Михаил Найденов, експерт по национална сигурност, член на Управителния съвет на Атлантическия съвет на България

Със сигурност кризата дава перфектен повод за натиск върху бюджета за отбрана и за пренасочване на средства към други сектори. Това положение обаче създава и „перфектната буря“ за подкопаване на основите на националната сигурност. От това могат да спечелят само тези субекти, които водят хибридни кампании против България.

Пандемията от COVID-19 предизвика безпрецедентна криза, която ще има дълготрайни последици върху държавата и обществото. Тя ще даде значителни отражения върху системата за национална сигурност, като ще засегне нейната стратегическа, концептуална, доктринална и правно-нормативна база, институциите и механизмите на взаимодействие между тях.

Предстои да бъдат научени ценни уроци от развитието на настоящата криза и начините на прилагането на мерките за справяне с нея. Дали и доколко обаче ще бъдат извлечени правилните поуки и още повече – до каква степен те ще бъдат приложени в практиката, зависи от капацитета на държавните институции и качеството на лидерството на държавно стратегическо ниво. Колкото по-бързо и ефективно те осмислят, учат и прилагат извлечения опит, толкова по-подготвена и устойчива ще бъде държавата при евентуални бъдещи подобни кризи.
Пандемията е тежко изпитание за система за национална сигурност в нейната цялост. Както всяка криза, обаче, и тази следва да се разглежда също и като възможност. Ако бъде управлявана успешно докрай и своевременно бъдат приложени напрактика извлечените поуки, биха могли да настъпят редица възможни благоприятни последици върху националната сигурност.

Преди всичко, опитът от тази пандемия трябва да се отрази на стратегическата култура на институциите, като дълбоко и трайно промени техния начин на мислене и оттам – функциониране. Епидемиите и пандемиите вече трябва да се възприемат като напълно реални кризи, които могат да настъпят внезапно, тук и сега, а не като чисто хипотетични явления, заложени по презумпция в стратегическите документи, заради изискванията за теоретична широкообхватност и академична пълнота на съдържанието.

България на това равнище и сега разполага с минимално необходимата стратегическа концептуална база, в лицето на актуализираната Стратегия за национална сигурност (2018), където са отчетени рисковете от епидемии и инфекциозни заболявания. В областта на здравеопазването са заложени конкретни цели, включително и „усъвършенстване на системата за опазване на страната от внос на инфекции с висок епидемичен потенциал“. Въпреки това, предвид сегашната криза, е необходимо, в една нова стратегия за национална сигурност, здравеопазването да бъде изведено като отделна политика за сигурност (сега то е включено в раздела „Политика за социална сигурност“), като бъдат развити въпросите за пандемиите и епидемиите и противодействието. Освен това, частта „Управление при кризи“ следва да се доразвие също в посока управление и при здравни кризи. Не на последно място, опазването на общественото здраве би следвало да премине от категорията „Други важни национални интереси“, както е в сега действащия документ, в първата и най-висока категория „Жизненоважни интереси“.

Положителна последица от настоящата тежка ситуация би било приоритетно и системно да се работи за укрепването на устойчивостта на държавата и обществото при кризи от невоенен характер. Под устойчивост (resilience) се разбира не само способност за издържане на удари, но най-вече капацитета за максимално бързо и пълно връщане към нормалното състояние на функциониране след претърпения шок. Тя включва не само военна, но и гражданска готовност за реакция при кризи. Подобна на настоящата криза вече би следвало да заеме приоритетно място в процесите на кризисно планиране на съответните институции, като освен досегашните добре познати рискове като природни бедствия, промишлени аварии и въоръжена агресия се отчитат приоритетно и пандемиите. 

Гражданските способности за защита при кризи са с все по-нарастваща значимост сред пълния спектър от способности, с които държавата трябва да разполага за управление при кризи. Тя има решаващо значение за способността на държавата да се защитава ефективно против въоръжено нападение и следователно – за колективната отбрана на Алианса. Ето защо в НАТО вече са разработени седем базови изисквания за устойчивост на гражданския сектор. 

