​От Богоявленското хоро на Калофер до Ботевото хоро над село Баница

Георги Велев

Богоявленското хоро в ледените води на река „Тунджа” е още по-тържествено, понеже съвпада с рождения ден на най-видния калоферец. Но в жизнения път на Христо Ботев има друго хоро, за което пиша в книгата си „Геният ... премълчаното. 150 години след рождението на Христо Ботев”:

С поведението си на кораба „Радецки” Ботев и момчетата будят искрени симпатии сред капитана и персонала, който се чуди как да им съдейства и да ги нагости: „Бирата, виното и закуските почнали да се леят като на сватба, даром от парахода. Готварническите стаи, които успели да се затворят, се отвори¬ли изново и дебелите немкини наизлезли със своите пандишпани и сладка, които наред поднасяли на нашите хъшовчета и им казвали бите.”; „Целият персонал от Радецки се разпръснал да помага на момчетата да се обличат и стягат, особено жените-келнерици, които с игла и конци в ръка тичали да шият кому копчета, кому дрехите, раниците и пр.” - припомня Зах. Стоянов в „Христо Ботйов. Опит за биография”. А когато във Видин капитан Енглендер застава пред Осман паша, се държи с изключително достойнство и мъжествено устоява на натиска на турците да качи на благословения „Радецки” 1000 души турска войска: „Аз не направих това - пише в спомените си капитан Енглендер. - Нито молби, нито немилостиви погледи и мини, нито принудителното положение, в което се намираше австрийският консул, не можаха да надвият моето съпротивление и турците останаха с техния параход, който подир 4-5 часа замина за Лом с 80 души войници, които малко остана да се удави. Ако аз направих някаква малка заслуга за българското дело - беше тази. Разбира се, че само моето съгласие се чакаше тука. Никакъв страх за отговорност нямаше.”

Интернационалният екипаж на „Радецки” изразява искрените симпатии на европейските народи (политиците също се повлияват от това настроение) към свещената борба на българите за свобода. Не със силата на оръжието, а с красотата на своята саможертва покоряват Ботевите четници „келнериците”, матросите и офицерите. Достойн¬ството и смелостта винаги и всякъде са будили уважение. В случая обаче Ботевите момчета са излъчвали не само рядката готовност да умрат за родината си (това колкото и да е велико е обяснимо), но от тях е струяла и висшата вселенска правда, която Ботев е носил със себе си и е предал на своите юнаци. Те още на „Радецки”, преди речта на козлодуйския бряг са изглеждали безсмъртни.

Такива са те и на следващия ден, 18 май, преди най-голямата битка на четата на Милин камък. Обръчът около тях вече е затегнат, черкезките куршуми „телии” (от стърчащите от тях краища на усукана тел) косят върховете на го¬рата, падат и първите жертви. И точно в този момент в мешековата гора над с. Баница Ботевите момчета захващат да играят хоро: „Тук дружината залюляла хоро – пише Зах. Стоянов, – селяни¬те го гледали и разказват, че се чувало, когато играющите викали: „Иху!” Няма съмнение, че това хоро е било само напук на врага.” Така е! - противникът е трябвало да знае с кого си има работа, да се засвидетелства пред него, че четници¬те са готови да посрещнат смъртта. Спо¬ред Николай Антонов: „Четниците са играли хоро, това е несъмнено. Това е и невероятно и между удивителните феномени, които са съпътствали тази чета, хорото в мешака сутринта на 18 май е най-необяснимо.”

Не е необяснимо! На безсмъртните всичко е позволено, дори да играят хоро под дъжд от куршуми.

Освен казаното досега, хорото в подножието на Милин камък е нравствена подкрепа и оправдание на войводата. То потвърждава вече не отвлечено, а конкретно, пред смъртоносните изстрели, че момчетата не упрекват Ботев за решението да ги преведе през Дунав. „По своя воля тръгнах¬ме с тебе и в нищо не сме излъгани. След като сме се хванали на хорото, ще го играем докрай!” - ето какво най-красноречиво и убедително разкриват бойците на своя войвода. Всякакви думи и клетви по това време и на това място са можели да прозвучат фалшиво - хорото не!