​Пловдивските общинари унижиха Кольо К. Посмъртно

Христо Марков

На 26 юни /четвъртък/ пловдивския общински съвет гласува най-сетне удостояването на Кольо Карамфилов с титлата почетен гражданин посмъртно, но… Стана ми тъжно, че употребих токова усилия това да се осъществи, градът да отдаде поне посмъртно известна почит на големия художник, артист, концептуалист и релефен пловдивчанин.

На 5 март внесох от името на фондация „Торос-Вит” предложение, придружено с подписите на 46 колеги на Кольо, но кметът Тотев/Маминия/ и председателя на ОбС Николов/Прашката/ замълчаха обичайно. На 18 юни пак им напомних чрез заявление за достъп до обществена информация, че Пловдив отново се движи като дълбока и невъзвратима провинция, що се отнася до културните си емблеми. В същото време, софийският общински съвет вече бе взел решение да кръсти улица в столицата на името на Кольо К. И ги питах кмета и общинаря не ги ли е срам, просто дали не изпитват поне мъничко срам. И вчера – точка първа от дневния ред на сесията на общинския съвет. Разбира се, никой не е уведомен, дори сина на художника. Изтипосваме се с част от хората, подписали предложението, на общинската сесия: обичайното спокойствие, пустота, припкащи журналисти, чакащи за поредно коматче хлебец, кворумът е „на кантар”, но сесията започва. Обичайните писма и себеизтъкване и с глух глас председателят Илко Николов обявява: „Точка първа е „Удостояване на художника Кольо Карамфилов с титлата „Почетен гражданин на града – посмъртно”. Моля гласувайте.” Общинарите мълчаливо натискат копчетата, дори пловдивската хетера Дани Каназирева/Здравка Клинчева/ е напуснала сесията. И без това за нея Кольо е далечен като Сатурн за изрусената и натокана чалга-звезда Гергана. Със същия беземоционален и равен глас Николов обявява – „34 гласа „за”, трима – „въздържали се”. Край. Процедурата е завършена, няма да се срамуват, отбили са номера, посмъртно, някъде от небето Кольо Карамфилов е 

„удостоен” с малко признание в родния си град, 

който толкова обичаше и запълни с присъствието си артистичната му атмосфера.

В този миг съжалих, обидно ми стана за пустотата, в която живеем, обидно ми стана за тези хора, които се правеха на маймуни по време на изборите и всички бяха толкова „загрижени” за културния облик на града, а дори при гласуването липсваше ресорния заместник-кмет „принца” Стоянов. Как не се намери един общинар да каже две думи за този Кольо, който изгоря в страстта си, за един витален и неизмерно емблематичен пловдивчанин… Нищо, нищо – пустота и мълчание. И натискане на копчетата. Да отбият номера. Преди сесията няколко от познатите ми съветници съвсем сериозно ме попитаха „Абе, кой беше тоя Кольо Карамфилов?”, а един от циганите-съветници и след гласуването се чудеше: „Какъв беше тоя, за който гласувахме? Бизнесмен ли е?”. Почувствах се омерзен до костите си. Защо трябваше да правя това? Дано Кольо не се е обидил, там горе.

Оня Кольо, който свиреше в средата на 80-те на Небет тепе и дрезгаво припяваше, а после осъмвахме в сладки приказки, оня Кольо, на който изпихме наградата „Южна пролет” в Хасково, а Слона казваше, че 

„това момче е от най-талантливите, раждали се в този град”,

оня Кольо, който в началото на 90-те с лека тъга сподели: „Вече имам смисъл – синът ми Росен!” и оня Кольо, с който малко преди смъртта му осъмнахме в Галерията – вече уморени, надебеляли, но истински. Кольо не заслужаваше това, което стана, не заслужаваше това злокобно мълчание в общинския съвет на този умрял Пловдив. Яд ме е, страшно ме е яд. Дано Кольо ми прости. А и той го е написал: „И като ви писне, писнете и вие!...”Ами това е – „О`силиииииииииииииии”.