В навечерието на 1 февруари – Ден за почит към жертвите на комунизма, след 70 години бе издадена книгата „България: превръщането в сателит”. Неин автор е известният в миналото професор по наказателно право Никола Долпачиев, който проследява периода на съветизация на страната - 1944-1948 година. Долапчиев пише изследването си в емиграция преди 70 години, а сега то се публикува за първи път в родината му. Основна заслуга, за да достигне до българския читател има професорът по наказателно право Веселин Вучков, който установява контакт в САЩ с наследниците на Долапчиев,но и е автор на биографичния очерк към българското издание. Специално за читателите на Faktor.bg проф. Вучков предостави  един впечатляващ откъс от книгата, посветен на т.нар. Народен съд. По време на процеса Долапчиев е защитник на принц Кирил.

Чудовищна подигравка с правосъдието

Тази наредба-закон (за т. нар. Народен съд) е чудовищен акт и нейното практическо приложение е една подигравка с правосъдието. Преди всичко тя е противоконституционна, защото отявлено нарушаваше принципа nullum crimen nulla pena sine lege, приет от всички цивилизовани нации като незаменима гаранция за фундаменталните човешки права и свободи. По силата на този принцип наказателният закон не може да има обратна сила, т.е. 

никой не може да бъде наказан, ако неговото деяние не е било обявено за наказуемо към момента на извършването му

 Този принцип съществува и в българската Конституция, която урежда, че наказание не може да бъде наложено, ако то не е установено от закона, същото фигурираше и в съответна разпоредба на Наказателния закон (чл. 2). Наредбата-закон обаче е приложена за деяния, извършени преди влизането й в сила.

Наредбата-закон нарушава и друг конституционен принцип, според който под никаква форма и предтекст не могат да бъдат създавани извънредни съдилища. „Народните съдилища“ бяха извънредни съдилища par excellence, защото бяха създадени само за определена категории престъпления и правонарушители. Освен това някои от фундаменталните принципи на наказателното съдопроизводство бяха флагрантно нарушени – сред тях са безпристрастността и независимостта на съдиите, правото на защита на обвиняемия и др.

Така например назначените членове на съдебните състави в Народните съдилища и съдебните заседатели са целенасочено подбрани сред хора, които очевидно не са безпристрастни и са известни със своята враждебност към обвиняемите, и които открито търсят саморазправа, а не справедливост. Това е диаметрално противоположно на положението, което трябва да съществува в една държава, подчинена на върховенството на закона, в която всеки съдия или съдебен заседател е длъжен да се отведе от процеса или да бъде заменен по искане на обвиняемия, когато съществува родствена връзка, близост или друга причина, която може да повлияе на неговата безпристрастност или да я постави под съмнение. От друга страна, на съдиите е отказана възможността 

да решават свободно по съвест

 Вместо да им бъде дадена възможност да използват всички правни средства за разкриване на истината и в тяхната светлина да оценят невинността или виновността на обвиняемия, „народните съдии“ са непрестанно подлагани на натиск и заплахи. Това се случваше не само посредством обезумелите радио, печат и други пропагандни средства, но също и чрез оркестрирани публични „народни митинги“, които реално на практика определяха присъдите още преди постановяването на съдебните решения. На тези събрания са държат речи дори от самия комунистически министър на правосъдието, въпреки неговия дълг да закриля независимостта и безпристрастността на съдебните институции.

На арестуваните подсъдими е отказана всякаква възможност за истинска защита. Всъщност на тях им е забранено да имат свои защитници, не е уважено и тяхното право да представят оневиняващи доказателства. На тях дори не са връчени своевременно обвинителните актове. Основните обвиняеми – бившите регенти и водещи министри, бяха задържани и отведени в Москва. Те бяха изправени пред съда почти месец след като започва съдебният процес срещу тях. Така безцеремонно е погазен принципът, че съдебният процес трябва да протече в присъствието на обвиняемия. Дълго преди да започнат съдебните процеси, адвокатите са многократно предупреждавани от пресата, че ще бъдат считани за предатели на народа, ако поемат защитата на обвиняемите. Тези, които намират куража да не се поддадат на подобни заплахи, всъщност са препятствани да изпълнят надлежно своя дълг. На тях не е позволено дори да говорят насаме със своите клиенти.

Те също така не могат да се съвещават с тях в самата съдебна зала по време на процеса. Обвиняемите са напълно изолирани и постоянно обградени от милиционерски кордон. На обвиняемите, които нямат адвокати, какъвто беше случаят с основните обвиняеми, съдът назначава защитници ex officio. Това обаче се прави едва в последния момент, с явната цел 

да бъде заблудено общественото мнение,

 особено в чужбина, че е спазен принципът на служебна защита. Всъщност това е само привидно, защото ролята на всички защитници е сведена до декоративна формалност. Макар двата основни процеса да траят около два месеца, на защитниците е позволена по една единствена защитна реч, чиято продължителност е не повече от петнадесет минути. По време на всички процеси подсъдимите, защитниците и съдиите са подлагани непрестанно на всякакъв вид натиск, за да бъде подсигурено постановяването на смъртни присъди.

Като цяло, всички тези процеси не бяха нищо други освен 

чудовищна подигравка с правосъдието

 Съдбата на обвиняемите е решена много преди началото на съдебните процеси, даже преди приемането на закона за „народните съдилища“, и това решение е взето от едно чуждо правителство. Актовете на легислатурата и съда бяха само параван за злокобното решение на изпълнителната власт, действаща по заповед на Кремъл.

Българският народ беше ужасен и стъписан пред доказателствата за зловещата ръка на чужда сила. Стана ясно, че всички тези съдебни процеси всъщност бяха насочени не само към наказване на виновните за въвличането на България във войната на Хитлер, но и към унищожаването на всички политици, които не симпатизираха на Съветския съюз и които бяха считани за потенциални препятствия пред комунистическите домогвания. Иначе какво оправдание може да се намери например за обвиняването на членовете на правителството на Муравиев, които не бяха нито прогермански настроени, нито фашисти, и които бяха обявили война на хитлеристка Германия само седмица след идването си на власт и два дни преди държавния преврат от септември 1944 г.?

Без съмнение, тяхната единствена вина е, че са про-западни и предпочитат демокрацията пред сталинската тирания.

Част от Глава 14, озаглавена „Право и правосъдие“, на новоизлязлата книга с автор проф. Никола Долапчиев –  „България: превръщането в сателит (анализ на историческите събития от 1944 г. до 1953 г.)“; издателство на Нов български университет; встъпителен очерк и обработка: проф. Веселин Вучков; преводач: Симеон Стойчев; 320 страници.