Ивайло Дичев, Дойче веле

Над две трети от хората в България смятат, че е най-добре да бъдем управлявани от експерти. Така зададен, подобен въпрос разбира се е подвеждащ, защото е пределно ясно, че би било добре всеки управляващ да има някакви знания. Работата е там, че за много българи у нас експертът е отрицание на политика и издигането му щяло да ни отърве от безплодните караници в парламента, зад които подозираме борба за кокала.

На първи план, тук виждаме прословутото очакване на нови лица. Политиката по определение е разочарование, може би защото предполага компромиси. Затова сме готови да хвърляме зар отново и отново. А и старите лица все по-бързо ни омръзват, както омръзва прекалено дългият ТВ сериал. Вероятно има и един чисто демократичен елемент в това ни желание – вярваме, че политиката не бива да е професия, трябва да може всеки да заеме празното място на властта, включително и ние. И появата на нови лица подхранва тази вяра.

Култът към новите лица

Все пак, тук трябва да правим разлики. Разбира се никой не се ражда политик. Нови лица са Петков и Василев, които излязоха на терена след успешно участие в служебни правителства. Колкото и да ги наричаха момчета и гастрольори, те извървяха своя път. За разлика от Трифонов или Габровски, които кацнаха там без всякакъв опит. И тъкмо тази политическа девственост беше аргумент, че ще свършат работа.

Ако се замислите, свидетели сме на истински култ към аматьорщината. Заливат ни журналистически анализи, написани в обедната почивка; забавляват ни инфлуенсъри, на които не знаем да се смеем ли или да се подиграваме. Естествено е този култ да се разпространи върху политиката: аматьорът е естествен и спонтанен, без задкулисие. Дето се казва и да обърка работата, ще е от добро сърце.

Но политиците-експерти, които ни се предлагат, не са какви да е – те са изявени в някаква своя сфера. Получава се малко като при интелектуалеца от предишната епоха – написал популярен любовен роман и журналистите почват да го канят да се изказва по международното положение. Любими персонажи в началото на прехода бяха литераторите, които пълнеха първите народни събрания. Нещо литературата ни отмиля, та на сцената излязоха професорите, следвани по петите от генералите и докторите. Все любими на народа експерти.

Защо да не са експерти споменатите Петков и Василев? Ами защото бизнесът, от който разбират, е царство на егоизма, за разлика от знанието, отбраната, здравето. Пък и защото медийните дебати май се насочват от едни определени центрове.

Популизмът в политиката

Въпросът е има ли специфична експертиза в политиката. Или, както в поемата на Маяковски, всяка готвачка ще се научи да управлява държавата. Освен неща като идеология, дар слово и познаване на държавните институции един политик трябва да умее да отиде отвъд частната си сфера и да действа от името на публичния интерес. В чисто технически план, нужно е той/тя да има под ръка мрежа от контакти, на които да може да разчита. А такава се изгражда в хода на политическата работа, на борбите за една или друга кауза.

Представете си, примерно, че някой ме издигне за премиер (и аз съм професор, ново лице, пък и понякога готвя!). И тръгвам да правя кабинет. Ами ще го напълня с експерти от социалните науки и културата, чат-пат някой ТВ-водещ, без нито един енергетик или военен. И ща-неща ще се обърна към онези, които са ме издигнали – моля, препоръчайте ми някого за министър. А самият аз ще си остана една благовидна (експертна?) фасада за едни други, политически неща.

Най-лошото в експертокрацията е връзката ѝ с популизма. Какво означава това едно общество да иска да бъде управлявано от технократи? Значи, че пред него не стоят политически алтернативи, а навсякъде има по едно-единствено правилно решение и трябва само да намерим подходящия човек, който да го осъществи.

Има ли едно-единствено правилно решение?

Политика означава преразпределение на ресурси и баланс на интереси. Едно политическо решение по определение противостои на друго, алтернативно, защитавано от опонента. И след дебати, избори, а може би и протести гражданите застават зад едното или другото. Единствено правилното решение на експерта просто обезсмисля политическия процес, защото технократите „там горе“ уж знаят по-добре от нас, учили са. Дали да взимаме заеми или да следваме строг остеритет? Да влизаме в Шенген или не? Да гласуваме с хартия или машини? Да участваме в санкциите срещу Русия или да клинчим?… Хайде стига сме се карали - да идва експертът и да ни каже как стоят нещата.

Комбинирайте това с горното. Експертът се оказва специалист в много конкретна област - хирург, историк, шоумен - от която пренася престижа си в политиката. И ние очакваме единствено правилното решение, за да забравим политиката и да си гледаме футболното първенство. Е, разбира се, няма да му повярваме - нито за Ковида, нито за еврото, нито за глобалното затопляне, защото нали сме балканци. Защото обичаме да се разочароваме и да чакаме друг, още по-успял експерт, по-безвъпросен. Забравяйки, че зад експерта винаги стои един невидим политик-популист, който търси да обезсмисли политическия избор и да приспи гражданите.