Традицията да се пише по тези земи датира от края на 7-и век, когато пристига народът на Аспарух и трайно усяда на долния Дунав. Тогава част от него – жреци и държавници, са владели отлично руническата писменост. Това коментира пред Faktor.bg Катя Меламед, археолог в Националния археологически институт с музей към БАН.

С поред нея след създаването на българската държава официалната канцелария започва да издава документи, свързани с различни аспекти от обществения живот. Те включват исторически надписи, мирни договори, епитафии, възпоменателни, строителни надписи и др. Всички те са на гръцки език, който е приет за официален в държавата на Аспарух. Паралелно с него обаче е запазена и една по-стара традиция – важните документи да се изсичат върху камък и да се слагат на видно място, за да са известни на цялата публика. В момента България притежава над 100 такива каменни колони и блокове, с големи части от текстовете, сред които е и забележителният Мадарският конник. В същото време са открити множеството надписи върху скали, камъни и други случайни места, където всякакви хора са оставяли графити – знаци с остър предмет, записи на нещо, което е особено важно само за тях. Много често надписите започват така: “За да се знае”.

Руническото писмо на Аспаруховите българи според изседователя е изключително добре представено в манастира в Мурфатлар, днешна Румъния Мурфатлар, който е малко известен за обществото, е уникален храм, издълбан в огромен хълм от креда. Той функционира от края на 9 и през целия 10 век. Надписите в него разкриват движението на средновековните монаси и поклонници, както и ареала на разпространение на прабългарската писменост. Предполага се, че това е и един от ранните български центрове за превод на литургическа книжнина на български език и за обучение на български свещеници и летописци.

По стените на този манастир са издраскани множество знаци – рунически, глаголически и кирилски. Има още гръцки надписи, едно германско име – “Раинпилпе”, както и повече от 1000 рисунки – графити, единични и в различни композиции.

Любопитен е фактът, че в руническата система на българите присъстват три знака – “ь”, “ъ” и двойно “ят”. По-възрастните българи помнят, че двойното “ят” участва в нашата писмена система чак до 1948 г., след което е отхвърлен и заменено с “е” или “я”. Тези три знака не са познати нито в тюркската, нито в германската руническа писменост, но по-късно влизат в кирилската азбука. Това ни дава основание да предполагаме, че те отговарят на специфични звуци в българския език и съответно са влезли в българската азбука, за да ги обозначат.

Археологът Катя Меламед обяснява, че руническото писмо и до днес не е разчетено, затова не бихме могли да кажем точно какви послания са ни оставили предците ни. Учените обаче са установили, че освен основните знаци прабългарите са използвали и много лигатури на знак, на няколко знака – сричка, или на цяла дума, което естествено прави писмото по-различно. В редица археологически обекти в Северна България са открити изключително много единични руни или комбинации от руни върху всякакви предмети – камък, глинени съдове, строителни материали и пр. Това обстоятелство дава основание да се предполага, че една голяма част от тези руни, доколкото е запазен споменът за значението им, дълго време са били употребявани като пожелания, като знак за собственост, като израз на благодарност. Каквото и да е било написано в тези надписи, по важното за изследователите е, че руните съществуват, както и това, че са били много активно използвани, казва археологът.

Тя е категорична, че през българското Средновековие грамотността е била повод за гордост и паметниците от този период недвусмислено го доказват. Тогава пишещите хора са били значителен процент от нашия народ. Те са представлявали различни слоеве на обществото – като се започне от царя и гражданина до патриарха, монаха и селянина.

От надписите става ясно и друго - че писането си е било и занаят. Упражнявали са го грамотни люде, които според степента на образованост, уменията им да преписват и да превеждат канонични текстове на славянски език, са се делели на три категории. Първата е граматик или доброписец, след това калиграф - човек, който пише много изкуство и най-престижната - теолог, който бил ръководител на скрипторията – онази част в манастира, в който се извършва превеждането и преписването на църковните книги.

В редица епиграфски паметници от българското Средновековие има информация за бита и традициите, нравите и обичаите, за светогледа на българина, посочва Меламед и цитира една любима гатанка, на няколко века, която по някакъв начин е свързана с библейски текст, но все още никой не е открил смисълът й: “Баща ми роди мене, аз родих жена си, жена ми роди децата ми, а децата ми родиха поколението”.

Но ми се иска да коментирам и един от най-важните паметници, които имаме - надгробният надпис на чернобиля Мостич, написан през 30-те години на X век. В него е записано: “Тук лежи Мостич, който бе чръгубиля при цар Симеон и при цар Петър. На осемдесетата си годишнина, като остави чръгубилството и цялото си имущество, стана черноризец и в това състояние свърши своя живот”.

Думите са изсечени почти 100 години след приемането на християнството. В надписа е отразена титлата ‘чръгубиля’, която идва от предхристиянската администрация и означава висш държавен служител (най-близкият съветник на хана, негово доверено лице), нещо като министър-председател. Като такъв той участва в държавното управление при двама велики владетели – Симеон и Петър. Това показва, че всичко, което се е случило по това време в историята, е станало със съвета и участието на Мостич. Но от този свят той си отива като черноризец – монах, намерил мир за душата си.

Посланието е написано на кирилица и реално е един безкраен роман, който може да бъде изследван във всякакъв аспект. Но най-ценното в него е, че може да бъде прочетен и днес, 1000 години след като е създаден, защото буквите и смисълът на думите в този надпис е един и същ, акцентира историкът.

Илюстрации в галерия:

1. Изглед към скалните манастири Мурфатлар

2. Надпис от скалния манастир Мурфатлар – руническо писмо

3. Надгробен надпис на чъргубиля Мостич, 12-редов (на кирилица). X в. Археологически музей, Преслав

4. Самуилов надпис:

„В името на Отца и Сина и Светия дух. Аз, Самуил, поставям помен на баща [си] и майка [си] и братята [си] на този кръст. Тези са имената на починалите: раб божий Никола, [Рипсимия и] Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 [=993], индикт VI.“