Тони Николов, Портал Култура

Когато една задълбочаваща се политическа криза не бъде разрешена с политически средства, тя се премества на улицата, където всичко се решава с „улични средства“. Когато с цената на всичко се купува малко „политическо време“, потребно за оцеляването на властта – даже с „игри“ на Конституция и ВНС – винаги се разразяват сблъсъци. Когато отношенията между основни институции в държавата (премиер и президент) са единствено отношения на лична ненавист, тогава тази страна вече е на ръба на бездната. А когато политическото късогледство най-безотговорно ескалира ситуацията, в мътните води винаги „ловят риба“ най-сумрачни интереси.

Вчерашният „ден на гнева“, обявен за „велико народно въстание“, прояви или събра в едно всички изброени по-горе тенденции. Твърдя го и като очевидец от мястото на събитията – от сутринта и късно вечерта. Слава Богу, че при среднощните ексцесии – след бомбичките и паветата на изпратените (от кого?) „ултраси“ – се разминахме без кръвопролития. Ала се стигна до брутално насилие: битите протестиращи, ранените полицаи, пострадалите и обгазени журналисти не са никак малко. Сред пострадалите е и моят приятел, писателят и журналист Димитър Кенаров, съборен на земята и ритан в главата от полицията, както не е бил бит в Беларус и от органите на реда на Лукашенко. Всичко това е доста срамно за днешна България!

През целия ден вчера виждах как напрежението се покачва, докато в парламента вървяха евтините пазарлъци за „тези 120 гласа“, които няма как да доведат до ВНС, но пък са димна завеса за „демаршите“ на властта. Имаше някои сблъсъци около колите на жандармерията, пръскане със спрейове и обгазявания, но в „нормата“. Хората на площада останаха през целия ден и скандираха мирно. Вечерта беше същото. Присъединиха се е такива, които през деня са били на работа. Разговарях с много хора: младежи привечер с усмивка ми разказваха, че са „люти“ – били обгазявани от полицията – но всичко си беше мирно и спокойно, когато се чуха първите бомбички. Някъде около 21.30 ч. бях недалеч от площада. Пресрещнах първите уплашени хора, които си тръгваха. Последваха нови гърмежи. Пред очите ми момиче и момче, увити с трибагреник, се втурнаха от стълбите на БНБ и застанаха като „жив щит“ пред полицаи около Партийния дом. Напразно. „Качулки“ откъм фонтана пред президентството вече хвърляха огромния си арсенал от бомбички, без да им пука от нищо – над главите и на протестиращите, и на полицаите, които започнаха да се прегрупират. Беше ясно, че ще има ответна атака. И че „криминализацията“ на мирния протест на хилядите хора ще се инструментализира политически. Тръгнах си със свито сърце: следих развоя на събитията до късно през нощта по телевизиите и излъчванията в интернет.

Убеден съм, че и мнозина политици са правили същото. Ако им е останал малко здрав разум, днешният ден би трябвало да е за тях „ден на размисъл“. В което имам всички основания да се съмнявам.

* * *

Самото преместване на Народното събрание в сградата на бившия Партиен дом – и то в разгара на толкова тежка политическа криза – сякаш ни премести в края на лятото на 1990 г. И отново: протести, оставка, палатки, сблъсъци с полицията, насилие, разрушаване на палатковите лагери… Само дето бившият Партиен дом не пламна. Препращам интересуващите се към великолепния документален филм на Малина Петрова за онзи пожар отпреди трийсет години, около който продължават да витаят неизяснени много въпроси. Някои от тях по удивително актуален начин се преплитат с въпросите на днешния ден. Най-вече тези: кому е изгодно всичко това и кой влиза в ролята на „политическата жертва“, за да видим накрая кои са излъганите…

Цялото това преместване на парламента в бившия Партиен дом има и символна страна, която не е никак маловажна. И тя не се изчерпва само с липсата на националния герб върху зданието (което само по себе си е скандално!) или смайващата постсоц безвкусица на новата пленарна зала, силно напомняща някои парламенти на бившия СССР. Да не говорим за ограничения достъп на медиите, сбутани в сутерена на някогашната еднопартийна сграда.

Вместването в този социнтериор удивително пасва и на манталитета на управлението – на сегашните ешелони на властта, сякаш мечтали да бъдат част от някогашния „живковски модел“ и най-сетне намерили „мястото си“.

И все пак много неща смайват – дори спрямо размирната 1990 г.

Тогава поне се вървеше към нова Конституция – въпреки съмненията и различията, прераснали в гладни стачки и протести впоследствие.

Сега и на децата е ясно, че нова Конституция няма да има. Че ГЕРБ просто тупа топката и внася проект за отбиване на номера, без да има реална възможност да събере 160 гласа за свикване на Велико народно събрание.

И за какво тогава е цялото това обществено упражнение?

Според д-р Даниела Дариткова – така ГЕРБ иска да успокои хората, „по този начин търсим съгласие и умиротворение“.

 „Съгласието и умиротворението“ се видяха вчера в „триъгълника на властта“.

Не е ли ясно на управляващите, че ако продължат да занимават хората с неосъществими конституционни проекти, вбесяват немалка част от обществото (над 60% според социолозите) и допълнително наливат масло в огъня?

Да не говорим за абсурдността на внесения от тях проект, несръчно преписан от сега действащата конституция. С тази разлика, че е зачеркнат (неизвестно защо?) преамбюлът на Валери Петров, който, пак по думите на същата д-р Дариткова, можело да бъде написан от друг голям съвременен български поет. Да обявим тогава литературен конкурс още днес.

Всички тези бръмчащи идеи в нечии мъдри глави ме подсетиха за ядовитите (и безсмъртни) реплики на Пенчо Славейков за „мухите на пазарището“, дето все ни съпровождат по хлъзгавия ни път през времето. Подобни лица той определя не иначе, а като „дахомейци“ – хора, облечени с власт, в „чиито глави голям брой мухи и насекоми пеят песента на един провален политически живот“.

И както има „дарове на данайците“, които човек не бива да приема на никаква цена, с оглед на опасността им и независимо от привлекателния им външен вид, така има и „дарове на дахомейците“ – още по-неприемливи, поради глупостта, която си стича от тях в изобилие.

Такъв „дахомейски дар“ е и този никому ненужен конституционен проект, писан под редакцията на Данаил Кирилов, на когото е забранено да пише дори във фейсбук.

Онова, което особено тревожи днес в България, е тъкмо политическото „дахомейство“ – кризата на смисъла и на здравия разум.

Формално погледнато, уж всичко си е на място – имаме премиер, парламент, президент, прокуратура, съдебна власт и държавна администрация.

В същото време „дахомейството“ се шири в огромни размери и 70–80% от гражданите нямат никаква вяра в институциите.

В отговор „дахомейството“ опитва да се саморестартира.

Няма как обаче една европейска държава да функционира, ако премиерът ѝ се крие в миша дупка, изявява се само онлайн и системно бойкотира заседанията на парламента, където не се е вясвал от памтивека.

Няма как един парламент да работи под обсада, делегитимиран от доверието на гражданите, камо ли да чертае проекта на нова конституция.

Няма как в този момент страната ни да избегне най-лошото, ако президентът ѝ, имащ своите отговорности по Конституция, вместо да е самовлюбен в правотата си, не започне спешни консултации с основните политически сили. Колкото да е болезнено егото на едни или други политици и политически сили.

През 1997 г. президентът Петър Стоянов го стори и се разминахме с катастрофата.

Друг изход от кризата просто няма.

Или ако има, той се нарича ескалация. В пъти по-голяма от вчерашните събития.