Огнян Минчев*

Не съществува възможност Русия да бъде доброволно привлечена към сътрудничество със САЩ срещу Китай. Аналогиите с разиграването на "китайската карта" срещу Москва през 1972-73 г. от администрацията на Никсън - Кисинджър са подвеждащи и нереалистични. Тези аналогии се свързват с амбициите на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър да успее да изиграе "руската карта" срещу Пекин като "влезе под кожата" на нетрадиционно действащия републикански президент Доналд Тръмп. Вярно е, че Тръмп бе - и все още е - подозиран в странен афинитет към Москва и към силния човек в Кремъл Владимир Путин. Но институциите на федералната държава в САЩ са конструирани прецизно и балансирано, за да не допуснат резки и авантюристични промени във външната политика на Вашингтон по ключови въпроси, какъвто е проблемът за американско-руските отношения.

Има най-малко две сериозни препятствия пред възможността официален Вашингтон да прекрои геополитическата карта на света и да привлече Москва в своята орбита на съперничество срещу Пекин. Първото препятствие е дълбокия и нелишен от основания страх на великодържавния елит в Москва, че

Русия може да бъде употребена от Америка като острие - авангард на сблъсъка между Запада и Китай

в един процес на ескалиращо противопоставяне. За Китай има две важни стратегически направления за засилване на неговата глобална мощ - с посока към Южнокитайско море и с посока към Сибир. Сблъсъкът на интереси в Южнокитайско море ще бъде както с глобалната морска сила - САЩ, така и с Япония и с другите значими сили на западния Тихи океан и Индийския океан. (Между двата океана стои Молукския провлак, през който преминава огромната част от търговските потоци в източното полукълбо.) Китай вече е част от това нарастващо морско съперничество, но традициите на Поднебесната империя я определят в по-голяма степен като континентална, отколкото като морска сила.

Затова стратегическата експанзия на Пекин може по-лесно да се осъществява по суша - на север към Сибир, където живеят около 6 милиона души и където лежат несметните подземни богатства на Русия. Москва всячески се старае да сдържа и да избягва подобна открита стратегическа амбиция на Пекин в северна посока. Още от 90-те години от Москва бяха инициирани Шанхайската организация за сътрудничество и други партньорски формати, предназначени да обхванат Пекин в крепка прегръдка и да не му позволят да премине в режим на съперничество. Спрямо Пекин Москва действа с отстъпчивост, деликатност и вежливост, невиждани както спрямо Европа. така и спрямо когото и да било другиго. Сделките за доставка на петрол и газ на Пекин са несравнимо по-великодушни от тези, сключвани от Москва в западно направление. Москва няма и няма да има доверие на Вашингтон и на неговите съюзници, че няма да употребят Русия като таран в една конфронтация с Поднебесната империя, която ще бъде в ущърб преди всичко за самата Русия. От тази гледна точка шансовете на западните сили начело с Америка доброволно да привлекат Кремъл в своя лагер на стратегическо съперничество с Пекин са близки до нулата - при каквито и да са променящи се баланси и обстоятелства.

Оттук пряко се вижда и второто препятствие пред възможността на Вашингтон да привлече Москва като съюзник или дори партньор в съперничеството с Пекин. Освен, че се страхува от китайската мощ, Москва твърде добре разбира, че в настоящето и в обозримото бъдеще нейното относително стратегическо тегло в глобалното съперничество ще се определя преди всичко от потенциала й да балансира и да играе

роля на мощен посредник между двете свръхсили - САЩ и Китай

- отколкото да проектира интересите си в съюз с едната от тях срещу другата. Дори и днес, когато Москва е очевидно много по-близко до Пекин, отколкото до Вашингтон в набиращото сила глобално противопоставяне, Кремъл не поема категорични или дългосрочни ангажименти за стратегическо партньорство с Пекин извън дежурната антизападна реторика на руската пропагандна машина.

В продължение на 15 години - от 1990-та до 2015-та - Русия обитаваше стратегическия модус на партньорство, в някои отношения - дори съюзничество с Америка и Запада. Говорим не само за десетилетието на Елцин, но и за първия етап от властването на Вл. Путин. Русия бе неудовлетворена от разширяването на НАТО, от военната акция на НАТО срещу Милошевич от 1999 г., от подкрепата на Вашингтон за "цветните революции" в постсъветското пространство, но оставаше надежден партньор на Вашингтон в ключови стратегически направления като например снабдяването на войските на НАТО в Афганистан през руска територия. През този период Москва бе последователен партньор и в отношенията си с Европейския съюз. Причината за всичко това е само една - след 1990-та година Русия не притежаваше ресурси и пространство за стратегическо разгръщане. Нейните интереси бяха пряко обвързани в партньорството със Запада. Картината драматично се промени със затъването на Вашингтон в Ирак и с освобождаването на значим стратегически ресурс за еманципация на Путинова Русия от опеката на Запада. Отговорът на Кремъл не закъсня. През 2007 г. на Мюнхенската конференция Вл. Путин официално обяви придвижването на Русия към позиция на открито съперничество с Америка. Последваха агресиите в Грузия и Украйна, навлизането в Сирия и т.н. Русия се еманципира стратегически, възползвайки се от редуцираното присъствие и внимание на Запада към граничните пространства между Европа и Евразия - т.е. към постсъветското пространство.

Свободата, с която Русия разполага за стратегическа инициатива понастоящем, изключва възможността да бъде привлечена - още по-малко заставена - да партнира с Америка в съперничеството й с Китай. Подобно привличане на Москва в лагера на Запада е възможно само при липса на друг избор. Едно успешно възраждане на евроатлантическата стратегия за приобщаване на постсъветскто пространство към системата за сигурност на Запада чрез засилено присъствие в направлението Черно - Каспийско море до границите на постсъветска Централна Азия би било основен аргумент за убеждаване на Русия, че нейното място по право е в стратегическата общност на Запада. Само по този начин Америка ще може да изиграе "руската карта" спрямо Пекин - като първо изиграе евроатлантическата карта спрямо Евразия. Реалистична ли е една такава възможност? Съмнявам се. Тя бе не само реалистична, но и на прага на своето осъществяване преди 15-20 години. Дали днес е възможна подобна мобилизация на Запада, която да преконфигурира "шахматната дъска" преди решаващото съперничество с Китай? Шансовете и потенциалите за това не са големи. През 90-те години Збигнев Бжежински предупреждаваше за ключовата важност на евразийската "шахматна дъска". Благоприятното време за разиграване на тази партия шах от Запада бе пропуснато. Затова и "руската карта" на Хенри Кисинджър срещу Пекин е малко вероятно да бъде успешно разиграна.

*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора. Заглавието е на Faktor.bg