Сайтът desebg.com публикува неразказана до момента трагична история за съдбата на хасковския учител Михаил Стайков, откаран и убит в концлагера „Слънчев бряг” край Ловеч, описана от д-р Веселина Узунова, уредник в Регионалния исторически музей – Хасково. Тя разговаря с родственици на учителя, които посещават изложената през месец септември тази година в РИМ-Хасково изложба „Свидетели: Памет за концлагера „Белене”. Името на Михаил Стайков фигурира под № 84 в списъка на загиналите в концлагера (1959-1962) край Ловеч по секретното дело за лагерите на прокуратурата от 1990 г. Заглавието и вътрешните подзаглавия са на desebg.com.

Гроб без кости

„Заклевам се пред себе си и Бога, че никога не ще забравя Милчо – моя обичан съпруг. Единствено щастлива ще бъда когато ще съм при него” –  Мария, 21 април 1961 г.  Тези думи записва с неутешима болка вдовицата на уважавания учител по български език в гр. Хасково Михаил Стайков Стайков – Милчо, година след убийството му в комунистическия лагер край Ловеч, известен още като концлагера „Слънчев бряг”.

Семейството на активния борец против фашизма и капитализма Стайко Стайков е почернено и съпругата му баба Керана изплаква мъката си на един гроб без кости, където по християнски са погребани окървавените дрехи на сина им Милчо.
Превратностите на съдбата неочаквано застигат и онези членове на обществото, на които комунистическия режим е обещал да се труди и живее свободно. Митът е развенчан и ДС не успява да облече истината в одеждите на пропагандата.

Снахата на Михаил Стайков разказва

Историята ми разказа снахата на Михаил Стайков – Виолета, която бе дошла в Регионалния исторически музей – Хасково, за да разгледа пътуващата изложба „Свидетели за концлагера Белене”, изложена там през септември 2019 г.
Случайната ми среща с нея става повод за поредица последващи срещи, по време на които тя ми разказа, как е споделила съдбата на едно погубено семейство, платило цената на свободата с животите на децата си.

Бракът на Виолета и Стайко – първородният син на Михаил, преминава под сянката на семейната трагедия на Стайкови и неизживеният живот на един обичан баща.

Опитът за бягство на брата на Михаил Стайков

Трагичната история на семейство Стайкови започва през 50-те години на ХХ век, когато най-малкият син на Стайко и Керана – Любомир е съден за опит за бягство през границата по време на служба в гранични войски.

Тогава бай Стайко използва влиянието си сред местните комунисти и за деянието на Любомир не последва строго наказание. Случаят се разшумява и поражда нежелана критика към пристрастността на тогавашната правораздавателна система, защото в други случаи за престъпление като това на Любомир Стайков, законът предвижда смърт.

В съзнанието на младия мъж обаче, идеята за бягство е трайно посадена и в края на 50-те той отново преминава границата с Гърция. Няколко дена по-късно Любомир е върнат на българска територия и арестуван от властите като шпионин.

В спомените си членове на семейството подлагат на съмнение достоверността на обвиненията в шпионаж и диверсия, по които Любомир Стайков е осъден на смърт. Роднините ясно помнят неговата убеденост и съзнанието, което влага в действията си – той трябва да напусне България, за да види света!

„Ако пипнете брат ми с пръст, ще ви счупя ръцете”

Процесът срещу Любомир Стайков шокира хората в Хасково и материализира дълго втълпяваните им представи за шпионите-диверсанти – широко експлоатирана от пропагандата тема през 50-те години.

Събралото се множество в съдебната зала става свидетел на нещастието, сполетяло семейството.
В отчаян опит да защити малкия си брат, Михаил Стайков се изправя и се заканва на служителите на милицията: „ако пипнете брат ми с пръст, ще ви счупя ръцете”.

Реакцията на МВР не закъснява и още на следващия ден, Михаил е изведен от работното си място в училище „Отец Паисий” и изчезва безследно.

Майка му баба Керана всеки ден ходи в милицията да се моли да го върнат, а от там все ѝ отговарят, че не знаят къде е, сигурно е избягал, изоставил е семейството си заради друга жена и пр.

Баща му – активният борец против фашизма и капитализма и лоялен комунистически деятел, е безсилен срещу злобата и ожесточението, с което ДС се разправя с набедените за врагове, пък били те и комунисти.

Убит на третия ден от вкарването в лагера „Слънчев бряг”

След време става ясно, че Михаил е изпратен в един от най-жестоките концлагери, съществували някога в България – „Слънчев бряг” край Ловеч.

По заповед на засегнат от заканите му началник на ДС в Хасково, Милчо е бит до смърт с маркучи и издъхва само 3 дена след пристигането си в лагера – на 12 март 1960 г. Жестоката разправа със семейство Стайкови не приключва дотук.

Още един син от семейство в Стайкови в лагера край Ловеч

През същата 1960 г., отново без съд и присъда, за лагера в Ловеч заминава и по-малкият брат на Михаил – Димитър. Тъкмо отбил военната си служба, младият мъж е приет за студент в София. На съпругата му е обяснено, че е изпратен в Ловеч превантивно, за да не извърши някакво престъпление, тъй като единият му брат чака изпълнение на смъртна присъда, а другият е официално „в неизвестност”.

Изпращането на поредния невинен човек в най-жестокия лагер на смъртта на НРБ от чисто санитарни съображения е не само белег на царуващото тогава безправие и произвол. Това е върхът на лицемерието на властите и запазена марка на най-човекомразния режим  сред бившите социалистически страни.

В лагера в Ловеч Димитър разбира, че брат му Михаил е убит в същия лагер. Година и половина по-късно е освободен и се завръща в Хасково. Пред семейството си не говори за преживяното в Ловеч, не казва нищо и за убийството на брат си. Намира утеха единствено в чашката и скоро се пропива.

Междувременно, на 3 декември 1960 г. съпругата на Михаил – Мария получава смъртния акт на съпруга си и пакет с окървавените му дрехи. Шушуканията из града по нашумелия случай и искрената съпричастност към мъката на баба Керана изглеждат започват да безпокоят началниците на МВР и те организират изложба с шпионски предмети във фоайето на театъра. Там са експонирани дрехите и някои лични принадлежности на осъдения на смърт Любомир Стайков.

Пореден опит за бягство, затвор и бягство от затвора

Късметът продължава да бъде с Любомир Стайков, въпреки погромът над по-големите му братя. През 1964 г. по повод на 20 годишнината от 9 септември, смъртната му присъда е заменена със затвор, а през 1966 г. новият министър на правосъдието Светла Даскалова го освобождава.

Пред семейството си в Хасково Любо разказва, как два пъти е разработил някакви съоръжения за военните заводи в Сопот и Карлово, и че това е послужило за скоростното му освобождаване.

Заедно с брат си Димитър, Любомир започва работа в хасковското предприятие „Млада гвардия”. Четири години по-късно, през 1970 г. Любо Стайков отново прави опит да напусне страната. Пред семейството си заявява, че животът си е негов и той няма друг избор, освен да продължава да опитва.

Отново попада в Старозагорския затвор, откъдето през 1973 г. успява да избяга и успешно напуска пределите на България.

Постигнал заветната си цел, Любомир завършва висше образование в Германия и работи в проектантското бюро  на завода на „Опел”.