Доц. Момчил Дойчев

Въпросът за ролята на България като духовен и културен център в Източна Европа през Средновековието и последващото ѝ „заместване“ от Русия е сред най-дискусионните теми в историографията и публицистиката. Той съчетава безспорни научни факти с интерпретации, а понякога и с идеологически натоварени митологии. Настоящият текст има за цел да систематизира тези пластове, като разграничи доказаното от спорното и проследи механизмите, чрез които се изграждат имперски исторически наративи.

I. България като първичен духовен център на славяноезична Европа

Съвременната наука е категорична, че старобългарският (старославянският) език, създаден в контекста на делото на Кирил и Методий и техните ученици, е първият писмен и литературен език на славяноезичния свят.
Кирило-Методиевият старобългарски език е най-старият славянски литературен език, засвидетелстван документално. "За нуждите на своята моравска мисия солунските братя Константин- Кирил и Методий превеждат на солунския български диалект най- необходимите за църковното богослужение книги. В Кирило-Методиевите преводи е отразена богато граматичната структура на тогавашния български език. Тъй като с веществени писмени данни за който и да било друг славянски език преди втората половина на IX в. науката не разполага, Кирило-Методиевият старобългарски език е най-старият славянски литературен език, засвидетелстван документално. Като славянски език от една толкова древна епоха той се отличава с голяма архаичност на своя граматичен строеж. Той е стоял все още доста близо до праславянския език, от който чрез продължителна и непрекъсната диференциация са се образували всички съвременни славянски езици. С тези си качества старобългарският език има неоценимо значение за изучаването историята на славянските езици. Той ни дава твърдата основа, върху която се изгражда сравнителното прѹчване на славянските езици и от която става осветяването на особеностите на доисторическия праславянски език." “ (Кирил Мирчев: "Старобългарски език", С. 1972 г.)

Този език, оформен в Преславската и Охридската книжовни школи, става основа на богослужението, книжнината и държавната култура в широк регион – от България: на Запад към Сърбия и Босна и на север през Влашко, Молдова и Киевска Рус до Московия.

“Влиянието на българския е огромно, много по-голямо от това на който е да е било друг език от същата група...Този език е изиграл водеща роля в оформянето на старославянския, от там и на руския и дори е допринесъл много за развитието на други езици от различен произход – румънския и унгарския...От Средновековието насам българите щедро са дарявали съседите си със свои думи..” (Виктор Стивънсън)
Руският лингвист Макс Фасмер също признава, че старобългарският език лежи в основата на руския църковен и книжовен език, като българското културно влияние върху източнославянските земи продължава до XVIII век. (Die Slaven in Griechenland von Max Vasmer. Mit eine Karte; Verlag der Akademie der Wissenschaften, Berlin 1941; Zentral Antiquariat der Deutschen Demokratischen Republik, Leipzig 1970)

България действително изпълнява ролята на „държава на духа“

(по израза на Дмитрий Лихачов), предоставяйки писменост, богослужебен език и книжовна традиция. Произходът на самия метафоричен термин, използван от Лихачов има дълбока интелектуална история в критиката на съвременната култура. Според Марин Бодаков терминът означава утопична, но изпълнена и с реално съдържание „държава на интелекта, книгата и културата“. Той има своите предшественици в романа „Игра на стъклени перли“ (Das Glasperlenspiel) от Херман Хесе, както и в друго произведение, писано приблизително по същото време – „Доктор Фаустус“ на Томас Ман. Общото между тях е критиката на културата, трагичната съдба на Германия и тревогата за бъдещето на целия цивилизован свят. Дмитрий Лихачов цитира Хесе и в мъченическите озарения на историческия път на България, в нейната Държава на духа провижда спасителното прераждане на хората с Култура, която ги брани от кошмарите на Историята. За Лихачов надеждата за прераждането на Утопията в духовна реалност се нарича България.

II. Трансферът на духовен център: от Търново към Москва

След падането на България под османска власт (края на XIV век), естествено настъпва вакуум в това, което по-късно се интерпретира като „православно-славянския свят“. Този вакуум постепенно се запълва от възходящото Московско първоначално васално на Златната орда ханство, по-късно самостоятелно княжество, царство и империя.

