Преди 100 години в България се приема новият, Грегориански, календар. Пропускат се дните от 1 до 13 април. Следващата дата след 31 март 1916 г. е 14 април. На 1 април 2016 г., е редно да отбележим още един вековен юбилей свързан с участието на нашата страна в Първата световна война. Събитие, което подобно на вековния юбилей от включването на България в Първата световна война, най-вероятно ще остане встрани от дневния ред на обществото. Ще се опитам да дам своята гледна точка за това, както и какво може да се направи. Защото, за съжаление, нищо съществено не е направено.

България се включва в тази война на 1 /14/ октомври 1915 г. Българската армия в продължение на половин година воюва успешно и победоносно. Изгледите за бързо приключване на военните действия стават все по-нереалистични. Очертава се военен конфликт с неясен във времето край. Установяването на Южния фронт по границата с Гърция, присъствието на германски войски, както и водещата роля на германското военно командване, логично поставят въпроса за координацията между щабовете на войските. Необходимостта от тази координация на войските логично води и до необходимоста от промяната на календара в нашата страна. Още повече, че новият, Грегориански календар, е приет в повечето от европейските страни. Безспорно важна роля играе и участието на Русия в тази война. Военните действия предприети от руския флот, активната пропаганда на руското самодържавие в комплект с обичайните идеи за православието и панславизма в немалка степен провокират и ответно действия от страна на българската държава. Една от тези стъпки е преименуването на църквата „Александър Невски” в „Св. Св. Кирил и Методи”. Опитите за „еманципиране” или отдалечаване от Русия намират своето продължение в някаква степен и в календарната реформа.

Нямам намерение да се спирам подробно на споровете „за” и „против”, за ролята на църквата, за традициите свързани с църковните празници и други последствия от тази промяна. По-важното е да потърсим един друг прочит на нещата. Какво правим ние днес? Какво е останало в нашата историческа памет за онези военни години? Кои личности разпознаваме? Как почитаме тези герои?

Миналата година се опитах да събудя интереса и да припомня тази доста премълчавана част от българската история. Още повече, че в рамките на световното отбелязване на 100 години от Първата световна война и ние се включихме на някакъв вид държавно равнище. По стара българска политическа традиция се създаде „Национален инициативен комитет”, Министерският съвет отпусна за това честване „колосалната сума” от 185095лв., организира се и една научна конференция във военната академия. А, да не забравя! В сградата на НВИМ се появи „супер музейният експонат” – трабантът на Соломон Паси. Като част от средствата отпуснати от МС е и сумата от 2000 лв. за написване на книга за главнокомандващия на българската армия ген. Никола Жеков. Същата книга е по повод на 150 год. от неговото раждане. Само че има един малък проблем. Никола Жеков е роден на 25 декември 1864 г. или на 6 януари 1865 г./по нов стил/. Както и да го смятам към момента на отпускане на средствата от МС – 2 април 2015 г., тези 150 години от раждането са вече изминали. Реших да проверя нещо друго. Дали пък на улицата носеща неговото име в София има нещо за него. За тези, които не знаят улица „Генерал Никола Жеков” започва от бул. „Рожен” и свършва при Северния парк. По цялото протежение има само една табела, която показва на несведущиякъде се намира. Тази табела е на кръстовището с ул. „Народни будители”. Няма нещо, което да информира живущите в квартала или преминаващите оттам коя е тази личност? Кой е този генерал? Няма бюст, информационна табела! Нищо!

В същия район се намира и още една улица носеща името на един славен български генерал – улица „Генерал Жостов”. За тези, които се чудят как е първото му име ще помогна. Константин Жостов. Изтъкнат български военен, с дълга и блестяща кариера. Тя завършва през 1916 г., когато ген. Константин Жостов умира в Кюстендил от апандесит като началник-щаб на войската. За кратко квартал Гьорче Петров в Скопие носи неговото име, както и днешното село Хаджидимово /Долно Сингартия/. За квартала в Скопие не можем да направим нищо, но за името на селото в Гоцеделчевско си мисля, че е редно да се замислим. Улица „Генерал Жостов” се намира в квартал „Толстой” или „Надежда”, близко до улица „Генерал Никола Жеков”.

