Адам Туз, “Guardian“

Ако една дума можеше да обобщи случилото се през 2020 г., това би било „неверие“. Между публичното признаване на Си Цзинпин за епидемията от коронавирус на 20 януари 2020 г. и встъпването на Джо Байдън като 46-и президент на САЩ точно година по-късно, светът беше разтърсен от болест, която за 12 месеца уби повече от 2,2 милиона хора и разболя тежко десетки милиони. Днес официалният брой на загиналите е 4,51 милиона. Вероятната цифра е повече от два пъти по-голяма. Вирусът наруши ежедневието на почти всички на планетата, спря голяма част от обществения живот, затвори училища, раздели семейства, прекъсна пътувания и обърна наопаки световната икономика.

За да ограничи последиците, държавната подкрепа за домакинствата, бизнеса и пазарите придоби измерения, невиждани извън военно време. Това не беше просто най-острата икономическа рецесия, преживяна след Втората световна война, тя беше по своему уникална. Никога досега не е имало колективно решение, колкото и случайно и неравномерно да беше затварянето на големи части от световната икономика. Това беше, както каза Международният валутен фонд (МВФ), „криза като никоя друга“.

Още преди да разберем какво ще ни сполети, имаше всички основания да мислим, че 2020 може да е бурна. Конфликтът между Китай и САЩ се разрастваше. Във въздуха се носеше усещане за „нова студена война“. Глобалният растеж се забави сериозно през 2019 г. МВФ се тревожеше за дестабилизиращия ефект, който геополитическото напрежение може да окаже върху световната икономика. Икономистите изготвиха нови статистически показатели, за да проследят несигурността, която пречи на инвестициите. Данните силно подсказваха, че източникът на неприятностите е в Белия дом. 45-ият президент на САЩ Доналд Тръмп успя да се превърне в нездравословна глобална мания. Той се кандидатира за преизбиране през ноември и изглеждаше склонен да дискредитира избирателния процес, дори ако той доведе до победа. Неслучайно лозунгът на Мюнхенската конференция за сигурност през 2020 в Давос за типовете национална сигурност беше „По-малко Запад“.

Освен притесненията около Вашингтон, часовникът отброи края на времето за преговорите за Брекзит. Още по-тревожна за Европа с началото на 2020 г. беше перспективата за нова бежанска криза. На заден план дебнеше както заплахата от окончателна ужасна ескалация на гражданската война в Сирия, така и хроничният проблем с недоразвитите страни. Единственият начин да се поправи това беше да се стимулират инвестициите и растежът на световния юг. Притокът на капитал обаче беше нестабилен и неравен. В края на 2019 г. половината кредитополучатели с най-ниски доходи в Африка на юг от Сахара вече се приближаваха до точката, в която вече не можеха да обслужват дълговете си.

Всеобхватното чувство за риск и безпокойство, което висеше над световната икономика, беше забележителен обрат. Очевидният триумф на Запада в Студената война, възходът на пазарното финансиране, чудесата на информационните технологии и разширяването на орбитата на икономическия растеж изглежда затвърдиха капиталистическата икономика като всепобеждаващ двигател на съвременната история. През 90-те години отговорът на повечето политически въпроси изглеждаше прост: „Това е икономиката, глупако“. Когато икономическият растеж промени живота на милиарди, Маргарет Тачър обичаше да казва „няма алтернатива“. Тоест, нямаше алтернатива в дневен ред, основан на приватизация, регулиране с едно докосване и свобода на движение на капитали и стоки. Още през 2005 г. британският центристки премиер Тони Блеър декларира, че спорът за глобализацията има толкова смисъл, колкото и спорът дали есента трябва да последва лятото.

До 2020 г. икономиката се превърна от отговор във въпрос. Поредица от дълбоки кризи - започнали в Азия в края на 90-те години и преминаващи през финансовата система на Атлантическия океан през 2008 г., еврозоната през 2010 г. и световните производители на стоки през 2014 г. - разклатиха доверието в пазарната икономика. Всички тези кризи бяха преодолени, но чрез правителствени разходи и намеси на централната банка. Кризите бяха предизвикани от спекулации, а мащабите на интервенциите, необходими за тяхното стабилизиране, бяха исторически. И все пак богатството на световния елит продължи да се умножава. Докато печалбите бяха частни, загубите бяха обществени. Кой би могъл да се изненада, питат сега мнозина, ако нарастващото неравенство доведе до популистки смущения? Междувременно, с грандиозния възход на Китай, вече не е ясно дали големите богове на растежа са на страната на Запада.

