сирия опозиционните сили, подкрепени от дългогодишния военен и административен опит, както и помощ от Турция, се появиха с подобрени управленски способности.

Тази трансформация стана очевидна не само в съгласуваното изпълнение на операцията, довела до падането на Асад, но и в дисциплинирания и методичен подход, който групата възприе след това. Това развитие е сигнал за

съществена еволюция в способността на сирийската опозиция да управлява

което отразява както дивидентите от устойчивата външна подкрепа, така и присъщата адаптивност на тези участници при ориентирането в сложния и постоянно променящ се политически терен на Сирия.

Въпреки това HTS и други бунтовнически групировки може скоро да открият, че изграждането на нова Сирия вероятно ще се окаже по-трудно и по-голямо предизвикателство от нейното разрушаване. Знаем какво се срина в Сирия, но не знаем какво я очаква. Необходими са съгласувани усилия на сирийските, регионалните и международните участници, за да се предотвратят по-нататъшни кръвопролития, фрагментация и прокси войни в страната.

Тези усилия трябва да започнат с несектантско временно правителство в Дамаск и нов регионален и международен блок, който да помогне в политическия процес, реконструкцията и възстановяването -  блок, който да замени старите проасадовски сили в Москва и Техеран с група, включваща Турция, арабските съседи на Сирия, Катар и Саудитска Арабия, както и Европейския съюз и Съединените щати.

В рамките на Сирия една от най-сериозните опасности би била, ако сривът на режима се превърне в държавен колапс, какъвто беше случаят в Либия. Такъв срив би довел само до още по-голям хаос и мрачно бъдеще за страната. Ето защо е необходимо да се запазят институциите и механизмите на сирийската държава.

Политическият преход и формирането на правителство са взаимосвързани, но могат да бъдат разделени. Политическият преход е тежък и продължителен процес. Въпреки това е необходимо незабавно да се създаде ново временно правителство, което да осигури основни услуги, да запази държавните институции и функции и да предотврати възникването на вакуум във властта и хаос.

В това отношение неотдавнашното решение на HTS да свика първото си съвместно заседание на кабинета с министри от ерата на Асад предполага ангажимент към процеса на преход и може да се тълкува като обещаващо развитие. Постигането на стабилност в Сирия е не само местен, но и регионален императив.

Назначаването на служебен министър-председател, натоварен със задачата да състави временно правителство само един ден след падането на Дамаск, беше стъпка в правилната посока. В качеството си на формация, получила лидерска роля при похода към столицата, HTS ще има значителен принос за политическия преход и формирането на правителство. Но за да получи обществена легитимност и международно признание, новото правителство трябва да бъде приобщаващо и да отразява многообразието на страната. То не може да бъде „правителството на спасението“, което преди това беше базирано в Идлиб.

По подобен начин в контекста на конфликти недоволството обикновено поражда милиции, насилие и радикализъм - не на последно място, ако това недоволство се основава на идентичност. Съседът на Сирия, Ирак, е учебникарски пример за това. Свалянето на сунитския режим на Саддам Хюсеин през 2003 г. доведе до появата на нова конфигурация на властта в Багдад, която беше ръководена от шиити и кюрди. Подобно изключване и неприязън към по-широката сунитска общност подхраниха вълни от екстремизъм в Ирак и извън него - от появата на Ал Кайда в Ирак до Ислямска държава.

За да се отблъсне подобна перспектива в Сирия,

не трябва да има маргинализация или криминализация

на алауитската или шиитската общност. Предотвратяването на общностната неприязън е от решаващо значение не само за организиран политически преход и по-легитимно правителство в Дамаск, но и за ограничаване на влиянието на Иран и общностните мрежи в Сирия.

На регионално и международно равнище, вместо ръководения от ООН и подкрепян от Запада Женевски процес, процесът от Астана - започнал в последните дни на 2016 г. и ръководен от Турция, Русия и Иран - определи основно хода на конфликта в Сирия. Форматът „Астана“ на практика се изразяваше в замразяване на конфликта, а не в улесняване на политическия преход, като същевременно помагаше на Анкара, Москва и Техеран да управляват интересите си в Сирия.

