Иво Инджов, Дневник*

Промени в конституцията и законите, срастване на управляващата партия с държавата, политически клиентелизъм, подчинени медии, репресии или очерняне на опонентите. Това е част от инструментариума, с който автократи като Путин, Орбан и Вучич се окопават за дълго във властта. Първият управлява от 23 години и води няколко завоевателни войни, а другите двама бяха преизбрани с внушително мнозинство миналата неделя.

Други сходни компоненти на техните режими са социалният, религиозният и омразата към Другия

Въпреки че властта разпределя публичните ресурси приоритетно към близки до нея бизнесмени и олигарси, тя се легитимира и чрез особен набор от мерки в полза на потребителите, включително за омекотяване на ценовия шок през последните месеци. Подкрепата от по-бедните, пенсионерите и хората от провинцията се осигурява и чрез пропагандиране на християнските ценности, "славното" минало и подходящите дози национализъм. В Русия и съюзниците й в Източна Европа зачестяват проявите на расизъм, враждебност към правата на жените и ЛГБТИ общността.

В горепосочената непрестижна националпопулистка компания управлението на Путин еволюира постепенно към завоалирана военна диктатура. Младшите му партньори нито имат ресурси, нито желание за такава трансформация. Те осъдиха руската агресия в Украйна и дори приемат украински бежанци. Орбан обаче е категорично против изпращането на военна помощ за Украйна. Сърбия заяви неутралитет в конфликта, а Вучич не подкрепя санкциите на ЕС срещу Русия.


Разбира се, между тези три страни има много по-значими разлики. В авторитетни международни проучвания са класифицирани по различен начин. Според доклада на "Фрийдъм хаус" Nations in Transit 2021 Русия е "консолидиран авторитарен режим", докато Унгария и Сърбия "прескачат" едно стъпало надолу (това на "полуконсолидирания авторитарен режим") и са "само" "преходни или хибридни режими". Такива управления се люшкат между демокрацията и авторитаризма. Въпреки това и трите могат да бъдат причислени към формулираната от Орбан още през 2014 г. "нелиберална демокрация". Тя и устойчивостта на харизмата на автократите са немислими без манипулирането на общественото мнение от влиятелни, но послушни медии.

Обща черта на тези страни е наблюдаваният ръст на "превземането" на медиите,

насилието срещу журналистите и омразата срещу определени групи от обществото. Констатацията на "Фрийдъм хаус", направена конкретно за Сърбия, Унгария, Полша и Словения, е валидна в още по-голяма степен за Русия. Особено след началото на агресията й срещу Украйна. Атаките срещу независимостта на медиите в бившите комунистически страни са особено тревожни, защото тя е важен гарант за решаването на проблемите на демокрацията, считат от организацията.

Всъщност медиите в Русия, Унгария и Сърбия са специфично завладени. Ситуацията е по-различна от Латинска Америка например, където е налице "превзет" от частни и корпоративни интереси либерален модел на медийните системи и журналистиката, както го описват Гереро и Маркес-Рамирес (2014). Унгарският социолог Балинт Мадяр (2016) прави разлика между "превзетата" държава, в която икономически интереси и олигарси завладяват някаква част от нея (вкл. медии), и "посткомунистическата мафиотската държава", както определя Унгария в едноименната си книга. Тя е "криминална държава, където самото правителство действа като криминална организация", посочва Мадяр през "Капитал". То подчинява икономиката, като монополизира властта.

Начело на тази държава стои "главен полигарх" ("полигарх" - от политик и олигарх)

Той "постига нелегитимното си богатство благодарение на легитимната политическа власт в рамките на политическия бизнес. Но докато неговата политическа власт е публична, икономическата му власт и богатството му са скрити от обществото". В тези рамки на анализ медиите в повечето източноевропейски страни могат да бъдат разглеждани като завладени от полигархични интереси. Пример с български адрес - как се решаваше съдбата на собствеността на двете големи частни телевизии при третото правителство на Борисов.

Като за учебник е примерът с медиите в Русия, които в продължение на 20 години бяха принудително въвлечени в подкрепа на режима. Процесът илюстрира много добре превръщането на Русия от олигархия със слаб президент, каквато беше при Елцин през 90-те години, в полигархия. През 90-те години там имаше две големи, опозиционни на властта телевизии - НТВ и ОРТ, макар и контролирани от олигарсите Гусински и Березовски. Двата канала бяха подчинени на Кремъл още в началото на властването на Путин, без да стават изцяло държавни (контролът върху НТВ например премина в държавния концерн "Газпром").

