Моно Петра

Тази седмица историята, която ще ви разкажа е свързана с моя татко, поета Петър Манолов. Навършва се една година от физическата му смърт и чувствам, че имам желание и сили да запозная хората с творчеството му на поет и с особеното му отношение за справедливост. Надявам се до май месец да издам и първия му сборник с поезия. Пред вас представям некролог - кой бе татко, така както го виждам аз, неговият син.

Татко

Ако бях играч на борсата, нямаше да слушам Сорос, а щях да чета Петър. Защото на Сорос светът се разпада пред собствените му очи, а татко вероятно се усмихва от горе като победител, защото с есетата си и множеството интервюта той предрече всичко това, което се случва и ни заобикаля сега. Предрече го още когато Саддам превзе Кувейт, тогава той бе лошият. Написа писма до Садам и до Буш- остри писма. Чувал съм от нагаждачи в живота да премълчавам тази част от творчеството му, но онова, от което щеше да му стане истински неприятно е, че Сорос е бил обикновена касичка за разпределение на пари без идеи. Идеите са идвали от по-умни от него.

Преди месец приключих за себе си с траура и се усмихнах, започнах да се занимавам с архива и вътре определено има неща, които няма да ви е приятно да прочетете. Неща, за които само изговаряйки ги, ще бъдете обявен за фашист, антисемит, антилиберал и всякаква друга кал.

Последните години от живота си татко попържваше масонски и всякакви ложи, създадени от ДС. Не ги мразеше, просто обичаше България и българите много, и му беше криво, че булката, която непрекъснато ни подхвърлят е толкова 

развратна и неплодна духом

За мнозина от вас Петър беше забравен, но за мен той си взе всичко, което му предостави живота. Беше в истинския смисъл на думата шоумен, но с малката подробност, че шоуто му предизвикваше революции, където и да се появи. Не се сещам за друг поет, който да е чел поезия пред публика, която се чувства като на рок концерт, след което да й се иска да обърне държавата /справка - рецитиранто на поемата "Сто кръпки" пред студентите от СУ през 1986 г./

Не се сещам да има друг поет, на който да конфискуват творчеството, а докато се опитва да си го върне с гладна стачка, да му правят разпити в милицията върху собствената поезия.

За татко словото беше оръжие. Ако усетеше страх, го преборваше с текст...

... Освободиха се кръвните пътища за по-важни неща.

Развържете го. Нека лежи

и му дайте да пие вода от куршум.

И капка по капка събирай се, страх, пак там

(откъдето човекът е рязал месо за орела).

Нищо чудно този болезнено вкусен живот

да е толкоз голям

от това, че тестото му е замесено и от страх,

и от смелост.

(Из стихотворението Весене)

От бащиното творчество получих отговор на въпроса защо европейските правителства поканиха целия мюсюлмански свят на гости! Ако този религиозен свят не беше поканен на това медийно гости, имаше опасност Европа да се събуди с минарета между всичките си океани и морета. Европа е била болна много отдавна, нужно е било истинско медийно преселение, за да открие собствената си болест и да започне да се лекува. Замислих се над това, татко току- що ми спести часове в безсмислено четене на анализи и облъчване. Петър ги знае нещата…….

Това е Петър, той не беше слуга, не се занимаваше и със слуги, общуваше много по интернет със странни хора, пишеше нещата си на отделен компютър без връзка с интернет и по цяло лято се любуваше на живота на къщата ни в местността „Урбан“, където посрещаше на поклонение верни негови последователи.

Последните лета гледах да не се появявам много около лятното му светилище, защото някак си не вървеше пророците да са дарени със синове или роднини. Запивах се в студените месеци на годината с млади и стари по кръчмите из всички кътчета на родината, които с часове разказваха как ги е посрещнал и какво е казал. Забавлението и удоволствието от всичко това беше толкова вълнуващо, че така и не си позволих да се присламча към тази легенда с простичко-човешкото: „Аз съм негов син“. Честно казано, дори да го кажех, едва ли някой щеше да ми повярва, но вече е късно за този експеримент.

…Каква беше тая безумна любов към България и българите,

така и не разбрах. Всички обичаме родината и хората в нея, но неговото сякаш граничеше с нещо друго. Поставяше себе си над света и всичките му духовни постижения, но когато заговореше за народ и родина сякаш всичко се изравняваше. Ето ви част от стихотворението "Произход"*:

………А този мой народ е стар като света.

Познавам го като идеята за бога, но да е божествен?!

Земен е!

Дошъл от Изток. Всички са от Изток!

С името си само. Всеки има име.

По дългите си пътища изгубил боговете, дрехите и паметта си даже.

Но иначе е стар като света.

И ако някой иска да узнае точно

най-вече разстоянието между очите,

не бива да си служи с показалец и със среден пръст,

че може този мой народ да е триок,

нали и в силна светлина, и в безпрогледен мрак се е оправял!

Затуй е стар като света народът ми.

Нащрек, все сигурен, че някой ще го предаде -

да си направи после тъпан от предателската кожа.

О, този стар като света народ

пак мой ще е, дори да носи фес,

дори да носи фес, но като Левски!

Да има смелостта да дава правото за първи удар на врага

и после да се случва да превързва тежките му рани.

И да старее този мой народ,

и да старее бавно със света!

Понякога, когато си смесвахме червеното вино с газирана вода от Михалково, съм се чудил какво ли ще е един ден без Татко. Как веднъж не повторихме един и същи разговор два пъти.

Година преди да почине, се прибрах в Пловдив ненадейно. Попитах мама - къде е татко?, а тя се усмихна махна с ръка и каза „Остави го, долу е в мазето, чете поезия на виното да стане по хубаво...“. За всички вас това може да звучи налудничаво и смешно, но аз си живея от малък в подобна атмосфера и сега ми е останала само мама, а татко много ми липсва.

Много ми липсва да ми каже „Мън, случи на злобни, но талантливи приятели“ или „Пак се измъкна с тая картина от бездарието на света“. Това е моят кратък некролог за Татко...

*Стихотворението „Произход“ е от книгата Кръгова отбрана.