Проф. Калин Янакиев, "Портал Култура".

Ще започна с едно твърдение, което вероятно ще смути мнозина. Твърдя, че ако някой сложи край на посткомунистическата олигархия - онази, създадена с "куфарчетата с пари на Партията", със силите на "силовите групировки" и под надзора на ДС-мрежата и с която десетилетия наред се бориха демократичните общности в България, това е не някой друг, а... Бойко Борисов и партията му ГЕРБ.
Говоря именно за края на посткомунистическата олигархия, защото краят на идеологическия комунизъм, с който определени люде продължават да се "борят" и до днес, настъпи всъщност в последното десетилетие на ХХ век, и днес продължава да "живее" само в главите на маргинални, много възрастни и населяващи най-вече селата и малките градчета на страната ни хора.

Целият въпрос е на каква цена и с какъв резултат приключи ГЕРБ и неговият лидер с въпросната посткомунистическа олигархия. Възцари ли се най-сетне и престана ли да бъде саботиран един европейски демократичен ред в България? Победи ли "демокрацията", в името на която най-активните в гражданско отношение сегменти на обществото ни се бориха с вездесъщите "комунисти"?
На този въпрос е изключително важно да отговорим точно, за да се разберем най-сетне помежду си именно ние, въпросните активни граждани-антикомунисти, за отношението си към ГЕРБ, към неговия "вожд" и към така смутително за някои надигналата се вълна на политическа нетърпимост към "гербаджийството".

Защо, ако съм прав, че Борисов практически ликвидира посткомунистическата олигархия в България, срещу него с такава сила се консолидира в последните година-две именно онази широка общност, която имат навика да наричат "градската десница" - т. е. същата онази общност, същите (буквално същите) хора, които се бориха по площадите и със Станишевата "Тройна коалиция" и с уродливо-червено-Доганово-атакаджийския "кабинет Орешарски" и даже - по-възрастните от тях - с Виденовото (пост-Лилово) БСП?

Дали защото, както ни внушават разни манипулатори, тази общност "олевя",

бе "разложена" от перверзните "либерали", та през миналото лято се озова на своя традиционен площад заедно с най-неочаквани групи: по генезиса си действително леви - като тези на Мая Манолова, с "отровното трио" и дори с определени националистично настроени групи?
Защо към тяхната градска вълна този път проявиха масово съчувствие и обичайно "анонимните" и аполитични, обмърморващи "и тия и ония" фенове на шоуто на Слави? Някакъв задкулисен (но мощен) остатък от вездесъщото комунистическо ДС ли изкуши тези толкова разнородни общности да се съберат в - както се опитаха да ни внушат - "нов Отечествен фронт"? Но защо тогава от цялата тази "ляво-либерална" конспирация срещу "десния" Борисов въобще не спечели

БСП, която отчетливо започна да се маргинализира

именно във въртопа на анти-ГЕРБ вълната и днес по-скоро ѝ е нежелан придатък?

Ще кажа. Защото въобще не ставаше дума за "лява" реакция срещу победилата (в лицето на ГЕРБ) "десница". Ставаше дума, трябва да диагностицираме това точно - за масова реакция срещу онова, в което превърна страната ни, да - победилият посткомунистическата олигархия на прехода, Борисов. А то, ако трябва да го характеризирам максимално кратко, се разкри като автокрация (на политическата повърхност) и грандиозна партийно-зависима олигархия без цвят (под политическата повърхност).
Да, Борисов победи посткомунистическата олигархия, тормозила нашенския преход не инак, а защото я превърна в своя всепояждаща и идейно всеядна клиентела.

Руинира вездесъщите БСП-барони, защото ги "купи", защото именно по маниера на до-десетоноемврийската БКП превърна ГЕРБ в партия-държава; изпълни държавната и местната администрация с партийно-лоялни към себе си, но съвсем не антикомунистически настроени чиновници (израстващи именно благодарение на тази си лоялност и на абсолютно нищо друго); създаде обхванал цялата страна "обръч" от "герберски" фирми, към които потекоха и държавните и европейските пари, обществените поръчки и техните полуанонимни, но "наши" подизпълнители.