Процесът на медийно превземане приключи в началото на войната срещу Украйна, констатира в своя обзор по темата германското издание "Шпигел". Тогава бяха спрени или сами преустановиха работа последните критични или умерено опозиционни към властта медии, които от дълго време информираха основно една нишова, градска публика. Краят им настъпи в условията на военна цензура, която задължава руските журналисти да наричат случващото се в Украйна "специализирана военна операция" вместо "война".

Същевременно беше криминализирана "дезинформацията" за действията на агресията на руската армия в Украйна - при по-тежки нарушения наказанието може да стигне до 15 години затвор. На този фон

все по-голям брой независими руски журналисти бягат от страната си, търсейки закрила в Европа,

както стана ясно от интервю на генералния директор на "Репортери без граници" Кристоф Делоар за Euractiv. "Миграционната вълна може да се сравни с тази от 1918 г., по време на болшевишкия режим", каза той.

Не е чудно, че при тази медийна среда толкова много хора в Русия вярват на лъжите на Кремъл за войната, вкл. необходимостта от "денацификация" на Украйна. А рейтингът на Путин скочи на 83% през март. Провинциална и селска Русия, която за разлика от градските елити и средна класа се информира почти изяло от квазидържавните телевизии, стана най-голямата жертва на тяхната дезинформация и пропаганда. "Централизиран контрол от вида, който Путин и неговите "силовики" сега наложиха над руската публичност, може да се намери в същата форма само в Китай и Северна Корея", анализира "Шпигел".

И Орбан в Унгария по маниера на руския самодържец опитоми медиите и контролира, макар и не така брутално като него, олигарсите в страната. За медиите стана много трудно да разкриват случаите на корупция и да критикуват популистката политика.

На практика всички радиостанции се приятелски настроени към премиера. Обществената телевизия е станала канал за държавна пропаганда

Близки до Орбан бизнесмени изкупиха вестници и онлайн медии, припомня германската обществена телевизия Це Де Еф. Стотици редакции бяха вкарани в близка до правителството медийна фондация. Особено в провинцията хората виждат и чуват по цял ден Орбан и неговите възгледи.

Останалите малко на брой независими редакции изпитват сериозни проблеми с финансирането. За да си нямат главоболие с правителството, фирмите, вкл. международните, отказват да им дават реклама. Не само в медиите, но и в публичното пространство като цяло цари атмосфера на сплашване и автоцензура, констатират наблюдатели.

Всъщност контролираните от режима на Орбан медии манипулираха усилено по темата "Украйна". Създаде се шизофренна ситуация - докато премиерът подкрепяше в общи линии позицията на ЕС за войната в Украйна, държавните медии заеха проруска позиция. Проправителствени експерти внушаваха в студиата, че едва ли не Украйна провокирала тази война. Подобно "рамкиране" на войната се среща и в други страни в региона. В България например, където дори обществените БНТ и БНР услужливо дават ефир за "другата гледна точка", която се припокрива с тезите на руската пропаганда.

В Сърбия пък продължава да има медии, които все още говорят за руски успехи и използват пропагандното понятие "специализирана операция"

Президентът Вучич, както и премиерът Орбан се радват на публичен образ на защитници на нацията в условията на надвиснала заплаха. Те са представяни от медиите като политици, справили се със сериозна дилема - хем да критикуват войната, хем да запазят добрите връзки с Путин като жизненоважни за техните страни. Това се оказа перфектната рецепта за разгром на и без това неубедителната опозиция. Тя беше нарочена, че в името на интеграцията със Запада е готова да жертва националния интерес.

В Сърбия режимът на Вучич контролира всички телевизии с национално излъчване, цялата булевардна преса и почти всички локални медии. В доклада си за 2019 г. "Фрийдъм хаус" алармира, че журналистите в тази страна са сплашвани, а политиците често ги наричат "предатели" или "платени от чужбина врагове на народа". Дори когато останалите няколко сериозни сръбски медии разкриват случаи на корупция и разобличават правителствени лъжи, това бива заглушено от глашатаите на властта.

Сходна медийно-политическа симбиоза имаше в България при режима на Борисов. Той вече е минало, но "превзетите" медии се оказаха с по-дълбоки корени. Някои от тях сменят курса, но други продължават да саботират промяната, при това доста успешно.

* В статията са използвани материали, събрани за целите на проекта "Медийната система и журналистическата култура в България". Проектът се реализира от ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" и е финансиран от фонд "Научни изследвания".