И тогава, през януари 2020 г., от Пекин излезе новина. Китай беше изправен пред мощна епидемия от нов коронавирус. Това беше естественият „обратен удар“, за който отдавна ни предупреждаваха защитниците на околната среда, но докато климатичната криза ни накара да разширим съзнанието си до планетарен мащаб и да определим график за десетилетия, вирусът беше микроскопичен и всепроникващ, и се движеше с темпове от дни и седмици. Той засегна не ледниците и океанските приливи, а телата ни. Носеше се с дъха ни. Поставяше под въпрос не само отделните национални икономики, но и световната икономика.

Когато излезе от сенките, Sars-CoV-2 изглеждаше като предсказана катастрофа. Вирусолозите бяха предвидили точно този вид силно заразна грипоподобна инфекция. Той дойде от едно от местата, от които очакваха да дойде - регион на гъсто взаимодействие между дивата природа, селското стопанство и градското население, разпръснато в Източна Азия. Той се разпространи предсказуемо по каналите на глобалния транспорт и комуникация.

Имало е и много други смъртоносни пандемии. Това, което беше драматично новото за коронавируса през 2020 г., беше мащабът на отговора. Не само богатите държави изразходваха огромни суми за подпомагане на гражданите и бизнеса - бедните и страните със средни доходи също бяха готови да платят огромна цена. До началото на април по-голямата част от света извън Китай, където вирусът вече беше възпрян, влезе в безпрецедентни усилия за спирането му. „Това е реално световна война“, каза Ленин Морено, президент на Еквадор, една от най-засегнатите страни. „Другите световни войни бяха локализирани на някои континенти с много малко участие на други континенти..., но това засяга всички. Не е локализирано. Това не е война, от която можете да избягате."

Локдаун бе фразата, която започна да се използва широко, за да опише нашата колективна реакция. Самата дума е спорна. Локдаунът (заключването) предполага принуда. Преди 2020 г. това беше термин, свързан с колективно наказание в затворите. Имаше моменти и места, където това бе подходящо описание за отговора на Covid. В Делхи, Дърбан и Париж въоръжена полиция патрулира по улиците, вземаше имена и номера и наказваше тези, които нарушават комендантския час. В Доминиканската република удивителните 85 000 души, почти 1% от населението, бяха арестувани за нарушаване на блокирането.

Дори да няма насилие, затварянето на всички заведения за хранене и барове, наложено от правителството, може да се почувства репресивно върху техните собственици и клиенти. Но блокирането изглежда едностранчив начин за описване на икономическата реакция на коронавируса. Движението рязко намаля, доста преди издаването на правителствени заповеди. Ходовете към безопасност на финансовите пазари започнаха в края на февруари. Бизнесът се затваряше или преминаваше към работа у дома. До средата на март спирането на всичко стана норма. Тези, които бяха извън националното териториално пространство, като стотици хиляди моряци, се оказаха прогонени на плаващи съдове.

Широкото приемане на термина „блокиране“ е показател за това колко спорна е политиката на вируса. Обществата, общностите и семействата се скараха жестоко заради маските за лице, социалната дистанция и карантината. Цялото преживяване беше пример, в най-големия мащаб, на това, което немският социолог Улрих Бек през 80-те нарече „рисково общество“. В резултат на развитието на съвременното общество се оказахме колективно преследвани от невидима заплаха, видима само за науката - риск, който остава абстрактен и нематериален, докато не се разболеете - а нещастниците, изправили се пред това, се оказаха бавно потъващи в течността, натрупана в белите им дробове.