Системата за национална сигурност няма само т.нар. силови елементи, като например армия, полиция и специални служби. Тази пандемия показа, че гражданските компоненти стават все по-незаменими за гарантиране на устойчивостта на държавата. В тази връзка, утвърждаването на всеобхватния подход към сигурността, с включването на всички релевантни институции, и ефективното и навременно междуинституционално взаимодействие при управлението при кризи от всякакъв вид става императивна необходимост. Това изисква действия и на концептуално, и на законодателно равнище. Колкото по-добре си взаимодействат институциите, толкова по-ефективен ще бъде отговорът. В крайна сметка, това ще бъде тестът дали една държава е в състояние да изгражда достатъчна устойчивост при кризи.

Сегашната криза е отлична възможност да се актуализира Конституцията и правно-нормативната база що се отнася до различните състояния. Сега действащата Конституция познава само състоянията на мир, война, военно или „друго извънредно положение“. Кризата с коронавируса се управлява посредством въведеното от Народното събрание т.нар. извънредно положение, като за целта беше необходимо да се предприемат допълнителни законодателни инициативи, което отне известно време и усилия. Едва ли това е възможно най-добрият отговор на подобна криза. Вместо това, ако досега България имаше въведена модерна и съответстваща на стандартите на НАТО концепция на ескалацията, с ясно регламентирани четири основни състояния – мир, нарастване на напрежението, криза и война, институциите щяха да имат възможност за по-бърз и по-ефективен отговор. В случая пандемията от COVID-19 щеше да бъде категоризирана като криза, в частност здравна, с водещ елемент епидемиологичния. При наличието на ясно и изчерпателно уредени в нормативно отношение правомощия на институциите и детайлно разработени процедури и механизми на взаимодействие между тях, отговорът може да бъде още по-бърз и по-ефективен.

За целта е необходимо не само въвеждане в Конституцията на горепосочените четири състояния, но и на законова уредба на т.нар. матрица на ескалацията, в която да е регламентирано при всяко едно от тези състояния коя институция кога и как точно допринася, както и начините на взаимодействие между тях, с цел получаване на синергичен ефект. Образно казано, най-просто това може да се изобрази с таблица, в която срещу всяко едно от четирите състояния участието на институциите се обозначава със съответен цвят – ако ролята е водеща/основна в зелено, ако е поддържаща – в жълто, а ако не участва на даден етап – бяло. Например, при сегашната криза водеща е ролята на Министерството на здравеопазването, а Министерството на отбраната има поддържаща такава, като въоръжените сили се включват при необходимост. Същото е и при опазване на обществения ред. Водеща институция е МВР, а МО подпомага в случай, че ресурсите на полицията не са достатъчни, съгласно закона.
За да се постигне този резултат са необходими промени в Конституцията  за привеждане на сега описаните състояния в съответствие с изискванията на една модерна концепция за ескалация, регламентираща четири такива – мир, нарастване на напрежението, криза и война. Освен това ще бъдат необходими и законодателни инициативи (усъвършенстване на Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност в частта му за управление при кризи и/или приемане на Закон за управление при кризи), и най-вече разработване на нова Стратегия за национална сигурност, която на стратегическо ниво да зададе концептуалните основи на съвременен процес на управление при кризи. Само така може да има ясно дефинирани институционални отговорности и механизми н взаимодействие, което ще внесе яснота, като ще бъде минимизиран рискът от предприемане на спешни ad hoc действия в отговор на бързо ескалираща обстановка. В допълнение, това създава условия криза, подобна на настоящата, да бъде управлявана от постоянно създадени още преди настъпването й органи за управление. Например, това би могло да бъде Съветът по сигурността при Министерския съвет, като, в зависимост от характера на кризата, неговият формат се адаптира, за да включва съответната функционална експертиза. И не на последно място – да бъдат изграждани способности за ефективни публични стратегически комуникации, които са гаранция за запазване на единството на обществото в периоди на изпитания и за поддържане на високи нива на общественото доверие в способността на властите да управляват кризата. Последното е най-добрата гаранция против хибридни атаки.