Точно както в комунистическата епоха в различните краища на страната се издигнаха местни "господари", дирижиращи целия бизнес в своите региони - издигащи и "смазващи", но съвсем не на идеен принцип, когото заблагоразсъдят (разни "Пилета", екземпляри от които видяхме нагледно в последните дни на 45-ото НС).
Да, особено в последния мандат на Борисов усещането за завърналата се след три десетилетия "партия-държава" стана толкова осезателно, че нищо пропагандно-бълбукащо на политическата повърхност не можеше повече да го тушира. Сдобихме се с "наши" милионери, които при това се разконспирираха с войните, които започнаха да водят с остатъците от "не-нашите"; с "наши" прокурори, които водеха тези техни войни, с "наши" рекетьорски къщи (спомнете си "Осемте джуджета"), които изпълняваха "мокрите" им поръчки.

Почти всички хартиени медии и телевизии станаха "наши"

и заговориха в единен Борисово-похвален тон, както тогава, когато през миналия век отразяваха ежедневните успехи на "развитото ни социалистическо общество". Отгоре на всичко най-"избраните" (най-безличните или най-одиозните) от тези "наши" в определен момент се оказваха в близки, в лични контакти със самия премиер на "партията-държава". Един, научихме, му подарявал златни кюлчета за рождения ден, друг играел редовно карти с него, с трети обсъждали прелестите на поредната "Мата Хари" и т. н.
Този най-вътрешен кръг на новата (деидеологизирана) "партия-държава" все повече започна да натрапва аналогията с "ловната дружинка" на Правешкия "Тато", докато пък оторизираните изпълнители на волята на "лидера" и задушевната му "дружинка" - неговите министри все повече започнаха да приличат на Татовото "политбюро" или на мафиотски кръг (вижте как през 2017 г. трима от тях целуват ръка на Борисов - в най-буквалния смисъл на думата.


Всичко това, казвам, започна да става все по-ясно видимо в последния мандат на Борисов. Започна сиреч да става ясно за широката общественост, че той е "разбил" остатъците на БКП като е изградил едно... ново БКП, гостоприемно интегрирало както готовите да му служат членове на старото, така и неистово желаещите да останат на политическата сцена "разбити авари" от десницата на прехода (СДС, превърнали се в нещо като дейците на казионното БЗНС при комунизма).
Завършил с успех изграждането на алтернативната на "комунистите" партия-държава, Борисов изпадна през последните години във всъщност закономерната за всеки успял автократ политическа болест, която бих нарекъл "автократична деменция" и която, специално при него - вероятно поради манталитетния му бекграунд и ранната му школовка при "правешкия диктатор" - се прояви във все по-отчетливи прилики именно с Тодор Живков. Започна да се държи все по-безцеремонно и шегаджийски-просташки с журналисти, с културни дейци, с експерти, да говори за държавата изключително в първо лице единствено число, да се хвали с измислени успехи.


Изгради същинска мания към асфалт и магистрали

(а в България няма нито една изцяло завършена магистрала). Изпадна и в същинска митомания: всички европейски и световни лидери започна да ни представя като свои близки "приятели", над които при това той има неотразим чар и влияние. Страхливата си и компромисна (между Русия и ЕС) външна политика начена да ни представя като много "хитра" по "байганьовски" маниер.
И ето: най-вече тази автократична деменция и митомания пропука образа му в очите на широката общественост. От вдъхващ респект "народняк" (тип, да речем, Стамболов или Стамболийски) той скоропостижно се превърна в нескончаем резервоар за вицово осмиване. А вицовото осмиване - знаем го от епохата на комунистическата автокрация - винаги е на границата да се превърне от смях в освиркване, от смях в гняв.