Един от начините да се реагира на такава рискова ситуация, е да се премине в отричане. Това може да проработи. Би било наивно да си представяме друго. Много повсеместни болести и социални неразположения, включително много, които причиняват масови загуби на живот, се игнорират и натурализират, третират се като „факти от живота“. По отношение на най-големите екологични рискове, по-специално климатичната криза, може да се каже, че нашият нормален начин на работа е отричане и умишлено невежество в голям мащаб.

Изправяне лице в лице с пандемията беше това, което огромно мнозинство от хора по целия свят се опитаха да направят. Но проблемът, както Бек каза, е, че да се справим с наистина мащабните, всеобхватни рискове, които съвременното общество генерира, е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. То изисква съгласие какъв е рискът. То също изисква критично ангажиране със собственото ни поведение и със социалния ред, към който принадлежи. Изисква се желание за политически избор относно разпределението на ресурсите и приоритетите на всяко ниво. Подобни избори влизат в противоречие с преобладаващото желание през последните 40 години за деполитизиране, за използване на пазарите или закона, за да се избегнат подобни решения. Това е основният тласък зад неолиберализма или пазарната революция - да деполитизира проблемите на разпределението, включително много неравнопоставените последици от социалните рискове, независимо дали те се дължат на структурни промени в глобалното разделение на труда, щети за околната среда или болести.

Коронавирусът ясно разкри нашата институционална липса на подготовка, което Бек нарича „организирана безотговорност“. Той разкри слабостта на основните апарати на държавната администрация, като актуалните правителствени бази данни. За да се справим с кризата, се нуждаехме от общество, което да дава много по-голям приоритет на грижите. Силни призиви, отправени от необичайни места за „нов социален договор“, който правилно би оценил основните работници и отчел рисковете, породени от глобализирания начин на живот, на който се радват най-големите късметлии.

На правителствата, главно в центъра, се падна правото да се справят с кризата. Жаир Болсонаро в Бразилия и Доналд Тръмп в САЩ експериментираха с отричането. В Мексико измисленото ляво правителство на Андрес Мануел Лопес Обрадор също тръгна по неутъпкан път, отказвайки да предприеме драстични действия. Националисти като Родриго Дутерте във Филипините, Нарендра Моди в Индия, Владимир Путин в Русия и Реджеп Тайип Ердоган в Турция не отрекоха вируса, но разчитаха на техния патриотичен призив и тактики на тормоз, за да го преодолеят.

Управляващите центристи бяха подложени на най-голям натиск. Фигури като Нанси Пелоси и Чък Шумър в САЩ или Себастиан Пинера в Чили, Сирил Рамафоса в Южна Африка, Еманюел Макрон, Ангела Меркел, Урсула фон дер Лайен и подобни на тях в Европа. Те приеха науката. Отричането не беше вариант. Отчаяно искаха да докажат, че са по-добри от „популистите“.

За да преодолеят кризата, в средата на пътя политиците извършиха много радикални неща. Повечето от тях бяха импровизации и компромиси, но доколкото те успяха да придадат програмен имидж на отговорите си - независимо дали под формата на програмата на ЕС от следващото поколение или програмата на Байдън за възстановяване през 2020 г. - тя идва от репертоара на зелената модернизация, устойчиво развитие и Зелената сделка.

Резултатът беше горчива историческа ирония. Дори когато защитниците на Зелената сделка като Бърни Сандърс и Джеръми Корбин изпаднаха в политическо поражение, 2020 г. категорично потвърди реализма на тяхната диагноза. „Зеленият нов курс“ бе решил категорично неотложността на екологичните предизвикателства и го свърза с въпросите на крайното социално неравенство. Зеленият нов курс настояваше, че при посрещането на тези предизвикателства демокрациите не могат да си позволят да бъдат възпрепятствани от консервативни икономически доктрини, наследени от отминалите битки на 70-те години и дискредитирани от финансовата криза през 2008 г. Това беше Зеленият нов курс, мобилизирал ангажирани млади граждани, от които демокрацията, ако иска да има обнадеждаващо бъдеще, очевидно зависи.

Зелената сделка също, разбира се, изискваше, вместо безкрайно закърпване на система, произвеждаща и възпроизвеждаща неравенство, нестабилност и криза, тя да бъде радикално реформирана. Това беше предизвикателство за центристите. Но едно от предизвикателствата на кризата беше, че въпросите за дългосрочното бъдеще могат да бъдат оставени настрана. 2020 година беше изцяло година за оцеляване.