Подобряването на способностите за гарантиране на непрекъснатостта на управлението на държавата при кризи може и трябва да бъде още една положителна последица от кризата. При кризисното планиране отсега нататък следва да се гарантира възможността за вземане на решения посредством използването на видеоконферентна връзка. В случай на криза, предизвикана от силно заразна болест, и правителството, и парламентът трябва да могат да заседават и да вземат легитимни решения дистанционно, с използване на видеоконферентни връзки, включително и защитени такива. Няма здрава логика да не е възможно Народното събрание да заседава и да гласува по този начин, след като срещите на високо равнище на ЕС и НАТО е възможно да бъдат видеоконферентни. Възможността за дигитално дистанционно вземане на решения при здравни кризи, налагащи спазване на противоепидемични мерки, е незаменимо условие за гарантиране непрекъснатостта на процесите на управление на държавно ниво. 

Възможността за дистанционна работа чрез използването на интернет и при необходимост на защитена връзка би следвало да се утвърди не само на ниво Народно събрание, Министерски съвет и съдебна система, но и в работата на държавната, областната и общинската администрация. Това се отнася включително и за службите за сигурност и обществен ред, доколкото разбира се го позволява техническата защитеност на средствата за връзка и спецификата на тяхната дейност. Например, наложените карантини, мерки за затваряне на различни обществени пространства и изискванията за спазване на социална дистанция вече засягат, в една или друга степен, работата на разузнавателните и контраразузнавателните служби.
Дистанционната работа в условията на пандемия налага на все повече административни структури и бизнеси, включително и в чувствителни за националната сигурност сектори, работа от вкъщи. Ето защо тази криза е отлична възможност да се изработят съответните процедури за работа в такива условия, като те бъдат правно-нормативно регламентирани, така че при внезапна ескалация на обстановката да не се процедира импровизирано и ad hoc, а да съществува регламентирана процедура за бързо превключване в режим на работа от дома. Най-малкото, това положение вече ще ускори дигитализацията на цялата държавна администрация, дори на най-резистентните засега към дигитализация дейности. Сега е времето да се решат практически въпроси, като например този с електронния подпис и процедурите за съгласуване на решенията при дистанционна работа. Тези ведомства, които вече са отдавна закъснели с решаването например на въпроса с електронния подпис на служителите си, ще се наложи да го направят в бърз порядък, независимо от масата на натрупаната бюрократична инерция. По този начин коронавирусът се явява катализатор за ускоряване на вече закъснялата дигитализация на ведомствения документооборот. 

Дистанционната работа при пандемия, от друга страна, крие много рискове за сигурността на информацията, включително и от кибершпионаж, осъществяван от държави. Ето защо киберсигурността ще има решаваща роля за осигуряване на работата на администрацията и фирмите, така че да се сведат до минимум рисковете от външна враждебна намеса и нерегламентиран достъп до служебна и класифицирана информация. Затова кризата с COVID-19 ще ускори не само дигитализацията на администрацията, но и ще изведе на още по-преден план въпроса с киберсигурността.
Кризата разкри и дълго пренебрегвания риск от възможното прекъсване на доставките. Непрекъснатостта на веригите за доставки на суровини и стоки е от критична важност за функционирането на държавата. Това е проблем, на който тепърва държаните от ЕС и НАТО ще търсят отговор, особено що се отнася до зависимостта от вноса от Китай. Редица закрити местни производства на критично важни стоки се очаква да бъдат възстановени. Държаните от ЕС и НАТО също така ще търсят съвместни решения за осигуряването на минимални наличности от медицинско оборудване и стоки, в случай на криза. Това е потенциално широко поле за осъществяване на съвместни съюзни проекти. 

НАТО дава положителен пример за оказване на ефективна подкрепа за съюзниците и партньорите в борбата с коронавируса, включително и като използва програмите си за въздушен превоз за доставки на медицинско оборудване на нуждаещи се държави. Може да се очаква за в бъдеще да се работи по създаване на съвместни складови бази за критично необходими медицински доставки. Нещо повече – в перспектива може да се помисли и за създаване на механизъм за оказване на колективна подкрепа при епидемии и пандемии, подобно на колективната отбрана по чл. 5 от Северноатлантическия договор. Ето защо България от сега трябва да бъде готова да участва в потенциални съвместни съюзни проекти по тази линия още от самото им начало, което би било още една положителна последица от тази тежка криза.

