Даниел Смилов, Дойче веле

2020 е много тежка година, която постави пред изпитание целия свят. В България нещата се оказаха още по-сложни, защото към и без това ужасната Ковид-пандемия се добавиха и хроничните ни корупционно-управленски болежки, които ескалираха до остра криза. И по двата въпроса правителството ни убеждава, че като държава сме избрали по-малкото зло. Дали е така?

Здравната криза

По отношение на пандемията през пролетта държавата избра по-малкото зло, като въведе изпреварваща карантина: училищата бяха затворени преди останалите в Европа. Смъртността от коронавируса беше изключително ниска и мерките не продължиха по-дълго, отколкото в другите европейски държави. Да, имаше икономически загуби, но пък хиляди човешки животи бяха спасени.

През есента пак избрахме по-малкото зло, но този път оставихме икономиката и училищата максимално отворени и въведохме ограничителни мерки едва когато имаше реална опасност болниците да не издържат. В резултат България достигна изключително високи нива на смъртност. Задминахме и Швеция, и другите държави от ЕС по този зловещ показател. За сметка на това получихме (може би) някакъв икономически бонус, който обаче е трудно да се измери. А и най-вероятно няма да го има, защото карантина все пак беше въведена. И може да се окаже по-дълга от предвиденото.

Като се тегли чертата под тази сметка, човек се обърква кое е по-малкото и кое е по-голямото зло. Ако загубата на много човешки животи е по-голямото зло, не може да се каже, че сме го избегнали. Ако икономическите щети са по-голямото зло, за тях също не може да се твърди, че сме ги минимализирали в сравнение с останалите държави.

Корупционната криза

С утихването на първата вълна на пандемията с голяма сила избухна корупционна криза, която този път засегна пряко и премиера Борисов. Най-големият скандал беше със загубените 700 милиона от хазартния бизнес на Васил Божков, които уж се изплъзнали от хазната, без Борисов и правителството му да забележат. Към това опашато “обяснение” на ситуацията се добавиха компрометиращи записи на премиера, шкафчета с пари и злато, скандал с къща и манекенка и други красоти. България влезе в световната преса с цялата тази екзотика и резултатите не закъсняха: Европейската комисия излезе със силно критичен доклад за спазването на принципите на правовата държава. Да, критики имаше и за други страни, но нашият доклад светеше в червено като коледна елха. Подранилата Коледа продължи и със здраво сурвакане от Европейския парламент, който прие много остра резолюция за България. В нея премиерът не беше поименно споменат, но хората с умерени дедуктивни умения не биха отчели това като значим пропуск: червените лампички и в този документ украсяваха основно правителствената сграда и седалището (в смисъл сградата) на главния прокурор.

Не че беше необходимо тези неща да бъдат подчертавани толкова демонстративно от европейските ни партньори. Цели 60%  от хората в страната бяха убедени в справедливостта на исканията за оставка на Бойко Борисов и Иван Гешев: основните причини за необичайната предколедна украса.

Но и тук дойде изборът на “по-малкото зло”. Чрез разнообразни хитрувания управляващите успяха да убедят хората, че едни предсрочни избори са по-голямото зло, а оставането им на власт е по-малкото бедствие. За целта се раздаваха пари на калпак, писа се нова конституция, бяха дадени свидни министерски жертви: трима министри, начело с Горанов, си заминаха заради “връзки с ДПС”, а министър Кирилов -  за цялостно творчество и водеща роля в комедията “Велико народно събрание”.

Аргументите за това, че оставането на власт на Борисов е “по-малкото зло”, също бяха разнообразни. Първият вече не изглежда особено валиден - а именно, че опазването на живота на българите изисква Борисовото присъствие във властта. Вторият беше, че никой не прави избори по време на пандемия. Това също се оказа невярно - Доналд Тръмп изгуби президентските избори в САЩ точно по време на пик на заразата, но провеждането на изборите не пострада поради този факт. А и при добра организация българските избори можеха да са и по-рано от американските.

Следващият аргумент беше, че едно служебно правителство на Радев е по-голямото зло от оставането на Борисов на власт. Тук нещата (в най-добрия случай за управляващите) са на кантар. Сходна тежест има и аргументът, че трябваше да се приеме бюджет на държавата. Хубаво е, че бюджет беше приет, но е много вероятно той да бъде променян и поправян догодина. Също така не може да се каже, че приетият бюджет задава някаква генерално нова посока или пък че прави възможна радикална модернизация: по-скоро виждаме още от старите идеи (като саниране на сгради, магистрали и пр.). В този смисъл политическата добавена стойност на приетия бюджет е минимална.

И накрая: основният аргумент за оставането на Борисов беше, че не се знае какво ще стане след едни нови избори - дали няма да е “по-лошо”. Така че ако теглим чертата под цялата тази тънка сметка, останахме си с правителство и главен прокурор, към които и българите, и международните ни парньори подхождат със запушени носове. Но това неудобство се компенсира от факта, че сме избегнали някакво голямо политическо зло. Без да е ясно за какво точно зло става дума.

Поуката

Изводът от тази история е, че в България има някакъв системен проблем в обществената оценка на по-голямото и по-малкото зло. Част от този проблем се дължи на къса памет. През пролетта мислехме, че животът е по-ценен от парите, през есента - точно обратното. Не е изключено в единия случай да сме били прави, но няма как да сме били прави и в двата.

По същата липса на логика (и загуба на памет) Лютви Местан беше изгонен от ДПС заради тесни връзки с Ердоган преди няколко години, а сега всички превъзнасят Доган и компания заради това, че Движението е получило категорична подкрепа от турския лидер. Кое е по-малкото зло? Доган или Местан? Връзките с Ердоган или връзките с Путин?

Освен загуба на памет, причина за проблематичните ни оценки на “по-малкото зло” е и тоталният опортюнизъм в българската политика, както и липсата на устойчиви принципи, към които да се придържаме. Ситуацията със Северна Македония го демонстрира: толкова години имахме позиция на подкрепа за суверенитета и еврочленството на тази страна, а  сега изведнъж установихме, че блокирането на това еврочленство е "по-малкото зло” пред възможността да останем с "открадната история” (каквото и да значи това). На всички е ясно обаче, че управляващите имат предизборни основания да помпат патриотарски нагласи - тези конюнктурни обяснения са всъщност истинската причина за извъртането ни на дипломатическия терен.

Когато подобни партийни сметки и опортюнистични действия изместят принципите и ценностите, не е никак учудващо, че по-малкото и по-голямото зло могат да се менят като ветропоказател. Сутрин е едно, вечер е друго. Но това остава неизменно - най-голямото зло в България изглежда е падането от власт.