Е, моята теза тук е, че именно онова, което Борисов произведе, побеждавайки по този начин посткомунизма в България - побеждавайки го чрез превръщането на с мъка изтласквалата го демокрация в автокрация-и-олигархия, чрез "изкупуването" на цялата му клиентела (заедно с нейната корупция) доведе до онова, което така много смущава днес някои представители на антикомунистическото "ветеранство", а именно - общият фронт срещу Борисов и ГЕРБ на действително твърде разнородни групи и обществени сегменти.
Демократите в страната (които никой не може да заблуди, че протестите ръководел Радев) се изправиха срещу "десния" ГЕРБ, именно защото с безпогрешното си, формирано през целия преход чувство, усетиха, че десетилетието на тази партия руинира демокрацията в България от противоположния край на руиниралите я в предишните години "посткомунисти". Именно затова, казвам, те се изправиха срещу него, а не защото "олевяха".

Истински левите фрагменти - тип Нинова-БСП, неистовата Мая Манолова

и т. н. - пък го сториха, защото се видяха маргинализирани, оставени без възможност за независима "клиентела". Широките Слави-Трифонови кръгове накрай, присъединиха масивната си вълна към останалите, защото прогледнаха за инсталиралия се "нов Бай Тошо", който им разкри с цялата си "популярна находчивост" любимият шоумен.

С две думи, лятото на тази година с нещо базисно започна да ми напомня онези месеци след "снемането на др. Тодор Живков от поста генерален секретар на ЦК на БКП" и обхваналото огромни маси от населението на страната желание това "снемане" да бъде доведено до край. Защото, ако бъдем трезви, и в онези дни това желание бе събрало в "единен фронт" най-разнообразни - както тогава не подозирахме - групи хора: и искрени демократи-антикомунисти, и дисидиращи леви, и монархисти-носталгици, и "великобългарски" националисти, и рокаджийско-хипарска младеж, и даже анархисти.
Да, подобно събиране "в едно" крие опасности и те се проявяват в последващия ход на времето (както се проявиха и тогава). В определен момент обаче то е неизбежно. Неизбежно е именно когато на обществото е започнала да противостои партия-държава, задушила по различен начин всички негови сегменти.


Защото тогава всички тези сегменти - именно по вина на инсталиралата се срещу обществото партия-държава - започват да имат една цел - нейното премахване. И тази цел няма как да не придобие приоритет над "сегментните".
Борисов и ГЕРБ (съгласен съм, в други и несравними с тогавашните условия) победиха посткомунистите (но и демократите, и левите, и десните, и по-либералните, и по-консервативните) като си построиха "партийна държава", т. е. като по същество руинираха постигнатото срещу посткомунизма със средствата на посткомунизма. Ето защо днес те се превърнаха в антагонистичният полюс на цял "единен фронт". Те, а не вече "комунистите" (които бяха погълнати), те, а не "чалгаджиите на Слави", те, а не "онази, помните ли я от 2013 г. Мая Манолова". И ще кажа, че който не осъзнава това, или - ако е антикомунист, не е вече и демократ, или, какъвто и да е, е изгубил разбирането си за настоящето и пребивава в произволно избрано от него минало.
Днес аз не бих се наел да прогнозирам как и дали ще бъде постигната общата цел на този "анти-ГЕРБ фронт". Именно защото помня 1990 г., когато срещу въстаналите против партията-държава разнообразни обществени сили стоеше именно... партията-държава, а тя е мощен противник.
Сега положението е аналогично: срещу анти-ГЕРБ статуквото е изправена клиентелата, олигархията, "нашата" местна власт, "нашата" прокуратура, "нашата" мафия, "нашата" преса, т. е. всичко онова, което ГЕРБ произведе в края на своето управление. Убеден съм обаче, че както тогава, така и днес усилието е задължително. Защото поне на нас, антикомунистите-демократи, никога не ни е трябвала победа над "комунистите", която не е демокрация, а сива олигархия и автокрация.