Пандемията разкри не само уязвимостта на държавата към подобни кризи, но също така демонстрира за пореден път как злонамерени външни сили могат да се опитват да се възползват от ситуацията, за да осъществяват хибридни атаки против НАТО и ЕС и страните-членки, включително и България. Хибридната война е най-напред информационна война и Русия, а все повече и  Китай, сега имат широка възможност да приложат натрупания богат опит. Всяка една криза отваря широко вратите за осъществяване на хибридни атаки, стига да има заинтересован фактор, който да ги осъществява. А такъв винаги има. При товадезинформационните кампании, войната на наративите и фалшивите новини, целящи да подкопаят доверието на обществото в способността на институциите да се справят с кризата, са само върхът на айсберга на реалната заплаха, която Москва и Пекин в случая представляват. Информационната война е подчинена на стратегията на тези държави за преразглеждане на международния ред, за дестабилизиране на Запада и за възстановяване и завоюване на сфери на влияние в света. 

Русия и Китай възприемат кризата с COVID-19 като шанс да реализират имперските си стратегически цели чрез осъществяване на агресивни и все по-усъвършенстващи се хибридни кампании. Засега Кремъл залага повече на директните, конфронтационни и видими действия. Пекин предпочита да действа на първо място с инструментите на „меката сила“ и икономическото проникване, чрез „дипломацията“ на преките чуждестранни инвестиции и изграждането на финансови зависимости. Същевременно, тази криза е шанс за България като интегрална част от НАТО и ЕС да укрепи системата си за национална сигурност така, че да може успешно да противодейства на хибридни кампании. 

България трябва да усъвършенства способностите си не само да противодейства на пряка хибридна подривна дейност, но и да изработи надеждна система с индикатори за оценка на въздействието на преките чуждестранни инвестиции, особено китайските, върху националната сигурност. Това важи особено за бъдещите 5G мрежи, при които китайските инвестиции са път към подкопаване на сигурността както на държавата, така и на НАТО е ЕС. Едновременно с това, енергийната сигурност също е първостепенна точка от дневния ред на националната сигурност, като отлагането на проекта за АЕЦ „Белене“ поради кризата с коронавируса е първи положителен знак, който може да бъде последван и от прекратяване на този увеличаващ зависимостта ни от Москва проект. Следователно, кризата отваря възможности не само пред външните агресивно настроени играчи, но и пред държавата да преосмисли и преодолее съществуващите уязвимости. А също така да не позволи на някои да се материализират, независимо от напредналия им стадии на имплементация.

Не на последно място, кризата с коронавируса е още един, при това много добър, повод да стане още по-видима ролята и значението на въоръжените сили като ключов компонент от системата за национална сигурност. Българските въоръжени сили в този случай може и да имат подпомагаща роля, но тя е особено необходима. В други страни войници вече са разположени по улиците в помощ на полицията. Засега у нас МВР успява да се справи, като въоръжените сили остават в готовност да се включат при необходимост за опазване на реда и сигурността. Военнослужещите, съвместно и/или координирано с други органи, могат да участват в прилагането на противоепидемични мерки и ограничения на територията на страната, на отделен регион или на КПП. Особено видима е ролята на Военномедицинска академия, която е на първа линия в борбата срещу COVID-19 и като медицинска експертиза, и като материална база. Вече се проведоха и учения за разполагане на военно-полеви болници. В допълнение, фирма "Интендантско обслужване" с принципал министъра на отбраната произвежда маски и защитни костюми.