Москва започва да се утвърждава като нов религиозен и културен център чрез няколко механизма:
• Приемственост или по-скоро имитационна редакция на византийското (заимствано от Киев) православие;
• Приемане и присвояване на византийският имперски държавен модел, присаден върху традицията на азиатския деспотизъм на Златната орда.
• Присвояване на скандинавско-славянското име Рус и неговото наследство от скандинаво-славянската Киевска Рус (Украйна и Беларус)
• Налагане и присвояване на старобългарския език, обработен с идеологически цели и наложен като „църковно-славянски“. Оттук и стремежът да се изтрие от историята всичко българско и да се замени с „татарски“, „турски“, „монголски“, „китайски“, „ирански“ и пр. произход.
• Присвояване на българската идея за Търново като Трети Рим, появила се след падането на Константинопол под властта на кръстоносните латини и създаването на Латинската империя по времето на цар Йоан-Асен Втори след разрива с Рим. Така се изгражда идеологията за Москва като „Третия Рим“.
• привличане на книжовници и духовници от българските земи;
• адаптиране и редактиране на старобългарската книжнина;

Държавата до времето на цар Петър Първи е изобразена на всички тогавашни карти с името "Московия". По това време

под името „Рус“ и "Русия" се разбира Украйна/Беларус,

а терминът "славяни" се отнася до територията на бившата Киевска Рус. В Московия се говори на московитски език, причислен от изследователите към групата на угрофинските езици. По сведения на историци народите на Киевска Рус и на Московия не са могли да комуникират помежду си: защото московитският език е съдържал само приетите чрез религията думи на български, тоест "славянски" думи. (понякога разминаването е комично, защото в религиозните текстове и песнопения българската дума „живот“ на московитски език означава корем, стомах.)
В този процес старобългарският език постепенно се варваризира и трансформира в т.нар. църковнославянски в неговата руска редакция – факт, признат и в съвременната лингвистика.

III. Език, терминология и политическа символика
Един от ключовите въпроси е свързан с терминологията. В научната традиция терминът „църковнославянски език“ обозначава книжовна норма, развила се на основата на старобългарския, но претърпяла регионални редакции (във васалните провинции на Българската империя Сърбия, Албания, Влашко, Молдова, както и в Киевска Рус и оттам в угро-финско-татарска Московия).

В публицистичния дискурс често се сблъскват различни противоположни тези, че:
• терминът „славянски“ се присвоява и по този начин се размива българския принос;
• понятието „Русия“ постепенно измества по-ранни политоними като „Московия“;
• Отрича се приемствеността на държавното наследство на Златната орда в Московия;
• езиковата и културната приемственост на България, Византия и Киевска Рус се интерпретира като оригинално руско явление.

Тези твърдения съдържат елемент на истина по отношение на политическата употреба на историята, но изискват внимателно разграничение от крайни обобщения (например твърдения за „изкуствено създаден руски език“ или пълна липса на източнославянска езикова традиция, които не се подкрепят от съвременната лингвистика).

IV. Имперският наратив и „славянската“ идея

През XVIII–XIX век Руската империя развива концепцията за „славянското единство“, която има ясно политическо измерение. Чрез нея:
• се изгражда културна общност на славянските народи, „естествено“ под руско лидерство;
• се легитимира външнополитическа експанзия на Московското /руското царство към Европа;
• се създава образът на Русия като „закрилник“ на всички славянски и православни народи.
Цитира се често афоризъм, приписван на Румен Донев – че „всичко руско се представя като славянско, а после всичко славянско като руско“ – улавя именно този механизъм на символно присвояване/плячкосване на религиозно, културно, езиково и държавно наследство.

V. Исторически митове и контра-митове

В този контекст възникват редица противопоставящи се наративи:

1. Руският имперски мит
– Русия като единствен освободител и „естествен“ лидер на славянството.
2. Реактивният национален контрамит
– пълно отрицание на руската историческа роля и максимализиране на българската роля в изграждането на славянска имперска общност.

Истината се намира между тези крайности:
• българското културно влияние е фундаментално и научно доказано;
• руската държавност и култура обаче се развиват и върху собствена хибридна основа: - източнославянска и угро-финско-татарска етно-езикова основа; хибриден държавен модел между азиатския деспотизъм на Златната орда и Източно-римския византийски модел на хармония между светска и духовна власт;
• взаимодействието между различните влияния – византийско, скандинаво-славянско и българско е двупосочно, макар и асиметрично в различни периоди.

VI. За произхода и понятието „славяни“
Тезите, че понятието „славяни“ е късна изкуствена конструкция или че изцяло замества „българи“, не се споделят от утвърдената историческа наука. Терминът има сложна еволюция и се използва в различни форми още в ранносредновековни източници.

Същевременно е вярно, че:
• етническите и езиковите категории в ранното Средновековие са били далеч по-гъвкави;
• политическите интерпретации на тези категории често са по-късни.

Заключение

Историческата роля на България като извор на писменост, книжовност и християнска култура за Източна Европа е безспорен научен факт. Също толкова безспорно е, че след политическия упадък на България тази роля постепенно е поета и трансформирана от Москва.
Проблемът възниква не в самия процес на културна приемственост, а в неговата интерпретация. Имперските идеологии – включително руската – често пренаписват историята, за да легитимират политически претенции.

Затова критичното мислене изисква:
• разграничаване на факти от идеология;
• признаване както на българския принос, така и на сложността на историческите процеси;
• отказ от крайни национални или имперски митологии.
Истината не обслужва нито пропаганда, нито мит – тя изисква познание, контекст и интелектуална честност.