Непосредственият отговор на икономическата политика на коронавирусния шок се основава директно на уроците от 2008 г. Правителствените разходи и намаленията на данъците в подкрепа на икономиката бяха още по-бързи. Интервенциите на централната банка бяха още по-грандиозни. Тези фискални и парични политики заедно потвърдиха съществените прозрения на икономическите доктрини, застъпвани някога от радикалните кейнсианци и направени новомодни чрез доктрини като Модерната парична теория (MMT). Държавните финанси не са ограничени като тези на домакинствата. Ако паричният суверен третира въпроса как да организира финансирането като нещо повече от технически въпрос, това сам по себе си е политически избор. Както Джон Мейнард Кейнс веднъж напомни на своите читатели в разгара на Втората световна война: „Всичко, което всъщност можем да направим, можем да си позволим“. Истинското предизвикателство, истински политическият въпрос беше да се разберем какво искаме да направим и да разберем как да го направим.

Експериментите в икономическата политика през 2020 г. не бяха ограничени до богатите страни. Благодарение на изобилието от долари, отпуснати от Федералния резерв, но въз основа на десетилетия опит с променливите глобални капиталови потоци, много правителства на развиващите се пазари, например в Индонезия и Бразилия, показаха забележителна инициатива в отговор на кризата. Те пуснаха в действие набор от инструменти за политики, които им позволиха да хеджират рисковете от глобалната финансова интеграция. По ирония на съдбата, за разлика от 2008 г., по-големият успех на Китай в контрола на вируса направи икономическата му политика да изглежда относително консервативна. Държави като Мексико и Индия, където пандемията се разпространи бързо, но правителствата не успяха да отговорят с мащабна икономическа политика, изглеждаха все по-далеч във времето. Годината щеше да стане свидетел на грандиозния спектакъл на МВФ, който смъмри мексиканското правителство за това, че не успя да управлява достатъчно голям бюджетен дефицит.

Беше трудно да се избегне усещането, че е настъпила повратна точка. Беше ли това, най-накрая, смъртта на ортодоксалното, което преобладаваше в икономическата политика от 80-те години? Беше ли това предсмъртния вой на неолиберализма? Като съгласувана идеология на управление, може би. Идеята, че естественият обхват на икономическата дейност - независимо дали болестната среда или климатичните условия - може да бъде пренебрегнат или оставен на пазарите за регулиране, очевидно не е в допир с реалността. Такава беше и идеята, че пазарите могат да се саморегулират във връзка с всички възможни социални и икономически сътресения. Дори по-спешно, отколкото през 2008 г., оцеляването продиктува интервенции в мащаб, последно наблюдаван през Втората световна война.

Всичко това остави икономистите задъхани. Това само по себе си не е изненадващо. Ортодоксалното разбиране на икономическата политика винаги е било нереалистично. В действителност неолиберализмът винаги е бил радикално прагматичен. Неговата истинска история е тази на поредица от държавни намеси в интерес на натрупването на капитал, включително насилствено разгръщане на държавно насилие, за да се унищожи опозицията. Каквито и да са доктриналните обрати и бури, социалните реалности, от които революцията на пазара беше изтъкана през 70-те години на миналия век, продължиха до 2020 г. Историческата сила, която най-накрая пропука основите на неолибералния ред, не беше радикален популизъм или възраждане на класовата борба - това беше чума, предизвикана от непредпазливия глобален растеж и огромния маховик на финансовото натрупване.

През 2008 г. кризата беше предизвикана от свръхекспанзията на банките и излишъците от свръхсигурност на ипотечните кредити. През 2020 г. коронавирусът удари финансовата система отвън, но крехкостта, която този шок показа, беше генерирана вътрешно. Този път не банките бяха слабото звено, а самите пазари на активи. Шокът стигна до самото сърце на системата, пазара на американските държавни ценни книжа, предполагаемо сигурните активи, на които се основава цялата кредитна пирамида. Ако това се беше стопило, щеше да повлече останалия свят със себе си.

