Христо Марков

Вече не помня кой го доведе в къщи през далечната 1987 год. и го представи като бард. Носеше китара. Висок, с изсечени черти, широко лице и топли очи. Бил от Харманли. Току-що бе взел наградата „Южна пролет” за дебютната си книга „Докато проговори камъкът”. Наред с виното вървяха и стиховете му – родени там на юг, до брега на Марица:

„Живея все по-рядко

напоследък.

По-често съм.

Поддържам огън.

Кърпя ризи.”

И всичко премина в друго измерение, когато прегърна китарата и запя с много чувство и тъга. Пееше само чужди текстове, а своите бе оставил на други изпълнители. Уж щяхме да спим, а осъмнахме… И много други пъти осъмвахме, защото Гришата бе витален човек, много витален!

Беше отдаден на своето Харманли и фестивала на поетите с китари „ПоКи”/май той го и създаде/, направи институция от него в това бездуховно време на чалгията.

Понякога си говореше за нещата от живота със странници:

„Тогава казвам на кучкаря и гробаря:

„Най-страшни са бездомните ни страхове.”

А може би - бездомните ни ярости?

А може би

бездомната ни радост.”

Преди време се видяхме случайно в Пловдив /обичаше този град/, скоро бе починал Пламен Ставрев, с който създадоха вечния български евъргрийн „Лятото” и тогава Гришата промълви: „Сякаш си отиде половината от мен.”

От снощи вече го няма и Гришата! Оная с косата го отнесе едва навършил 60. След него и Пламен в поезията и музиката сякаш вече няма нищо… Светла ти памет, Гриша, горе вече ще си заедно с приятелите, защото не обичаше да си сам:

„Мълча

и си допивам виното,

допушвам сам последната цигара.

И виждам:

няма самота,

която да ми е по мярка.”