Реших да направя една бърза проверка и надруги улици, свързани с български генерали. Прехвърлих се в една друга голяма спалня, ж.к. Люлин, за да открия улица „Генерал Михаил Савов” и улица „Генерал Владимир Кутинчев”. Първа по пътя ми е улица „Генерал Владимир Кутинчев”. Благодарение на новите технологии в телефона ми я намирам сравнително бързо. Малка, квартална улица в Люлин 1 част, леко крива, но обозначена поне с две доста стари табели в началото и края. Малко по-нататък, в Люлин 2 част, откривам и улица „Генерал Михаил Савов”. Подчертавам дебело, че я откривам благодарение на технологиите в телефона. Независимо, че е пряка на бул. „Царица Йоана” няма нито една указателна табела. Уличката подобно на тази на ген. Кутинчев е крива, със завой от 90 градуса. Попитах някои от хората на улицата дали съм на правилното място, но те само повдигаха рамене в незнание и недоумение.Реших да направя още един опит. Отправих се към един друг, „по-цивилизован” квартал. В Борово, си казвам, няма как да е същото. Все пак южен район, по-стар и прочие. Отивам на кръстовището на бул. „Гоце Делчев” и улица „Генерал Стефан Тошев”. Този път нямам нужда от джи пи ес за да открия търсеното място. Стигам сравнително бързо, намирам място да паркирам и се запътвам към началото на улица „Генерал Стефан Тошев”. В самото начало откривам и даже заснемам табелата. Тя е от новите, не като тази на ген. Кутинчев. Поглеждам наоколо с надежда да открия някаква информационна табела за генерал Тошев или негов бюст. Уви! Няма! Продължавам по улицата все пак за да проверя дали пък някъде нагоре няма нещо. Стигам почти докрая. Отново нищо!

Пет улици носещи имена на едни от най-заслужилите български генерали. Пет мои очаквани разочарования! Мога да продължавам още и още с имена на генерали и офицери. Мога да се запитам защо в София има само една улица, носеща име на славната „Първа българска армия”, но няма такива посветени на не по-малко заслужилите Втора и Трета. Докато търсех в Гугъл, обаче, попаднах на ул. Червена армия в с. Хайредин. Знаете ли колко улици в България носят името на Георги Димитров? Много са! Има един град в България – Дългопол, в който освен улица с името на „сина на работническата класа” има такава, която носи името „Маршал Толбухин”. И не само там. „Маршал Толбухин” като улица може да се открие в Белене, Долна Митрополия, Славяново, Кюлевча, Вълчи дол и още. Не искам да ги изброявам защото ми е обидно. Не заради мен, бога ми! Заради тези, които преди един век и повече си проливаха кръвта, даваха живота си! За България и за бъдните поколения! Повече от четвърт век измина от „промяната”. Как да променим представата си за нашето историческо минало без да се разделим с идеологически насажданото в няколко поколения? Как да очакваме от новите поколения промяна след като дори от улиците и градовете ни все още наднича спомена за „социализъма”. Опитваме се да се преборим с един или два паметника неуспешно, забравяйки да предложим на децата си истинските герои от нашата история. Не партийните, а общонародните!

Като стана дума по-горе за с. Хаджидимово не мога да не спомена и Благоевград. Какво е това наше безумие и непознаване на достойните личности. Готови сме да се съгласим да има областен град, носещ името на човека, който за първи път в България е проправил път на македонизма! Забележете, обаче, като български депутат! Заменяме името на един достоен български генерал с името на партиен деец продължил делото на Благоев в посока на разделяне на българския народ /Димо Хаджидимов/. Сериозно се замислям над едно. Как някой не се сети да предложи да възстановим едно име на областен град? Михайловград като алтернатива на Благоевград е далеч по-приемлив и логичен избор. Ванчо Михайлов, поне, никога не се отказвал от своя български произход. Дайте да побързаме, че в съседна Македония както са се разбързали да ни „заимстват” историята ще го преглътнат „велико бугарскиот шовинист” и ще го турят до Гоце и Даме. Ако на някой не му харесва пък Михайловград може да се мисли в посока Александровград в памет на Тодор Александров. И него рано или късно ще ни го „заемат” докато се помайваме и чакаме!

Улици и градове. Герои и генерали. Историческото ни минало не се учи само в училище или в музеите! То трябва да е в средата около нас! Само така може да стигне до повече и повече хора. Само така може да се промени нещо в представата ни за нас и оттам да променим себе си!

Днес не искам и не мога да празнувам Първи април! Не ми е до празник, нито до лъжи! Че то в нашата България лъжата е официален политически спорт! Ще ми се да прескоча някак напред във времето! С 13 дни или 13 години. Не знам. Само дано не са 13 века!