Мащабът на стабилизиращите интервенции през 2020 г. беше впечатляващ. Той потвърди основното настояване на Зеления нов курс, че ако има воля, демократичните държави наистина разполагат с необходимите инструменти за упражняване на контрол върху икономиката. Това обаче беше нож с две остриета, защото ако тези интервенции бяха за утвърждаване на суверенна власт, те бяха водени от криза. Както през 2008 г., те служеха на интересите на онези, които имаха най-много загуба. Този път не само отделни банки, но и цели пазари бяха обявени за твърде големи, за да се провалят. За да се прекъсне този кръговрат на криза и стабилизиране и да се превърне икономическата политика в истинско упражнение на демократичния суверенитет, ще е необходима коренна реформа. Това би изисквало реална смяна на мощността.

Когато една икономика върви към рецесия, човек не трябва да приема бедствието като естествен лек, ободряваща чистка. Вместо това бързата и решителна държавна икономическа политика би могла да предотврати колапса, безработицата, загуби и социални страдания.

Тези интервенции не можеха да не изглеждат като предвестници на нов режим отвъд неолиберализма. Тя бяха политически възможни само защото нямаше предизвикателство отляво и тяхната спешност беше стимулирана от необходимостта от стабилизиране на финансовата система. И те дойдоха. През 2020 г. нетната стойност на домакинствата в САЩ се увеличи с повече от 15 трилиона долара. И все пак това се възползва изключително предимно от този 1%, който притежаваше почти 40% от всички акции. 10% между тях притежават 84%. Ако това наистина беше „нов обществен договор“, то беше тревожно едностранна афера.

Въпреки това 2020 г. беше момент не само на грабеж, но и на реформаторски експерименти. В отговор на заплахата от социална криза, в Европа, САЩ и много нововъзникващи пазарни икономики бяха изпробвани нови начини за осигуряване на социални помощи. И в търсене на положителен дневен ред центристите възприеха политиката на околната среда и въпроса за климатичната криза както никога досега. Противно на опасенията, че Covid-19 ще отклони вниманието от други приоритети, политическата икономия по Зелената сделка стана повсеместна. „Зелен растеж“, „По-добро възстановяване“, „Зелена сделка“ - лозунгите бяха различни, но всички те изразяваха зелената модернизация като общ центристки отговор на кризата.

Разглеждането на 2020 г. като всеобхватна криза на неолибералната ера - по отношение на нейните екологични, социални, икономически и политически основи - ни помага да открием нашите исторически ориентири. В тези условия кризата с коронавируса бележи края на дъга, чийто произход е през 70-те години. Може да се разглежда и като първата всеобхватна криза в епохата на Антропоцена - епоха, дефинирана от удара от неуравновесеното ни отношение към природата.

2020 разкри колко зависима е икономическата дейност от стабилността на природната среда. Малка вирусна мутация в микроб може да застраши икономиката по целия свят. Тя също така разкри как в екстремни случаи цялата парична и финансова система може да бъде насочена към поддържане на пазари и поминък. Това наложи въпроса кой е подкрепен и как - кои работници, кои бизнеси какви обезщетения да получат или какво данъчно облекчение? Това развитие разруши разделенията, които бяха основополагащи за политическата икономия през последния половин век - линии, които разделяха икономиката от природата, икономиката от социалната политика и от политиката като цяло. Накрая имаше и друга голяма промяна, която през 2020 г. окончателно разсея основните предположения от ерата на неолиберализма: възходът на Китай.

Когато през 2005 г. Тони Блеър се подиграва на критиците на глобализацията, той се подигра с техните страхове. Той противопостави техните тесногръди тревоги на модернизиращата енергия на азиатските нации, за които глобализацията предлага светъл хоризонт. Глобалните заплахи за сигурността, които Блеър призна, като ислямския тероризъм, бяха лоши. Но нямаше надежда те действително да променят статуквото. В това се крие тяхната самоубийствена нерационалност. През десетилетието след 2008 г. доверието в стабилността на статуквото беше загубено.

