Мария Луиза Българска всяка година идва в България, но рядко застава пред камерите. Спомените си за царското семейство и за някои премълчани истини тя разказа в интервю за "120 минути" на бТВ от личния кабинет на цар Борис III. "Баща ми беше винаги зает и ние не влизахме при него просто така, когато ни хрумне. Виждахме го сутрин на закуска. Винаги пиеше липов чай.  Казвахме „Добро утро!” и после ние имахме уроци. Учителите идваха тук да ни учат, а  той тръгваше по работа – в София или тук.

Винаги когато идваше да ни види, беше голяма радост. Чакахме го, а той ни водеше на разходки.  Имахме много екскурзии през лятото, в планината особено. За нас беше голяма радост да ходим по езерата, да ловим пъстърви и да спим на палатки. Това за децата да не спят в кревати и нещо много важно", сполни си княгинята.

На въпрос защо все още има тайни около смъртта на нейния баща и кой се страхува от истината за нея, княгиня Мария Луиза отговори: "Няма отговор. Може да се търси навсякъде. Има много теории, гадания, измислици, но засега за жалост нищо не излезе наяве. Човек започва да елиминира: не са германците, защото макар че той се опъна на Хитлер и беше единственият човек – не казвам цар или президент, а човек, и му каза: „Не изпращам българските войски на Източния фронт и не си давам евреите!” Никой друг не го направи. Това се крие, разбира се, но и това ще излезе. Значи, не са германците, англичаните нямаха смисъл да го убият, защото баща ми опитваше да направи завой на Запад. Единственото, което може да се каже, че е от Изток. И аз съм убедена в това."

От 1990 година тя отправя въпроси. "Питала съм президенти и други хора: „Знаете ли нещо?” –„ Не.” „Знаете ли, кой разкопа баща ми тук от гроба и не го остави на мира?” –„ Не!” - Една стена от мълчание. Брат ми, като беше премиер и той не успя да научи какво направиха с тялото на баща ми. Това е нещо доста отвратително. Всеки има право да отиде на гроба на баща си или на майка си. Затова, когато майка ми почина, аз казах: „Дума да не става да я погребат в България! Пак да направят такава гавра – Благодаря!”

Тя разказа и за чичо си – принц Кирил? "Той се зае да се грижи за нас. Ние много го обичахме. Като го осъдиха на смърт, ние бяхме тук, във Врана, чухме по радиото и се разплакахме. Мама искаше да отиде да го види, да му заведе католически свещеник, но й казаха: „Не може!” Няколко часа по-късно го убиха. Това не беше лесно за мама. След това дойдоха да й изкажат съболезнования от правителството, че бяха убили девера й. На другите гробища има една плоча, където се знае, че е чичо ми Кирил и другите, които бяха разстреляни. То е една яма, където са всички вътре. Знае се, че ямата е някъде там. Дали е точно под този мавзолей или паметник – това не се знае. Никой не помни точно къде е."

Сестрата на Симеон Сакскобургготски разкри, че музеят на Двореца „Врана”, в който се съхранява голяма част от колекцията на царското семейство през последните години, "лека-полека ще се отвори и за публиката. Поне хората да помнят, че е имало нещо. Много неща се изтриват нарочно от миналото. Учебниците са бели. Понякога кажат – Борис, цар Борис да не кажат… И годините на комунизма ги няма в днешните учебници. Децата не знаят какво е било. Много е важно хората да знаят какво е било, за да не правят грешки в бъдещето. Но това ще продължи още във времето."

Помолена да сподели как е приела решението на брат си да се върне в България, Мария Луиза разказа: "Дядо ми, италианският крал, казваше, че в семейството само един командва. Но това е така, че Симеон цял живот миля за България и никога не спря да помага. Когато дойде моментът, той беше много щастлив да дойде тук и аз с цялата си душа го подкрепих. Аз бях първата, която дойде тук през май 1991 г. Знаете ли какво е да живее човек половин век и да си милее за земята, за дома, за всичко – не е лесно. През  1982 г. пътувах от Цюрих до Истанбул и прелетях оттук. Имаше слънце и видях отгоре кубетата на „Св. Александър Невски”. И ми стана страшно мило и си рекох: „Може би никога няма да ги видя пак.” Но стана чудо и ето ме. 

ЧАз винаги подкрепям брат си, продължи княгинята. - Той си взе здравето и живота да изпълни дълга си. Майка ми, разбира се, помогна за това, защото ни говореше винаги за България. На българските празници тя ни пращаше на православните черкви, защото мама беше католичка. Винаги ни напомняше: „Днес е на този светец и трябва да отидете на черква!” Винаги. Тя като говореше за България, казваше „у нас”. У нас не беше Италия, а България.  А живя тук само 13 години."