Процесът от Астана обаче вече е изчерпан

- не на последно място, защото двама от основните му членове подкрепиха режим, който вече не съществува, и тяхното присъствие в страната е драстично намалено. С други думи, Москва и Техеран вече нямат яснота - или легитимност - да играят важна роля в бъдещето на Сирия. В краткосрочен план Русия може да запази известна степен на влияние върху развитието на ситуацията в Сирия. Това влияние обаче ще бъде на нестабилна основа. Позицията на Иран е още по-несигурна.

За известно време триото от Астана може да иска да поддържа тази платформа не само за удобство, но и за да може Турция частично да управлява недоволството на Техеран и Москва от свалянето на Асад. Тази платформа обаче е неподходяща за обсъждане и постигане на консенсус относно вътрешнополитическия преход и процес.

Политическият преход ще изисква други участници около масата. Новата платформа трябва да включва ключовите съседи на Сирия и да има арабско участие. Ирак, Йордания, Катар и Саудитска Арабия са в добра позиция да се присъединят към този блок.

Тяхното включване е от съществено значение по две причини. Първо, триото от Астана е съставено от държави, които не са арабски. Тъй като Сирия е държава с арабско мнозинство, новият формат трябва да има арабско лидерство и представителство. Второ, докато наблюдават случващото се в Сирия, регионалните арабски автократи вероятно са ужасени. Въпреки контекстуалните различия те виждат, че в Сирия са налице двете основни характеристики на арабските въстания: режимът е свален, а главните герои са ислямисти. Това ще предизвика параноя и страх в тези държави относно сигурността на собствения им режим.

Турция и сирийските опозиционни групи следва да се стремят да намалят опасенията на тези лидери и да ги подтикнат към по-активно сътрудничество за организиран политически преход в Дамаск, като ги направят част от такава приобщаваща регионална платформа. По подобен начин ЕС и САЩ следва да подтикнат арабските държави да сътрудничат, а не да нарушават реда по време на този политически преход.

Без регионален консенсус е вероятно да се появи широка коалиция от арабски държави, които ще се опитат да подкопаят всеки вид демократичен политически преход - какъвто беше случаят след въстанията от Арабската пролет в началото на 2010 г. - пример за това е предизвиканият от Персийския залив преврат в Египет. Ако преходът в Сирия не бъде добре управляван, няма да е изненада, ако Иран и много арабски държави се противопоставят по подобен начин на новия ред в Дамаск.

Сирия може да се превърне в тест за регионалния процес на нормализация

, който се разгръща през последните години, включително между Турция и арабските държави, както и между Иран и държавите от Персийския залив. Сирийският преход трябва да подкрепи, а не да подкопае продължаващия процес на регионална нормализация.

И накрая, ЕС не бива да остава страничен наблюдател - както беше досега - или безразличен към трансформацията на Сирия. Ранното ангажиране с ХТС, бунтовническите групи и ключовите регионални участници, като се започне с Турция, е от съществено значение за подпомагане на процеса на преход. Следва да се насърчи организиран преход чрез различни пакети за помощ и възстановяване. За тази цел Турция, ЕС, САЩ и ключови арабски държави следва да провеждат редовен и структуриран диалог относно политическия преход, възстановяването и реконструкцията на Сирия.

В повечето случаи това, което мнозина наричат „нова реалност“, е само снимка на даден момент от време. Драматичните сцени в Дамаск могат да доведат до още по-хаотична ситуация - или пък да създадат ново правителство, което да се радва на истинска легитимност в Дамаск. Тясното сътрудничество между Сирия, арабските държави и международните сили е от съществено значение, за да се предотврати хаотичен изход и да се даде възможност за изграждане на ново, легитимно правителство в Дамаск.

Това е повратен момент. Нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. разруши стария Близък изток, след което Иран и неговата регионална ос бяха във възход, а арабските сили в отстъпление. Въстанията от Арабската пролет през 2011 г. допълнително разрушиха този някогашен регионален ред. За разлика от тогава, след началото на войната между Израел и Хамас и падането на Асад, Иран и неговата регионална мрежа са в упадък, а балансът на силите се променя значително.

Формирането на консенсус около Сирия може да послужи като основа за нов регионален ред. /БГНЕС

--------

*Галип Далай, старши научен сътрудник в Съвета на Близкия изток по глобалните въпроси, "Форин Афеърс"