Русия беше първата, която изложи факта, че глобалният икономически растеж може да измести баланса на силите. Подхранвана от износа на нефт и газ, Москва отново се очерта като предизвикателство за хегемонията на САЩ. Заплахата на Путин обаче беше ограничена. Китайската не беше. През декември 2017 г. САЩ обявиха своята нова Стратегия за национална сигурност, която за първи път определи Индо-Тихоокеанския регион като решаващата арена на конкуренцията между силите. През март 2019 г. ЕС издаде стратегически документ със същия ефект. Междувременно Обединеното кралство показа ново необичайно лице - от отбелязването на нова „златна ера“ на китайско-британските отношения през 2015 г. до разполагането на самолетоносач в Южнокитайско море.

Военната логика е позната. Всички велики сили са съперници, или поне такава е логиката на „реалистичното“ мислене. В случая с Китай имаше добавен идеологически фактор. През 2021 г. китайската компартия направи нещо, което съветският ѝ колега никога не направи: отбеляза своята стогодишнина. Макар че от 80-те години насам тя позволяваше ръст, ръководен от пазара и натрупване на частен капитал, Пекин не криеше, че се придържа към идеологическото наследство, което се движеше по пътя на Маркс и Енгелс към Ленин, Сталин и Мао. Си Цзинпин едва ли би могъл да бъде по-категоричен относно необходимостта от придържане към тази традиция и по-ясен в осъждането си на Михаил Горбачов за загубата на идеологическия компас на Съветския съюз. Така че „новата“ студена война наистина беше „възродена“ стара „студена война“ - студена война в Азия, тази, която Западът всъщност никога не спечели.

Имаше обаче две основни разлики, разделящи миналото от настоящето. Първата беше икономиката. Китай представлява заплаха в резултат на най-големия икономически бум в историята. Това се отрази зле на някои на запад в производството, но предприятията и потребителите в западния свят и извън него спечелиха изключително много от развитието на Китай и са в състояние да печелят още повече в бъдеще. Това създаде проблем. Възобновената студена война с Китай имаше смисъл от всяка гледна точка, с изключение на „икономиката, глупако“.

Втората фундаментална новост беше глобалният екологичен проблем и ролята на икономическия растеж за ускоряването му. Когато глобалната политика в областта на климата се появи за първи път в съвременния си вид през 90-те години, САЩ бяха най-големият и непоколебим замърсител. Китай беше беден и емисиите му едва се вписваха в глобалния баланс. До 2020 г. Китай емитира повече въглероден диоксид, отколкото САЩ и Европа заедно, и разликата се очаква да се увеличи поне още едно десетилетие. Не можете да си представите решение на проблема с климата без Китай, както не можете да си представите и отговор на риска от възникващи инфекциозни заболявания. Китай е най-мощният инкубатор и на двете.

През 2020 г. зелените модернизатори на ЕС все още се опитваха да разрешат тази двойна дилема в своите стратегически документи, като определят Китай едновременно като системен съперник, стратегически конкурент и партньор за справяне с климатичната криза. Администрацията на Тръмп си улесни живота, като отрече проблема с климата. Но Вашингтон беше в икономическа дилема - между идеологическото изобличаване на Пекин, стратегическите изчисления, дългосрочните корпоративни инвестиции в Китай и желанието на президента да сключи бърза сделка. Това беше нестабилна комбинация, а през 2020 г. се обърна. Китай беше предефиниран като заплаха за САЩ, стратегически и икономически. В отговор разузнаването, сигурността и съдебните клонове на американското правителство обявиха икономическа война на Китай. Затваряйки пазарите и блокирайки износа и оборудването за производство на микрочипове, те се стремят да саботират развитието на високотехнологичния сектор в Китай, сърцето на всяка съвременна икономика.

Възходът на Китай беше дългосрочна световна историческа промяна. Но успехът на Пекин в борбата с коронавируса и увереността, която той демонстрира, бяха червен флаг за администрацията на Тръмп. Междувременно ставаше все по-ясно, че продължаващата глобална сила на САЩ във финансите, технологиите и военната мощ се крепи на разклащащи се стъпала. С Covid-19 здравната система на САЩ беше съсипана и нейната вътрешна мрежа за социална сигурност остави десетки милиони в риск от бедност. Ако „китайската мечта“ на Си през 2020 г. остана непокътната, същото не може да се каже за неговия американски колега.