И тази криза показва, че България има нужда не само от отбрана, но най-вече от достатъчно силна отбрана. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг вече категорично ясно предупреди, че не трябва да допускаме здравната криза да прерасне в криза на сигурността. Коронавирусът поразява хората, но не унищожава предизвикателствата пред сигурността. Нито ги отменя или смекчава. Даже напротив – усложнява ги, най-малкото като отваря нови възможности за хибридни кампании против нас. И не само. Същевременно, обаче, обаче биха могли да се разкрият нови възможности за сътрудничество в рамките на НАТО и ЕС, включително и по линия на военномедицинското осигуряване. България трябва да бъде готова за това.
Ето защо отбраната остава основен носещ елемент в системата за национална сигурност. Не е възможно държавата да бъде устойчива без силна отбрана. За това обаче ще бъдат необходими достатъчно средства за отбрана, най-вече за превъоръжаване и подмяна на старата и оперативно несъвместима съветска техника с нова. Със сигурност кризата дава перфектен повод за натиск върху бюджета за отбрана и за пренасочване на средства към други нуждаещи се засегнати от кризата сектори. Със сигурност кризата дава перфектен повод за натиск върху бюджета за отбрана и за пренасочване на средства към други сектори. Това положение обаче създава и „перфектната буря“ за подкопаване на основите на националната сигурност. От това могат да спечелят само тези субекти, които водят хибридни кампании против България. Кризата с коронавируса дава достатъчно оръжие в ръцете на тези, които се опитват да ни дестабилизират отвън с подривна хибридна дейност. Същевременно, тази криза е възможност да устоим на изкушението да съкращаваме разходите за отбрана, за да ги пренасочим към други сектори. Това би било предателство спрямо българските въоръжени сили, които и в тази тежка ситуация са в помощ на населението.

Ето защо, като минимум, България трябва да продължи да се стреми да изпълни поетия на срещата на върха на НАТО в Уелс през 2014 г. ангажимент разходите за отбрана да достигнат 2% от БВП. Изпълнението на приетия в началото на 2018 г. Национален план за повишаване на разходите за отбрана на 2% от БВП на Република България до 2024 г. трябва да продължи. В този контекст, трябва да се има предвид следното важно фактическо положение. Ангажиментът в Уелс за 2% разходи за отбрана като дял от БВП е приет от съюзниците с презумпцията, че БВП ще нараства. Кризата обаче се очаква да доведе до рецесия и следователно – спад на БВП. А оттам и на разходите за отбрана в абсолютна стойност, т.е. като количество пари, независимо, че статистически като процент от БВП те могат да отбележат и ръст. Затова, при положение на намаляващ БВП, разходите за отбрана трябва да нарастват именно в абсолютна стойност, т.е. като количество пари, а не да бъдат разглеждани през призмата процент от БВП. Това е още един урок, който следва да бъде използван при бюджетната процедура тази година, в следствие на която предстои да приет държавният бюджет за 2021 г.

Предвид финансовия недостиг, най-вероятно много страни от НАТО ще изберат за изграждат и поддържат скъпоструващи дефицитни отбранителни способности в рамките на съвместни проекти с други съюзни държави. В този смисъл, кризата отваря нови възможности за многонационално сътрудничество в рамките на Алианса, което ще се разширява и задълбочава. А също така и в рамките на ЕС, особено по линия на Постоянното структурирано сътрудничество в отбраната. По тази логика, кризата с коронавируса ще катализира трансформацията на съвместните проекти за изграждане на способности от изключение в правило, което е още една положителна последица, съдържаща в себе си много прагматичен потенциал. Това е още един шанс и за България да се включи в повече съвместни проекти, като, благодарение на споделянето на разходи с други съюзници, с по-малко средства ще можем да получим като резултат повече способности, с които да бъде попълван съществуващия дефицит. Това е въпрос най-вече и на стратегическа култура. За предпочитане е да я затвърдим на институционално равнище рано, отколкото късно.
В заключение може да се каже, че всички горепосочени позитивни възможности за националната сигурност, които кризата с COVID-19 съдържа, могат да се реализират, но това зависи на първо място от политическата воля. А тя се формира от съзнанието на лидерите. Да се надяваме, че България ще бъде сред интелигентните държави в Европа, които не само ще излязат с минимално възможни отрицателни последствия от пандемията, но и които ще научат уроците си и навреме ще ги приложат.