Алекс Алексиев, bulgariaanalytica.org

Има исторически събития, които са точно това – смътни спомени за събития от миналото, които представляват интерес предимно за професионалните историци. Има и други, важни събития, които оформят съзнанието на нацията за поколения напред, за добро или зло. Едно такова събитие за гърците е клането в Смирна преди близо 100 години, в края на Първата световна война. Точно навреме, за да ни напомни за тази трагедия, на книжния пазар излиза новата книга на германския историк Хайнц А. Рихтер, съдържаща рядко безпристрастен поглед към едно от събитията, които оцветяват гръцката национална идентичност така, както малко други[1]. Това напомняне с историческо значение не е самотно, защото точно сега ислямисткият диктатор на Турция, Ердоган и обслужващата го ислямистка преса все по-открито оспорват легитимността на Лозанския договор, с който са определени сегашните граници на Турция, с намеквания за различни териториални претенции – от гръцките острови до богатите на петрол иракски провинции. Този отдавнашен конфликт има още по-широки международни последици, тъй като смутните събития в Близкия изток, на които сме свидетели, са породени от изкуствените граници, установени по онова време от британските и френските империалистически стремежи и от радикалните усилия на Мустафа Кемал да модернизира Турция, Именно те са причината за яростната ислямистка контраатака на Ердоган.

През 1919 г. Първата световна война вече е в своята последна фаза и едно нещо е ясно, а именно, че вековната Османска империя е на смъртния си одър, което разпалва вълчи апетит сред силните на деня и борбата кой да вземе късовете от нея. Това включва не само великите сили на деня (Великобритания, Франция и Русия, която току-е преживяла болшевишката революция), но и по-малки актьори като Италия и Гърция, които се надяват да се възползват от този пир след разпадането на империята. Накрая се оказа, че всъщност държавата с най-малка мощ, участваща в пиршеството, храни най-големите и непремерени амбиции и в крайна сметка заплаща най-голямата цена за тях – Гърция. Започвайки още преди освобождаването си от Османската империя през 1830 г., гърците са подхранвали грандиозна националистична мечта, „Мегали идеята” (на гръцки: Μεγάλη Ιδέα), наричана още и „Великата идея” или „Голямата идея”. По същество Мегали идеята призовава за обединяване на всички гърци в Европа и Мала Азия в една държава със столица Константинопол, възстановявайки на практика Византийската империя. Като се имат предвид реалностите, тази идея никога не е било нещо повече от фантазия, но много гърци упорито се държаха за нея.
 
За тях разпадането на Османската империя е моментът да превърнат фантазията в реалност, още повече, че тогавашният министър-председател Елефтериос Венизелос е може би най-ревностният привърженик на идеологическия проект Мегали. И така, Гърция, която подкрепя силите на Антантата, изпраща армия в Смирна (днешен Измир) на 15 май 1919 г., привидно за защита на местното гръцко население, но всъщност с много по-големи планове. В крайна сметка тя мобилизира огромна армия от 200 000 души и тръгва към Анкара, за да победи веднъж завинаги омразните турци. Турците в същото време нямат армия и току-що са започнали да се организират военно в Турското национално движение, под ръководството на Мустафа Кемал, героят от Галиполи. Гърците печелят многобройни победи, докато не са спрени на река Сакария, само на 50 мили от Анкара. Логистиката и линиите на комуникация на гърците са безнадеждно изчерпани. Те са достигнали края на възможностите си и когато турците се организират и оборудват, гърците нямат никакъв шанс. Година по-късно, гърците са принудени да се върнат в панически бяг в Смирна, където ги очаква турското отмъщение. То е още по-жестко, поради практиката на гърците да горят земите след себе си по време на отстъплението си. Гръцките и арменските части на Смирна са опожарени и между петдесет и сто хиляди души са заклани, а късметлиите са евакуирани от съюзнически кораби. След това 1,5 милиона гърци от Мала Азия са разменени за 500 000 турци в един от първите случаи на организирано етническо прочистване. Това е и краят на една идея, която се оказва не чак толкова велика.
 
Има един интересен исторически парадокс в гръцко-турските враждебни отношения. Факт е, че през по-голямата част от османския период гърците се ползват с привилегирован статут, над всички християни в империята. Той им е дарен още през времето на управлението на Мехмед II, завоевателят, който остранява всички съперници на гръцкия патриарх в Константинопол и му дава ранг на паша и широки църковни и светски права за власт над православните християни в империята. През многовековното отоманско владичество, гърците контролират петте най-важни позиции, които немюсюлманите могат да заемат в империята: патриархът, лидерите на двете княжества Влахия и Молдова и двамата официални главни преводачи (Драгоман на Портата и Драгоман на флота), които контролират цялата дипломатическа кореспонденция и съобщения в султанското правителство.