По този начин общата криза на неолиберализма през 2020 г. имаше специфично и травматично значение за САЩ - и по-специално за една част от американския политически спектър. Републиканската партия и нейните националистически и консервативни избирателни райони претърпяха през 2020 г. това, което най-добре може да се опише като екзистенциална криза, с дълбоко вредни последици за американското правителство, за американската конституция и за отношенията на Америка с широкия свят. Това кулминира между 3 ноември 2020 г. и 6 януари 2021 г., когато Тръмп отказа да признае поражението си на изборите, голяма част от републиканската партия активно подкрепи усилията за отмяна на изборите, социалната криза и пандемията бяха оставени без надзор и накрая, на 6 януари, президентът и други водещи фигури в неговата партия насърчиха нахлуването на тълпата в Капитолия.

По основателна причина, това поражда дълбока загриженост за бъдещето на американската демокрация. А в крайната дясна част на американската политика има елементи, които справедливо могат да бъдат описани като нео-фашисти. Но два основни елемента липсваха от оригиналното фашистко уравнение в САЩ през 2020 г. Единият е тотална война. Американците помнят гражданската война и си представят бъдещите граждански войни, които могат да се случат.

Другата липсваща съставка в класическото фашистко уравнение е социалният антагонизъм - заплаха отляво, независимо дали е въображаема или реална, за социалното и икономическо статукво. След като конституционните бурни облаци се събраха през 2020 г., американският бизнес се съгласува масово и категорично срещу Тръмп. Нито главните гласове на корпоративна Америка се страхуваха да изложат бизнес аргументите за това.

Това изравняване на парите с демокрацията в САЩ през 2020 г. трябва да бъде успокояващо, но само до известна степен. Помислете за втори алтернативен сценарий. Ами ако вирусът беше пристигнал в САЩ няколко седмици по-рано, разпространяващата се пандемия бе събрала масова подкрепа за Бърни Сандърс и призива му за всеобщо здравеопазване, а демократичните първични избори бяха изместили признатия социалист до върха, а не Джо Байдън? И какво, ако всъщност Сандърс беше спечелил мнозинство? Тогава щяхме да имаме истински тест за американската конституция и лоялността на най-мощните социални интереси към нея. Фактът, че трябва да обмислим подобни сценарии, е показателен за екстремността на кризата на 2020 г.

Изборът на Джо Байдън и фактът, че инаугурацията му се състоя в определеното време на 21 януари 2021 г., възстановиха усещането за спокойствие. Но когато Байдън смело заявява, че „Америка се завръща“, става все по-ясно, че следващият въпрос, който трябва да зададем, е: коя Америка? И се завръща към какво? Всеобхватната криза на неолиберализма може да е отприщила творческата интелектуална енергия дори в някога мъртвия център на политиката. Но една интелектуална криза не е нова ера. Ако това е зареждащо с енергия да открием, че можем да си позволим всичко, което всъщност можем да направим, това също ни поставя пред въпросите: Какво всъщност можем и трябва да направим? Кой всъщност сме ние?

Както демонстрират Великобритания, САЩ и Бразилия, демократичната политика придобива странни и непознати нови форми. Социалните неравенства са повече, а не по-малко крайни. Поне в богатите страни няма колективна изравнителна сила. Капиталистическото натрупване продължава в пътища, които непрекъснато умножават рисковете. Основната цел, на която е заложена нашата новооткрита финансова свобода, са все по-гротескните усилия за финансово стабилизиране. Антагонизмът между Запада и Китай разделя огромни части от света, невиждани от времето на Студената война. И сега, под формата на Covid, чудовището е тук. Антропоценът показа своите зъби - във все още скромен мащаб. Covid далеч не е най-лошото от това, което трябва да очакваме - 2020 г. не беше последната тревога. По света мъртвите са безброй, но най-точните предположения изчисляват цифрата на 10 милиона. Хиляди умират всеки ден. А 2020 беше просто сигнал за събуждане. /

Източник: БГНЕС